а стърчат нагоре, както изобщо у всички диви животни от кучешкия род.
Когато дирят плячка, дивите кучета винаги се събират на големи глутници и действат така ловко и хитро, сякаш ги ръководят най-изкусни ловци.
Фон Блум с най-голямо удоволствие следеше техните действия.
Кучетата нападнаха антилопите неочаквано и почти веднага отбиха една от стадото: тя хукна на друга страна. Това беше всичко, което искаха умните кучета, и цялата глутница тутакси заряза стадото и полетя подир нея.
Но каамите, въпреки тромавата си външност, минават за един от най-бързите видове антилопи и кучетата с голяма мъка можеха да я настигнат. Собствено, те съвсем не биха могли да я стигнат, ако беше въпрос само за бързо бягане. Но кучетата притежават забележителна пресметливост и именно благодарение на това си качество побеждават каамата.
Каамата, когато я преследват, тича не винаги по права линия, а от време на време завива ту на една, ту на друга страна. Този навик е нейната слабост и кучетата веднага я използват, благодарение на една особена хватка, която доказва тяхната съобразителност. Фон Блум има случай да се убеди в това, понеже от своя висок пост можеше да следи всичките движения, както на каамата, така и на нейните преследвачи.
Отначало каамата хукна по права линия и цялата глутница тръгна подир нея. Но те не тичаха дълго. Скоро Фон Блум забеляза, че едно от кучетата изпревари другите. Значеше ли това, че то е по-бързо от другите? Не, фермерът скоро се убеди, че то бе определено от глутницата сякаш да преследва каамата, докато другите си пазеха силите.
Наистина, с извънредни усилия, след известно време то почти настигна антилопата и я принуди да извие настрана от правия път. Като забеляза това, цялата глутница също измени посоката си и се спусна да й пресече пътя. След това от глутницата се отдели друго куче и се втурна с всички сили подир антилопата, докато първото се върна при другарите си и тичаше сега с тях.
Второто куче също преследваше каамата дотогава, докато я отклони от правия път. И щом измени посоката си, глутницата наново се втурна по диагонал. След това и второто куче се присъедини към глутницата, а за да го смени излезе трето.
Тази маневра се повтори много пъти и в края на краищата кучетата постигнаха своето — каамата бе докарана до пълно изтощение. Тогава, сякаш съзнавайки, че тя е в пълна тяхна власт и че предишната тактика е вече ненужна, цялата глутница вкупом се втурна подир жертвата.
Антилопата направи отчаяно усилие да избяга, но като видя скоро, че това бе невъзможно, изведнъж спря и се обърна към преследвачите си, като зае отбранително положение. Очите й пламтяха като разгорени въглени, от устата й течеше пяна.
Кучетата в миг я заобиколиха.
— Каква великолепна глутница! — извика Фон Блум. — О, да имах такава!
И след малко, осенен от нова мисъл, прибави:
— А че защо не? Именно такава! Защо не? Дивите кучета много лесно могат да се опитомят. Още по- лесно ще бъде да се дресират за лов на слонове. Разбира се, това е много възможно. Колко пъти съм го виждал у бурите. Трябва само да се вземат малки кучета. Но къде да ги намеря? Ето въпросът. Пазят ги много внимателно. Майките им ги раждат в пещери сред скали, почти недостъпни за човека; докато не се научат да тичат добре, не им позволяват да излизат от къщи. Как можем да се снабдим с кученца? За това трябва да се помисли.
И Фон Блум реши непременно да намери няколко кученца за лов. Но как можеше да разбере къде ги държат?
Тук мислите на ловеца бяха прекъснати от странното поведение на дивите кучета, което беше ново доказателство за ума на тези животни.
Когато каамата спря и те я наобиколиха, Фон Блум бе уверен, че веднага ще я повалят и ще я разкъсат на късове. Така постъпваха те обикновено. Но какво бе учудването му, когато видя, че цялата глутница се отдръпва настрана от нея, сякаш искаше да остави антилопата сама. Някои кучета дори си легнаха да си отпочинат, а останалите стояха, изплезили дългите си езици, без да проявяват и най-малкото намерение да причинят зло на настигнатата каама.
Фон Блум можеше прекрасно да наблюдава всичко, което ставаше, защото антилопата беше по-близо до него, в посока към скалите, а кучетата — по-далече в равнината. Като видя, че те се отстраниха от каамата ловецът се учуди.
— Какво би могло да означава това? Нима се уплашиха от страшните рогове на антилопата? Или искат да си отпочинат, преди да пристъпят към кървавия пир?
Ловецът не сваляше напрегнатия си поглед от интересуващите го животни.
След известно време антилопата си почина малко и като видя, че кучетата се бяха отстранили, хукна наново да бяга. Но този път тя отърча в друга посока, към един от хълмовете. Очевидно тя разчиташе, че там ще се защитава по-удобно. Но едва тръгна от мястото си, кучетата я погнаха и пак я настигнаха, и накараха да спре, след което пак се отстраниха и я оставиха сама.
Минаха няколко минути и каамата отново се опита да бяга, хукна с последни сили. Цялата глутница тутакси я последва. Този път антилопата се отправи към скалите и понеже сега пътят й беше покрай нваната, ловците прекрасно можеха да виждат всичко, което ставаше.
Каамата тичаше по-бързо от всеки друг път и кучетата като че не можеха сега да я настигнат. Фон Блум и синовете му мислеха, че нещастното създание този път ще се спаси от неуморните си преследвачи. Дълго наблюдаваха тази гонитба: ето, голямата антилопа изглеждаше вече като малко жълто петънце на склоновете на скалите. А кучетата съвсем не се виждаха. После и жълтото петънце изведнъж изчезна и ловците не можеха вече да виждат нищо.
Нямаше съмнение, беше паднала и каамата!
Тогава в ума на Фон Блум се зароди странно подозрение. Той стана бързо, заповяда да оседлаят квагите, и, придружен от Хендрик и Ханс, препусна към мястото, където за последен път бяха видели каамата.
Наближиха мястото предпазливо и под прикритието на храстите можаха да доближат на двеста крачки и да видят всичко.
На двадесет и пет метра от скалата лежеше каамата, вече наполовина изядена, но не от тия кучета, които бяха я докарали тук, а от техните малки, на различна възраст.
Няколкостотин кученца бяха наобиколили трупа, караха се помежду си и късаха от месото. Някои от кучетата, взели участие в лова, лежаха наблизо и дишаха тежко. Но повечето от тях бяха изчезнали, пръснали се без съмнение из многобройните пещери, които се виждаха в скалите.
Излизаше, че дивите кучета всеки ден докарваха тук антилопи, за да хранят малките си и че те не ги умъртвяваха по-рано, за да не става нужда после да влачат труповете на такова разстояние.
Че те правеха това постоянно, доказваше голямата купчина кости и рогове от различни видове големи антилопи наоколо.
Като видяха малките кученца, Фон Блум и синовете му се втурнаха бързо напред да уловят няколко. Но напразно. Умни като бащите и майките си, кученцата, щом видяха ловците, в миг оставиха яденето и изчезнаха из пещерите си.
Но те не бяха толкова хитри, че да избегнат клопките, които ловците всеки ден им устройваха. И не мина и седмица и около дузина бяха вече уловени и поставени в яма, изровена в сянката на старата нвана нарочно за тях.
След шест месеца някои от тях придружаваха вече господарите си на лов за слонове и проявяваха толкова ум и смелост, колкото може да се очаква от кучетата от най-добра порода.
XLIII
Плодовете на борбата
Няколко години Фон Блум води живот на ловец на слонове. Всички тази години старата нвана му служеше за жилище. Децата и слугите му бяха единствените другари. Те бяха самотни конници. Но това време не може да бъде наречено най-нещастното в живота им, защото се ползваха през всичките тези години от най-висшето благо на земята — здравето.
