Без да сваля поглед от звяра, Хендрик запълзя по скалата към мястото, където мислеше, че се намираше пукнатината. Звярът неотстъпно го следеше. Ловецът трябваше да премине и през по-тесни места, където имаше опасност звярът да го достигне с уста, затова той мобилизира всичката си ловкост и пъргавина и най-сетне успя да стигне благополучно до отвора на пещерата, въпреки всичките усилия на страшилището.
Оказа се, че пещера е доста дълбока, тъмна и с достатъчно широк вход, за да може човек да се провре през него.
Но беше направил само няколко крачки навътре, когато се чу неочакван шум, после страшен рев, който смрази кръвта в жилите на младия ловец. От уплаха Хендрик беше готов да скочи право върху страшните рога на носорога, които проблясваха наблизо.
Нямаше никакво съмнение: това беше лъв, в чието леговище Хендрик се беше вмъкнал. Освен неговият рев се чуваха и удари на камъни по стените, изритани от мощните му лапи. Хищникът се беше запътил към изхода на пещерата.
С бързината и пъргавината на сърна, Хендрик изскочи обратно на тясната площадка и с ужас хвърли поглед надолу.
Но носорогът не му обърна никакво внимание. От уплаха или учудване при появата на новото действащо лице на сцената, той беше останал в същото положение, от което се мъчеше да достигне ловеца: с глава, допряна до ръба на площадката и с очи, вперени към входа на пещерата.
В този момент оттам се подаде косматата глава на царя на животните.
Двете огромни животни се изправиха едно срещу друго. Няколко секунди се гледаха втренчено очи в очи. Навярно носорогът беше обхванат от страх, защото се отдръпна назад и свали предните си лапи от ръба на скалата. Ясно беше, че той нямаше намерение да влиза в схватка с новия си противник. Ала това не съответстваше на намеренията на хищника, който не искаше да остави безнаказано нарушаването на спокойствието си.
Като се удряше отстрани с опашка, лъвът приклекна и с един скок се намери върху огромния гръб на носорога. Но не можа да се задържи там, защото грамадното животно само леко се разтърси и го свали на земята. Носорогът не му позволи да направи още един скок и от своя страна нападна. Лъвът подви опашка и хукна да бяга, последван от него.
Хендрик следеше с голям интерес този двубой, но не успя да види неговия край и кой щеше да бъде победителят — дали дебелокожото животно или царственият хищник. След като те се отдалечиха, ловецът скочи от площадката и побягна в противоположна посока с всичките си сили.
Когато стигна в долината, той пое по същия път, по който беше вървял при преследването на блесбоките. От време на време се обръщаше назад да види дали не го преследва предишният му враг. Но се увери, за голямо свое успокоение, че нищо не го заплашва. След малко установи по следите, че и конят му е преминал по този път. Вървейки по тях, той скоро успя да го открие как спокойно си пасе до един храст.
Хендрик лесно улови благородното животно, яхна го и потегли по многобройните следи обратно към лагера. Пристигна там след около два часа, и по пътя подбра изоставените кучета.
Горкият Хендрик, наложи му се да изтърпи доста заядливи подигравки от страна на Ханс и Аренд. Вилхелм си припомни благородството, което Хендрик беше Проявил след неговото падане от коня при преследването на антилопата, и му го върна по същия начин, като се въздържа от забележки. Несъмнено беше, че те двамата с Хендрик и за в бъдеще щяха да си останат големи Приятели.
XXXII
Стадото антилопи
На следния ден ловците видяха огромно стадо антилопи, което бягаше из равнината, преследвано от страшен враг. Огромната маса животни на широчина беше не по-малка от осемстотин метра в гъсти редици и беше толкова голяма, че в продължение на цял един час се изнизваше покрай ловците, с протегнати шии и с наведени глави. В гъстите редици имаше и разреждания, където тичаха мъжкарите, а имаше и съвсем празни междини, сякаш за да разделят отделните отряди от бягащи животни.
Това явление се дължеше на чувството за солидарност между всички животни, които пасат заедно. Когато бягащите минеха покрай всяко пасящо животно се присъединяваше към тях.
От само себе си се разбира, че нашите ловци се изкушаваха да се реваншират заради вчерашната си несполука с блесбоките. Но вече научени от опита си, сега не се опитваха да отделят от стадото някое животно и да подгонят само него, а се ограничиха само с това да препускат около стадото, чакайки удобен момент да изпратят някой точен куршум. Макар че резултатите не бяха толкова окуражителни, колкото им се искаше, все пак успяха да повалят три мъжки и три женски животни. Решиха да се задоволят с това.
Преследването беше кратко. Ловците трябваше да се върнат в лагера колкото може по-скоро, защото конете им се нуждаеха от почивка. Прибраха само рогата и кожите на блесбоките и съвсем малко месо, колкото да им стигне за ден-два.
Ловците бяха изненадани от приятния аромат, който се отделяше от кожата на тези красиви животни. Това се дължеше на сладките и ароматни треви, с които се хранеха блесбоките.
Като изстъргаха мазнините и изсушиха кожите на слънце, прибраха ги при другите трофеи в колата. Както винаги, това извършиха Хендрик и Вилхелм. С препарирането на главите, което изискваше специални познания, се зае естественикът Ханс. Той беше се запасил с нужните химикали и заедно с Аренд още привечер завършиха четири прекрасно препарирани глави — две мъжки и две женски — които щяха да подарят на старейшините на семействата Фон Блум и Фон Дик.
Женският блесбок се отличаваше от мъжкия с по-късите си и не толкова дебели рога, на ръст беше по- малък и не толкова пъстър. Също такава беше разликата и между мъжките и женските бонтебоки, с рога и кожи, на които нашите ловци успяха да се сдобият още на следващия ден.
Но ловците вече използваха достатъчно успешно начина на лов, предложен от Вилхелм — да дочакат на някое място бонтебоките, които пък да бъдат уплашени и подгонени към тях от Клаас и Ян. Така скватерите Ханс, Хендрик, Аренд и Вилхелм успяха да свалят един Прекрасен мъжкар.
Този начин на ловуване чрез засада, който се оказа Несполучлив по отношение на блесбоките, не зависеше от породата и от разликата между тях, а само от вятъра, чрез който животните можеха да усетят присъствието на ловците. Трябваше да няма никакъв вятър, защото иначе беше немислимо да се изненада стадото — бонтебоките се доверяваха повече на обонянието, отколкото на очите си.
Като препарираха глави и на бонтебоки по същия начин, ловците развалиха лагера и продължиха пътешествието си по Зуурфелд.
XXXIII
Странната планина
Казахме вече, че там, където пътешестваха нашите скватери, имаше най-разнообразни по височина и вид планини: куполовидни, квадратни, с площадки на върха, конични, стреловидни или напомнящи средновековни стени с високи кули.
Една сутрин, когато пътниците се движеха из широка долина, вниманието им беше привлечено от една странна и необикновена планина. Тя се издигаше само на около двеста и седемдесет метра над равнината и не би заслужавала да се нарича планина, ако не бяха голите й сиви гранитни склонове, които рязко изпъкваха на фона на изумрудената зеленина на равнината. Отдалеч тя приличаше на много правилен конус, сякаш направен от човешка ръка. С приближаването си към нея видяха, че тя по-скоро е пресечен конус, върху който се издига гранитна скала, висока около девет метра.
Тази невидима отдалече скала предизвика у ловците желанието отблизо да разгледат тази наистина странна планина.
Решиха колите да продължат по избрания път до мястото за нощуване, а конниците се запътиха към планината.
Започнаха да обсъждат колко ли далеч е тази планина. Всички мислеха, че разстоянието до там е не повече от два километра. Само Ханс мислеше, че са повече — около осем или девет. Останалите петима му възразиха и той млъкна. Но като си знаеше, че е прав, че лесно се лъже окото, младият учен предложи да измерят спорното разстояние. Нямаха, разбира се, подходящи инструменти за тая цел и затова решиха да използват един от скъпоценните навици на коня на Вилхелм: да върви съвсем равномерно и да изминава за
