нападение, бе замахнал прибързано и не ме бе пробол смъртоносно. Капитанската шапка ми бе послужила за защита.
Глава V
ПОД СТЕНИТЕ НА ВЕРА-КРУС
В началото на март цялата войска, която стоеше на остров Лобос, бе изпратена в Литън-Лизардо, в лагера, където стоеше на котва американската флота с големите транспортни кораби.
Там нямаше нито град, нито поне едно село. Тук-там по пустия бряг можеха да се видят разхвърляни колиби. Цялата местност се състоеше от широка пясъчна долина, по която съвсем нарядко се издигаха живописни групи от високи палми, увенчани с грамадни увиснали листа, и се забелязваха храсталаци.
Не се решавахме да излезем на брега, макар и да ни се искаше да походим по твърда земя. Бе повече от очевидно, че зад близките планини се криеше неприятелят. Забелязвахме с далекогледите понякога конните му патрули — току изведнъж лъсваха на слънцето цеви на пушки.
Не ни се искаше да попаднем напразно в ръцете им.
Представях си какво впечатление трябва да е направила нашата флота на местните жители. Лаокоон навярно с не по-голям ужас е съзерцавал колосалния данайски кон, отколкото мексиканските туземци — флотилията от „дървени китове“, с която бяха пристигнали враговете на техните угнетители.
А ние с лесно разбираема гордост се любувахме на превъзходните образци на корабостроенето, измервахме с поглед техните внушителни размери, преброявахме ги отново и отново и се учудвахме на превъзходното им вътрешно устройство, на безкрайните им удобства. Разветият флаг, обсипан със звезди, караше сърцата ни да тръпнат от възторг и жажда за слава.
Не се съмнявахме нито за миг в победата на онази велика нация, която ни бе дала мундира и сабята.
Около себе си виждахме бляскавото оръжие, чувствувахме на плещите си еполетите, чувахме тръбния зов и гърменето на барабаните, красивите приливи на флейтата, звучните команди. Всичко това, ни радваше до сълзи, опияняваше ни, караше ни да усещаме вече грохота на предстоящия бой с небивал ентусиазъм.
На 9 март трябваше да слезем на брега на остров Сакрифичиос, тъкмо срещу оръдията на Вера- Крус.
Слънцето изгря ослепително ярко и предвещаваше прекрасен ден. Морето се бърчеше едва-едва под диханието на милващия ветрец, облъхваше ни приятна прохлада.
Още на зазоряване започнах да забелязвам необикновено движение между корабите ни. Те си разменяха сигнали и помежду им сновяха по всички посоки леки шлепове.
Скоро големите плоски лодки бяха спуснати от бордовете и останаха свързани с тях чрез дълги въжета. Това означаваше, че всичко е готово за излизане на брега и че тъмният облак, надвиснал над Мексико, скоро ще се обади с гръмотевици и светкавици.
Но от кой пункт именно щеше да се започне атаката? Неприятелят не знаеше това и ни очакваше наблизо.
Черните параходни тръби започнаха изведнъж да изригват кълба дим и цялата флота скоро бе закрита като с облак.
Войниците се бяха подредили по бордовете и очакваха напрегнато заповедта да слязат в лодките. Тъкмо за тази заповед тичаха насам-нататък офицерите и си приказваха оживено.
Изведнъж загърмя барабан. Отговориха му други. Разнесе се остра проточена команда и войниците започнаха да слизат в лодките. Това се извърши извънредно бързо и точно, макар че хората бяха сякаш безчет. Сетне всичко утихна, замря страховито в очакването на условния знак, който трябваше да бъде подаден от малък черен параход — главната квартира на главнокомандващия.
И ето, от неговия борд се изви облаче дим, блесна огън през него и се разнесе надалеч пушечен гърмеж. В същия миг флотилията оживя, раздвижи се. Всички кораби поеха наведнъж, сякаш блъснати от вълшебна сила. Повлякоха след себе си натоварените с войници плоскодънни съдове. Запътиха се на североизток, към остров Сакрифичиос.
Корабите с платна се плъзгаха под напора на вятъра, параходите бумтяха, вдигаха голям шум, образуваха хълмове от пяна, лодките подскачаха след тях по огромните вълни, поради бързата работа на витлата, барабаните биеха непрекъснато и все по-страховито, тръбите ечаха и възбудените войници на Америка завикаха оглушително ура.
Разтревоженият неприятел не стоеше спокоен. На брега се показаха галопиращи разузнавачи. Сетне се появи отред улани с пики и пъстри развети знакове. Изпотените коне напираха през хълмове и планини частите на леката артилерия. Andela! Andela! — подканяха се мексиканците. Това означаваше „по-скоро! по-скоро!“ Но напусто бе пришпорването на конете, против тях бяха самите природни дадености, те благоприятствуваха за нашето по-бързо придвижване, за нашето надмощие.
За врага ни и земята, и водата бяха прегради, докато за нас и въздухът се оказваше необходим и готов съюзник. Мексиканците се придвижваха под жестоките лъчи на слънцето, по нажежения ситен пясък, за да потъват малко по-късно в блатата на Мандинга и Меделина, докато ние с бързината на стрела летяхме по вълните на морето, облъхвани от ветреца.
Тревога обгръщаше целия бряг.
Чуваха се сигнали, биеха все така барабаните, бързаха потни ездачите. Всичко у врага ставаше много по-тревожно отколкото при нас, докато бе траяло очакването ни. Бе повече от ясно, че мексиканците бяха изпаднали в паника. Очевидно, не бяха очаквали подобна изненада.
От форта Сан Хуан изгърмя оръдие, отговориха му от Сантяго и Консепсион. Не можеше да бъде друго, освен сигнализация.
Виждахме хиляди хора, посипани по терасите на къщите, по стените и валовете на крепостта. Навярно бяха разтреперани и с бледни устни четяха молитвите си. През ума ми непрестанно минаваше мисълта „Господи, колко ужасно нещо е войната!“
Никой не знаеше откъде ще започнем да атакуваме.
Несъмнено врагът смяташе, че отиваме да бомбардираме крепостта Сан Хуан, и се надяваше, може би, да потопи под стените му всичките ни кораби.
Ние действително приближавахме почти до самата крепост, оставяйки странно батареите си под изстрелите. Какво щеше да стане с гордите ни плаващи гиганти? По валовете и по стените тълпите все повече прииждаха и прииждаха. Артилеристите от форта Сантяго мълчаливо и неподвижно стояха до грозните си оръдия и очакваха команда. Запаленият фитил вече сигурно се поднасяше до чугунените чудовища.
Изведнъж отчаян, бесен вик се изтръгна от многохилядната тълпа. Предният параход като че ли се гавреше с врага — моментално се изви наляво и полетя по-нататък, към залива Сакрифичиос. След него поеха всичките останали кораби. Маневрата бе изключително майсторски извършена. И преди мексиканците да се опомнят, цялата ни флотилия бе вече вън от района на техните залпове. Нито един снаряд не можеше вече да ни достигне.
Като разбра, че е изигран, неприятелят се досети и за последствията. Гигантските ни кораби, които само преди минута сякаш бяха решили да се предадат, сега очевидно бързаха към незащитения бряг. Напразно тръбите зовяха за светкавично качване на конете, напразно артилерията бързаше по улиците. Бе късно!
Флотилията ни спусна котва, платната се събраха за мигове, лодките бяха отвързани. Във всяка лодка се намираше по един офицер. От парахода на главнокомандващия се разнесе сигналът и цялата ни армия се хвърли към брега. Ето че го достигнахме. Излязохме на пясъка. Бяхме пет хиляди решени на бой, на живот и смърт, войници. Като един нададохме гръмовно ура. То бе подхванато в секундата от другите хиляди наши другари, останали още по корабите.
Сержантът-знаменосец се затича към върха на малкия хълм и издигна победоносно американското знаме. Въздухът затрепери от нов възторжен вик, корабите салютираха и от форта Сан-Хуан се разнесе едва сега първият неприятелски изстрел.
Слънцето започваше вече да залязва, когато замарширувахме по пясъчните възвишения. Като настъпи нощта, се разположихме за почивка върху мекия пясък…
