Но и него го очакваше разочарование. Блесбоките минаха толкова далеч от засадата, че нямаше смисъл да се стреля по тях. Съзнавайки това, Вилхелм дори и не направи опит да дръпне спусъка, защото съвсем сигурно нямаше да улучи и това щеше да увеличи огорчението му.
След още малко време блесбоките бяха вече толкова далеч, че можеха да се чувстват в пълна безопасност. И пак започнаха да си пасат кротко, защото никой повече не ги преследваше.
Сега беше ред на Хендрик. Уверен, че ще успее да настигне поне някои от животните, той викна:
— След мен, напред!
Ловците скочиха на конете и се понесоха към стадото, и колкото повече наближаваха, толкова по-бавно се движеха, да не изплашат животните. Но когато бяха стигнали на около четиристотин метра от животните, те се втурнаха напред, както и преди това.
— След мен! — отново позова Хендрик.
Пуснаха кучетата, конете препуснаха с всички сили и ловът започна. Но след малко Хендрик разбра грешката си: стадото препускаше много по-бързо от конниците и разстоянието между него и ловците бързо се увеличаваше. Един след друг ловците започнаха да изостават. Двадесет минути след началото на преследването Хендрик с коня си и още две кучета останаха по следите на блесбоките единствени.
XXVIII
Преследването на Хендрик
Газелите препускаха из равнината, без да променят посоката си, а разстоянието между тях и Хендрик си оставаше все същото. Сега успехът зависеше от това кой ще се измори по-бързо — кучетата, конят или животните?
Първо изостанаха кучетата, отначало едното, после другото, което беше любимец на Хендрик.
След още петнадесет километра луд бяг Хендрик все още не се беше приближил до стадото на разстояние, достатъчно за стрелба. Животните бяха започнали да се изморяват и, ако той имаше и запасен кон, сигурно щеше на ги настигне. Може би щеше да успее и с уморения си кон, ако не му пречеха и не го бавеха многобройните мравуняци, на които се натъкваше по пътя си.
Припомняйки си за съперничеството с Вилхелм и като си представяше с какъв присмех щеше бъде посрещнато безславното му връщане в случай на несполука, Хендрик продължаваше с всички сили да пришпорва коня.
Но отчаянието го обхващаше все повече. Струваше му се, че газелите тичаха все така леко и неуморно, а конят му вече дишаше тежко и напрягаше последни сили. Дожаля му за горкото животно и вече се канеше да дръпне поводите и да го спре, когато изведнъж забеляза пред себе си планински върхове, които тук пресичаха долината и образуваха ъгъл. И точно към този капан се бяха запътили блесбоките.
„Когато се спрат, ще ги настигна. Ще се скрия зад някоя скала или храст, ще се доближа до тях и ще успея да застрелям някое животно“ — мислеше си Хендрик.
Като се огледа внимателно напред, той забеляза с радост, че скалистите склонове са непроходими и животните със сигурност ще паднат в капана. Може би щеше да успее да повали и повече животни. Мечтите му не бяха чак толкова големи, стигаше му дори само една газела. Окрилен от надежда, Хендрик продължи преследването. Оставаше още най-много един километър.
След още малко той стигна на около половин километър от скалите и на триста крачки до стадото, което продължаваше право напред, към ъгъла, образуван от планинските склонове. Сега вече той беше уверен в успеха си. Според неговата преценка, само след минута стадото щеше да бъде принудено да спре или да се върне обратно.
Хендрик добави няколко едри сачми към останалия пълнеж на пушката, защото трябваше да стреля в гъстата маса от животни, и огледа цевта и ударника. После отново погледна към стадото и какво беше учудването му, когато установи, че него го няма!
Къде се беше дянало? Не можеше да се изкачи по скалите, ако беше така, все пак животните щяха да се виждат по склоновете. Хендрик спря коня и с недоумение загледа стената, която се издигаше пред него.
Скоро всичко се изясни. Задънената улица, както му се беше сторило, съвсем не беше такава. Все пак имаше един тесен проход между двата съединяващи се планински склона, който водеше оттатък, към друга долина. Ясно беше, че животните знаеха за него и затова така уверено избягаха напред.
Преминавайки през този проход, Хендрик забеляза червените гърбове на животните толкова далеч пред себе си, че нямаше никакъв смисъл да продължава преследването.
Той слезе огорчен от коня. Олюлявайки се от умора, пристъпи няколко крачки и приседна на скалата, без дори да привърже умореното животно.
XXIX
Черният носорог
Лесно може да се допусне какво преживяваше Хендрик. Чувстваше се унизен и страшно ядосан. Той съжаляваше, че изобщо се е срещнал с тези проклети блесбоки! Как щеше да се завърне в лагера? Много добре умееше да се присмива на другите, сега дойде и неговият ред да бъде осмян! Ханс и Аренд щяха да си върнат всичките подигравки с лихвите! Ами Вилхелм, чиито предложения той беше посрещал с присмех? Дебеланкото, както му казваше той, несъмнено щеше да си отмъсти за пренебрежението. На всичко отгоре конят му беше страшно изморен, дори преуморен. Щеше ли да може да го пренесе до лагера? В най-добрия случай едва-едва щеше да стигне до там и без ездач.
Погълнат от тези мрачни мисли, Хендрик неочаквано беше откъснат от тях от един особен шум, който достигна до него и го накара веднага да скочи от мястото си. Този шум беше подплашил и коня — той вдигна глава, замърда уши, зацвили високо, заудря с копито по земята и се понесе в галоп напред през тесния проход, през който бяха минали животните. Хендрик не му обърна никакво внимание. Изцяло беше погълнат от внезапната поява на животното, което беше предизвикало с рева си такъв страх у него. Грухтенето и шумното дишане, като от ковашки мехове, бяха много добре познати на ловеца и той знаеше, че като се обърнеше, щеше да види зад себе си черен носорог. И наистина, огромното животно вече излизаше иззад скалите.
Отначало Хендрик не се уплаши прекалено много. Той и друг път беше участвал в лов на носорози и не ги смяташе за чак толкова опасни, колкото бяха всъщност. Хендрик винаги беше успявал да избегне приближаването на животното. Но той беше забравил, че в тези случаи яздеше чудесен кон и на него бе дължал спасението си. А сега беше сам между скалите. Сам-самичък, без кон, на двадесетина метра от свирепото животно, животът му висеше на косъм.
Първата мисъл, която му хрумна, беше да се покатери по планинския склон и така да се спаси. Но като погледна почти отвесните скали, недостъпни дори и за котка, разбра, че такова бягство е неосъществимо.
Невъзможно беше и да се скрие в прохода. Едва много далече в долината се виждаха няколко дървета, или по-скоро храсти, но и да беше се оказал там в миг, по някакво чудо, и тях носорогът щеше да помете с един удар.
Нямаше смисъл да мисли за спасение чрез бягство. Хендрик знаеше, че носорогът ще изпревари всеки бегач. За нещастие, беше оставил и пушката си, привързана за седлото на коня, който пък вече беше някъде далече оттатък планината. Единственото му оръжие, което му беше останало, беше ловджийският нож. Но какво можеше да направи един нож срещу носорог? Все едно да се опитваше да се защити с игла!
Единствената надежда на нещастника беше да остане незабелязан от звяра.
Носорогът няма добре развито зрение. Очите му са малки, макар че добре виждат предметите, които са съвсем близо. Очите му са разположени така, че не може да вижда добре настрани, вратът му също трудно се завърта, както и тромавото му тяло. Поради това Хендрик можеше да се надява, че ще остане незабелязан от страшния звяр.
Можеше да се приеме, че звярът все още не е открил присъствието му, защото иначе щеше вече да го е нападнал. Черният носорог напада всичко, което му попадне пред очите, независимо от това дали се защитава или не; той напада поради вродената си жестокост и гневът му се насочва дори срещу най- невинните и кротки същества.
