езиците с вавилонското стълпотворение.
В средата на стаята имаше маса, на която бе полегнал лист, покрит с подписи. Прибавих и своето име; това беше равносилно на клетва — бях свързан със задължение отсега нататък.
„Ето моите съперници“, помислих си, като разглеждах една група около масата; повечето си бяха набавили военни фуражки.
— А! Клелей! — извиках познатия ми млад плантатор, който бе пръснал цялото си състояние пред олтара на Бакхус.
— Приятно ми е, че ви виждам, Халър! Вие наш ли сте?
— Да, записах се. Кажете ми, кой е този човек?
— Това е Дюброк, креол.
Този, за когото ставаше дума, не можеше да остане незабелязан в тълпата: изпъкваше със странната, неприятна красота на лицето си; имаше гъсти черни коси, черни очи, тънки устни, красиви мустаци и брада, която му придаваше решителен вид. Когато се усмихваше, показваше редица ослепително бели зъби, но усмивката му беше цинична. И ясните, но студени очи светеха по-скоро с животински, отколкото с духовен блясък.
Изведнъж почувствувах неволна антипатия към този човек. Дали не защото беше мой съперник? Не… Познах в него една от онези натури, които странят от честния труд и живеят за сметка на привързаността на слабохарактерните хора, които попадат под тяхно влияние. Където и да срещна подобни хора, винаги чувствувам към тях инстинктивно отвращение.
— Този горделивец може да стане наш капитан — пошепна ми Клелей. — А пък струва ми се, той е порядъчен подлец.
— Аз съм на същото мнение. Но мигар ще го изберат?
— Той, както и всички креоли, изкусно владее шпагата, и успя да им направи впечатление със своята ловкост и умение да се фехтова. А впрочем нали и вие бяхте майстор в тази област? Какво място бихте искали за заемете?
— Капитан.
— Отлично. Аз си избрах лейтенант. Хайде да агитираме общо.
— С голямо удоволствие!
— Този брадат трапер, с когото дойдохте, струва ми се, е ваш приятел. Той е свой човек между нашите момчета. Гледайте, вече се залови за работа!
Действително, в тази минута Линкълн разговаряше с няколко снажни момци, които след известно време се разпръснаха из стаята и влязоха в разговор с отделни лица.
— Те водят пропаганда — каза Клелей.
— Капитане — пошепна ми на ухото Линкълн, който се доближи до нас, — познавам ги добре; сега вие трябва да се запознаете с тях.
— А главно — забеляза Клелей, — да затъмните този славоносец във фехтоването. Само че това трябва да направите чак в последния ден — няколко часа преди изборите.
— Разбира се, вашият съвет е добър, а засега нека изпълним съвета на Линкълн.
След минута бях представен на група джентълмени; чукнахме си чашите и започнахме непринуден приятелски разговор.
Още три дена продължи записването на нови доброволци. На четвъртия бяха назначени изборите за офицери.
Моята вражда към съперника ми все повече растеше и чувствувах, че беше взаимна. Към вечерта на третия ден стояхме един срещу друг, въоръжени с шпаги. От изхода на нашето състезание зависеше изборът — и всички с напрегнато внимание ни гледаха.
Забелязах, че моят противник си избра шпага, лишена от предпазително копче и достатъчно остра, за да се превърне в опасно оръжие в ръцете на възбуден човек.
— Вашата шпага не е наред — казах.
— Pardon, monsieur! Не забелязах това.
— Много чудно — многозначително произнесе Клелей.
Застанахме в позиция. Веднага забелязах, че моят съперник е опитен боец с шпага. Още на младини се увличах от фехтоването, но отдавна не бях се упражнявал.
Започнахме неуверено. И двамата се вълнувахме и първите удари нанасяхме безпорядъчно. Но аз с всяка минута ставах все по-спокоен и в това се състоеше моето голямо преимущество над противника, който започна да се сърди. Когато успях да се допра до страната му с копчето на шпагата си, се чу одобрителен вик от страна на зрителите.
Яростта на креола се усили и аз без голям труд сполучих да повторя своя удар. Най-после нанесох за трети път удар и зрителите още по-шумно изразиха своето одобрение. Моят победен съперник с досада пречупи шпагата си на коляното, избъбра нещо за „по-добро оръжие“ и за „друг удобен случай“ и се смеси с тълпата.
След два часа бях негов капитан, а Клелей — пръв лейтенант.
Подир седмица, на 20 януари 1847 година, нашият отред, вече приет от Съединените щати под названието „отред на карабинерите“, което ще рече на най-опитните стрелци, наричани още „волни“, се носеше вече по сините вълни на океана към бреговете на неприятелската земя.
Глава II
НА ОСТРОВ ЛОБОС
Получихме заповед, в която се казваше изрично, че за място, дето трябва да се съберат всички отреди, е определен остров Лобос. На него трябваше да започне обучението на новобранците.
Само за ден видът на този остров се промени съвършено. Сутринта представляваше гора от гъсти изумруденозелени храсти, а вечерта го видяхме покрит с безбройни редове бели бойни пирамидални палатки с развети флагове. Изгрялата луна с недоумение съзерцаваше изплувалия сякаш от морето войнствен град и окръжаващите го горди кораби.
Тук, на необитаемия досега остров, бяха настанени шест полка. Но тези войски бяха още „сурова стока“ — предстоеше тяхното обучение. Ставахме в зори и прекарвахме на крак до късна вечер. Разбира се, скоро привикнахме, че е просто необходимо да се домъкваме за сън до палатките с пребити от маршировките и прибежките крака, лягахме на земята и заспивахме мигом мъртвешки сън, макар наоколо ни да пълзяха всякакви гущери, скорпиони, грамадни паяци и какви ли не животинки, въдещи се изобилно по целия остров.
На 22 февруари бе рожденият ден на Вашингтон и нашият майор Туин подготви истински пир, за който, между останалите, бях поканен и аз. Трябваше да отида, колкото и да се чувствувах уморен.
Клелей дойде да ме вземе и отидохме заедно.
Палатката на майор Туин се намираше посред група каучукови дървета. Като вървяхме към нея, забелязахме, че е уголемена два пъти с разпусната напред платнена стряха.
Масата бе приготвена от дълги корабни дъски, положени върху бъчви със сухари. Бе покрита с бутилки и чаши от всякакъв вид, с най-различни размери. Между тях бяха отворени множество консерви, хълмчета от морски сухари, сирене и месо.
Заварихме вече насъбрано доста голямо общество — полковници, капитани, лейтенанти и доктори. Всички бяха насядали разбъркано, без класификация по чинове и по години. Имаше и няколко офицери от флотата, както и капитани на кораби, приличащи си извънредно много с обикновените моряци.
Домакинът, според обичая, седеше в горния край на масата. Бе един от онези железни хора, които се бият като лъвове и пият като гъби, без да почувствуват умора нито от едното, нито от другото. Той носеше постоянна привързана към себе си манерка, тя му бе скъпа колкото получените чинове и награди за военна доблест. Тази манерка винаги бе в услуга на бойните му другари, които умираха по пътищата от жажда и глад, от непосилна жега, прах и умора. Той изпадаше в искрен възторг винаги, когато чуваше да казват: „Манерката на майор Туин лекува всички болести!“
Както се виждаше, от голямото число изпразнени бутилки шампанско, които се търкаляха по земята, гостите бяха вече в най-празнично настроение. Туин бе републиканец до мозъка на костите си, при това празнуваният ден изравняваше всички различия. Той обичаше Клелей и когато влязохме, веднага го
