Стараейки се да се отдръпне колкото е възможно от пътя на страшилището, Хендрик се прилепи до скалата.
Носорогът нямаше силно зрение, но природата го беше надарила с тънко обоняние и слух. Дори и най- слабият шум на листата, и най-тихите крачки можеха да насочат носорога към набелязаната жертва. Ако и зрението му беше така добро, както обонянието и слуха му, носорогът щеше да бъде най-страшният звяр на света.
Затова не е чудно, че нашият носорог много скоро подуши Хендрик и очите му веднага се насочиха към мястото, където стоеше той. Щом го видя, чудовището спря, заръмжа глухо, размърда уши, размаха късата си опашка, приготви се за нападение и яростно се нахвърли върху младежа.
Ловецът трябваше да прояви голямо хладнокръвие и да направи нещо, за да избегне смъртта си. Когато звярът го връхлетя, той бързо и ловко отскочи встрани. Ако малко беше закъснял, страшният рог щеше да прониже гърдите му.
Хендрик не направи опит за бягство — знаеше, че това би било безполезно — а се запъти към средата на прохода и зае позиция срещу страшния враг. Носорогът го последва. Хендрик смело дочака, без да помръдне, оня миг, в който рогът почти се докосна до него, и едва тогава, отскачайки встрани, се размина с носорога и се насочи към противоположната стена на прохода. Звярът бързо се обърна и се приготви за ново нападение. Маневрата на Хендрик беше повторена по същия начин. Някога той беше запомнил от разкази на стари ловци, че това е единственият начин да се спаси човек от носорог, когато са се срещнали на ограничено и равно място. Той си припомни също така, че трябваше да се изчаква най-последния момент за отскачането настрани, за да се избегне погледа на носорога. Отскачайки от едната стена на прохода до другата, Хендрик се движеше и напред и така успя да се измести на около двеста метра по продължението на прохода. При поредната си атака страшният звяр май че се досети най-после по какъв начин успяваше да му избяга жертвата и да се окаже зад него.
И сега вече, вместо да се хвърли напред, когато вече я беше загубил от поглед, той спокойно се завърташе обратно. Това намаляваше надеждите на Хендрик за спасение. Нещастният ловец не биваше нито за миг да остава неподвижен, трябваше непрекъснато да отскача вляво и вдясно, а противникът му все повече се приближаваше. Ако само се препънеше и паднеше, с младежа беше свършено.
Хендрик започна да се отчайва. Запъхтян, изпотен, изнемогващ от умора, с подкосяващи се крака, той вече усещаше, че няма да бъде в състояние да продължи тази своя защита. А в същото време нямаше никакви признаци носорогът да се откаже от преследването, той съвсем не беше уморен, изпълваше го само раздразнение.
Нещастникът си припомни за семейството си, за сестрите и братята, за Вилхелмина, за Грааф-Райнет, които може би повече нямаше да види. Далеч от всички тях щеше да загине тук, разкъсан от звяра, който не го оставяше и настървено го преследваше в тесния проход. Това беше наистина ужасно!
— Ах! — неочаквано извика той, озарен от щастлива мисъл.
Дебненето продължаваше вече четвърт час, когато Хендрик случайно погледна нагоре и забеляза нещо като стъпало на около два метра от земята и също около два метра широко. Точно то го беше накарало да извика от радост. В дъното на тази издатина се виждаше тъмнееща се вдлъбнатина — пукнатина или дори пещера. Без повече да се колебае, Хендрик подскочи и се залови за ръба на издатината, и бързо се покатери на тази спасителна за него площадка, която го отърва от страшния звяр.
Оттам той можеше без страх да погледне разярения си противник, който вече не можеше да му навреди.
XXX
Хендрик в обсада
Като се изкачи на площадката, Хендрик въздъхна облекчено. Сега можеше да бъде напълно спокоен, защото носорогът не можеше да го достигне. Дори изправен на задни крака, звярът само с глава можеше да достигне ръба на площадката. Така и правеше, ревейки гневно, и се мъчеше с устни да докопа жертвата си.
Не по-малко ядосан от него, младежът се опита да му окаже възможната съпротива. Като се възползва от сравнително безопасното си местоположение, той ритна с тежката си обувка чудовището по муцуната. Носорогът се дръпна от болка и повече не направи опити да се покачи на площадката, въпреки яростта си. Той се ограничаваше само със сноване нагоре-надолу из прохода в подножието на скалата, явно с намерението да се справи с врага си чрез обсада.
В този момент Хендрик можа да го разгледа спокойно. Досега ловецът не беше виждал точно такова страшилище, но беше чувал от други ловци за него. От Ханс знаеше, че в Африка се срещат четири породи носорози, из целия континент — от тропика но Козирога чак до нос Добра Надежда. От тях двете породи бели, а другите две — черни носорози. Белите са по-големи от черните, но не са чак толкова свирепи като тях. Хранеха се с трева, а черните — с пъпки и листа от дърветата. Белите имат по един рог, който достига до тридесет и пет сантиметра дължина, а вторият е само леко загатнат като пъпковиден израстък. Белите и черните носорози се отличават едни от други не само по външен вид и цвят, но и по навиците си.
Звярът, който беше обсадил Хендрик, беше от порода, която живееше повече на север. Тази порода беше много по-свирепа от южните черни носорози и от нея туземците се страхуваха много повече, отколкото от лъва или от бивола. И скоро Хендрик сам се убеди в основателността на този страх.
Ненадейно носорогът се нахвърли върху един храст, който растеше наблизо, с ярост изпочупи клоните му с рогата си, и изпотъпка всичко под краката си — с една дума, изразяваше такъв яд, все едно че беше срещнал най-големия си враг. Прекрати действията си, едва когато от храста не остана нито едно клонче и когато всичко беше унищожено и изпотъпкано.
Цялата тая сцена беше толкова смешна, че напомни на Хендрик за битката на Дон Кихот с вятърните мелници и той не можа да сдържи смеха си. Но веселостта му не трая дълго. Страшните погледи, които му хвърляше носорогът, ясно изразяваха колко беше опасен и непримирим врагът му.
Като приключи с храста, звярът отново се върна в подножието на площадката и отново впери поглед в младежа. Това ясно показваше, че той нямаше намерение да си отива и това правеше положението на Хендрик много опасно.
Измина още един час без промяна в разположението на противниците. Носорогът си стоеше на предишното място, а тревогата на Хендрик непрекъснато растете. Той чувстваше жажда още от момента, когато започна да преследва блесбоките. А сега беше вече пладне и той нямаше никаква възможност да се скрие от горещината и трябваше да стои допрян до нагорещената стена, неизвестно още колко време.
Страдаше и физически, и душевно, но нямаше друг изход, освен да стои там, където беше.
Надяваше се Ханс и другите ловци да тръгнат по следите му да го търсят, обезпокоени от отсъствието му. Но често се случваше някой да се отдалечи от лагера сам и да се върне едва късно вечерта, и те щяха може би да се разтревожат чак довечера ида тръгнат да го търсят едва на сутринта. Но как щеше той да издържи до тогава при тая страшна жажда, която изгаряше всичките му вътрешности?
Ако можеше да дочака нощта, възможно беше да завали дъжд и да изтрие следите на коня му, значи другарите му нямаше изобщо да могат да го намерят. Какво го чакаше в такъв случай? Такива бяха тъжните му мисли, като поглеждаше към страшния пазач пред клопката си.
Носорогът, както и преди, беше нащрек и не отместваше от ловеца настървените си, пълни със злоба, очички.
XXXI
Неочаквано спасение
Колкото повече време минаваше, толкова по-силна ставаше жаждата, измъчваща Хендрик. Той изпадна в отчаяние. Оглеждането на планинския склон, който се извисяваше над него, го увери в невъзможността за бягство по него, макар че и по-нагоре имаше площадки като неговата.
А неговата площадка беше тясна, точно колкото стъпалото му, и той не можеше да се помръдне; но все пак оставаше недосегаем за носорога.
Като обмисляше положението си, Хендрик си припомни за отвора в скалата, който беше видял. Съзнаваше, че той няма много да промени нещата, но все пак можеше да го спаси от горещите слънчеви лъчи. Не го оставяше и смътната надежда, че врагът му, ако не го вижда, ще се откаже от обсадата.
