Тук, за мое облекчение, любопитният ми събеседник се отдалечи, а скоро се върна и Коб, който бе купил верига, дълга два метра. Като повтори своя вой и рев, той заключи грижливо вратата и отидохме да закусим. През време на закуската бяхме център на всеобщо внимание.
През останалата част на деня Коб постоянно излизаше и се връщаше, за да упражнява отново гласните си струни. Колкото повече се приближаваше вечерта, гвиас-кутисът ревеше все по-силно и по-яростно.
Най-после тръгнахме към „Минерва“, като пренесохме сандъка.
Сандъкът бе поставен зад завесите, а аз се разположих до вратата да събирам парите за входа.
За късо време залата беше препълнена с народ. Тук имаше и търговци с жените си, и млади хора с любимите си, и доста голямо число интелигенция. Всички жадуваха да видят „забележителния гвиас- кутис“.
Най-после зад завесите се раздаде продължителен рев.
— Тихо! Гвиас! Лягай, проклетнико! Шът! — чу се повелителният глас на укротителя.
Гвиас-кутис не преставаше да реве яростно. Публиката започна да тропа с крак и да пляска: „Гвиас- кутис! Гвиас-кутис! На сцената! Доведи го на сцената!“
— Дайте му кокал! — извика някой от публиката.
Чу се смях. Но врявата зад завесата се усилваше. Коб се мъчеше със строг тон да принуди чудовището да се подчини. Но то не се покоряваше и продължаваше да се мята, като дрънкаше веригата.
Това беше условният знак. Аз си придадох изплашен израз на лицето и се хвърлих зад завесите. Успях да забележа, че публиката вече се поразтревожи. Мнозина скочиха от местата си и побледняха. Коб тичаше назад и напред, дращеше посипания с пясък под, дрънкаше с веригата и страшно крещеше към въображаемия звяр. По лицето му течеше „кръв“, ръцете му също бяха „изподраскани“.
— Мирувай, звяр, мирувай!
— Го-го-оо! Го-гоуу!…
— По-скоро, мистър Волф, елате тук! — викаше ме Коб.
— Не мога да го удържа!
— Гооо… го-го-гоо!… — беснееше гвиас-кутис.
— Помогнете!
— Дръжте го по-здраво!
В, този момент Коб особено яростно разтърси веригата, изтърча на сцената и закрещя:
— Спасявайте се! Спасявайте жените и децата! Гвиас-кутис се откъсна от веригата!
— Джентълмени — продължи майорът, като си пое дъх, — не е по силите ми да ви опиша това, което стана след тези думи. Не минаха и две минути, когато стаята беше съвсем празна. Излязохме на улицата — наоколо нямаше жива душа. Ние побързахме към хана, заповядахме по-скоро да ни оседлаят конете и обяснихме, че гвиас-кутис е избягал и трябва по-скоро да го хванем. Препуснахме с всички сили и се спряхме чак когато 30 километра ни отделяха от Колумбия. Тогава си преброихме печалбата… Не помня, мистър Коб, колко излязоха?
— Шестдесет и шест долара и седемдесет и пет цента — обади се висок, мрачен янки, в когото никой от нас не би подозрял героя на този разказ.
— За здравето на майора!
Чу се гърмеж. Профуча куршум, който свали фуражката от главата на Тенеси и счупи на парчета шишето, което стоеше на масата.
— Не стреляй, като не умееш! — Тенеси свали фуражката си невъзмутимо.
Мнозина се спуснаха към изхода.
— Кой стреля?
Някои започнаха да претърсват околните храсталаци, но безуспешно. Решиха, че някой войник е гръмнал неволно и се е скрил, за да не попадне под арест.
— Хайде, Бог да е с него — каза Тенеси, — добре поне, че не беше граната. Обаче, моят приятел Халър също едва не пострада.
Беше истина: куршумът бе минал толкова близо до мен, че аз почувствувах „духането“ му в сляпото си око.
— Бих искал да зная за кого беше предназначен този куршум, за мен или за вас — обърна се Тенеси към мен.
— Склонен съм да приема мнението на полковник Хардинг, че това е просто случаен изстрел.
— Както и да е, заради този калпазанин отиде новата фуражка и цялото кило най-хубава ракия с лимонов сок.
— Има още много! — извика майорът. — Куджо, де е тирбушонът? Проклетият тирбушон!
— И без тирбушон ще минем!
И адютантът пак направи своя експеримент над новите бутилки. Пак се запени и заискри виното и шумният пир се възобнови. Започнаха се песни, разкази, тостове. Нощта се приближаваше към края си. Много млади сърца, пълни с доблест и мъжество, имаше тук; на мнозина от присъствуващите не бе съдено вече да празнуват великия юбилей…
Глава IV
ПРИКЛЮЧЕНИЕ СЪС СКЕЛЕТ
Главата ми шумеше все още и затова реших да се поразходя до морето, да подишам чист въздух и да се поразхладя.
Картината, която се разкри пред погледа ми, бе така хубава, че спрях в нямо възхищение.
Изпълнената тропическа луна плаваше по съвършено безоблачното небе. Звездите, затъмнени от нейния трепетен блясък, блещукаха сякаш през сълзи, с изключение, впрочем, на най-едрите — Орион, Венера и Южния кръст, които грееха, сякаш променяйки непрестанно всичките цветове на дъгата. Широка сребриста лента се проточваше от самия бряг до хоризонта и показваше меридиана на луната. Тя като че бе прорязана от коралови рифове, по които отразяваше с фосфорно сияние плясъка на вълните. Тъй като целият остров бе ограден с коралови рифове, имах усещането, че е опасан с огън. По бреговете шумяха единствено талазите, а по-нататък, към по-големите дълбочини на морето, повърхността се набръчкваше едва-едва под диханието на нежния бриз и отразяваше лазурния свод на небесата с неговите искрометни светила и с царицата на нощта — луната.
На юг се чернееха стотина кораба, наредени правилно един до друг. При мъждивата лунна светлина те приличаха на фантастични морски чудовища.
Огледах се зад гърба си и забелязах разтегнати по права линия бели палатки, прилични на снежни пирамиди. Тук-там през платнените стени блещукаха светлинки; очевидно войниците чистеха своите амуниции, или правеха нещо за своите офицери. Разхождаха се часови и цевите на пушките им просветваха злокобно.
Там нейде квакаха жаби, цвъртяха щурци, изпищяваше чайка, навярно съзираща плячка над водата. Вълните шепнеха меланхолно край корабите, часовите се викаха тихо, а флаговете сякаш разговаряха помежду си при всеки по-напорист повей на ветреца.
Вървях покрай брега към онова място, отдето се виждаше мексиканската земя. Тук ние, войниците и офицерите на щатите, не бяхме противници на растителността и затова тя изпъкваше с всичката си дива прелест.
Месечината започна да се прикрива и се усети сутрешен полъх. Исках вече да се върна, но бях спрян от странен шум, който идеше откъм морето. Чуваха се удари на гребла, шумолене на плаваща лодка през крайбрежната тръстика. Ето че нещо изплава в светлата ивица… Вгледах се по-настойчиво и разбрах, че лодката бе мексиканска. Може би рибари от Туспан? Не, нямаше какво да правят насам… Боже мой! Нима…
Лодката спря внезапно на двадесетина крачки от мен, до брега, и от нея изскочиха няколко мъже, скриха се бързо в гъстата джунгла, чернееща се пред мен.
Желаех силно и незабавно да разбера какви бяха тези хора. Без да мисля и за минута каква опасност би могла да ме връхлети, забързах смело нататък. Но само след няколко крачки се намерих сред истински лабиринт от преплетени стъбла, клони и корени. На някои места бе невъзможно да се премине през бодливите храсталаци, а на други пътят се ограждаше от кичури лиани, увити около дърветата като
