— Слушайте, но какво всъщност правите тук?
Без да се смущава ни най-малко от въпроса ми, старецът ме погледна под вежди и отговори буквално следното:
— Слава Богу, живеем по малко. А вие как сте?
Обърнах бързо коня и забих шпорите в хълбоците му, но бедното животно не се нуждаеше от подкарване: то, вероятно и без това разбра нашия разговор и се понесе в отчаян галоп. Като се изкачих на върха на хълма, се обърнах: моите познайници седяха в същата поза и аз искрено съм убеден, че те седят там и досега…
— Доливайте чашите, господа, има още цяла кошница шампанско, непобутната! — каза гостоприемният домакин, когато утихна смехът, предизвикан от разказа.
— За такъв ден имам в запас най-малко цяла дузина кошници — заяви адютантът.
— Джентълмени, споменаването на днешния ден ми дава случай да предложа един тост, за който, кой знае защо, до този момент забравихме, — произнесе висок, стар офицер.
— Слушайте, слушайте! Полковник Хардинг ще произнесе тост!
— Да изпразним чашите в името на безсмъртния човек, чийто юбилей празнуваме днес!
Всички станаха, свалиха шапки и тостът бе изпит при дълбоко мълчание. Между нас сякаш премина сянката на гениалния борец за свобода. Но шумното веселие скоро възкръсна като утихнал за миг морски прилив. Сред общия шум от гласове се чуха викове:
— Редът е на Туин! Джорджия трябва да отмъсти!
— Добре, джентълмени. Само че по-напред напълнете чашите си. Куджо, де е тирбушонът? Дявол да го вземе! Вероятно се е провалил в пясъка; тук каквото и да хвърлиш — веднага потъва пясъка. Тъй ми се изгубиха няколко хубави дреболийки.
— Защо ви е тирбушон, господин майор? — адютантът отвори пак по кентукския начин няколко бутилки шампанско.
— Сега, господа — майорът изпразни чашата с шампанското, — аз съм на вашите услуги! Само че по- напред трябва да си наквасим още малко гърлото. Еди! Отпушвай! Куджо, подай щипците, тук телът нещо не е наред. Ама че дяволщина. Сигурно и тях ги е погълнал пясъкът… Господа, пазете си портмонетата. Ако ги извадите, може и те да изчезнат… Този пясък ми погълна вече много неща. Чудна работа! Като че ли тоя остров е бездънна пропаст!
— Моя портфейл вятърът го вее, нека пропада! — забеляза някой.
Всички се засмяха шумно.
Адютантът хвана ножа, преряза тела на няколко бутилки и запушалките захвърчаха.
Глава III
ГВИАС-КУТИС
— Аз също ще ви разкажа една случка — започна майорът.
Всички изпразниха чашите си и се възцари мълчание. Домакинът на пиршеството се славеше като добър разказвач и слушателите бяха уверени, че той ще победи по красноречие Сиблей.
— Ще ви опиша едно пътешествие — въздъхна едва забележимо майорът с отправен към Сиблей замаян поглед. — Страхувам се само да не уморя вниманието ви, господа, защото разказът няма да бъде кратък като…
— Толкова по-добре! Разказвайте ако щете до сутринта! — чуха се гласове.
Майорът леко се поклони и продължи:
— През дните на моята бурна младост бях намислил да тръгна за Вашингтон с един приятел, и той като мен от Джорджия. По пътя искахме да се позанимаем с лов. Знайте, господа, че от Джорджия до Вашингтон може да се стигне само през Палмето, което ще рече Южна Каролина, и че тоя щат се слави както с плодородието на своята земя, така и с богатството, ума и любезността на обитателите си.
Тук майорът подмигна хитро на слушателите си и спря поглед на представителя на Южна Каролина. Сиблей.
— Аз се славех като доста опитен пътешественик — леко се изпъна майорът, — но моят приятел, както ще видите, положително ме надминаваше в това отношение. Той бе човек крайно смел и хитър. Казваше се Вили Коб. Тръгнахме ние с триста долара, повече не можахме да съберем, но освен това имахме по един прекрасен джорджиевски кон и затова бяхме напълно уверени, че от нищо няма да се нуждаем по пътя.
— В краен случай можем да продадем конете, ако не ни стигнат парите — казваше Коб.
За жалост, преди да влезем в щата Палмето, трябваше да спрем за нощувка в Августа, на джорджиевската граница. Това градче бе доста весело и затова се забавихме в него цяло денонощие. Запознахме се бързо с приятна компания и седнахме да играем най-напред покер, на по десет пенса, сетне минахме на по четири долара. Нашите нови приятели ни посветиха и в играта фаро. Като играхме цялата нощ, станахме късно сутринта от масата с напълно празни джобове.
Попитах:
— Какво ще правим сега?
— Все ще измислим нещо — каза Вили Коб.
— Да продадем конете и да се върнем — предложих плахо.
— По никакъв начин! — енергично протестира Коб.
— Тогава как ще се оправим? Какво ще правим без пари във Вашингтон? Слушай, по-добре е да се върнем.
— Я кажи какво имаш в чантата си — каза приятелят ми, без да обръща внимание на думите ми.
— Риза, два револвера, пакет тютюн и ловджийски нож.
— Да продадем първо ножа, да му вземем парите и да платим за гостилницата. Това е главното, инак не можем да се отървем от тоя проклет вертеп.
— Добре. Но после? Ще продължим ли към Вашингтон?
— На всяка цена! С какви очи да се върнем у дома? И кокошките ще ни се смеят.
— Но как ще я караме без пари? Никак не ми е ясно, Вили!
— Дребна работа — каза той с такава самоувереност, като че ли навсякъде по пътя можеше да получи какъвто си поиска кредит. — Виждаш ли, имам наблизо един познайник. Ще пренощуваме безплатно. В неговата къща ще ни нахранят и напоят чудесно. После ще разчитаме на гостоприемството на плантаторите. Уверен съм, че ще преминем с големи удобства през Южна Каролина…
Майорът отново намигна към младия каролинец. И продължи:
— Виж, за щата Северна Каролина не гарантирам. Там щеше да ни бъде много по-трудно да се промъкнем. Така ми каза приятелят, когото слуша внимателно. Имаме добри револвери, каза. Ще се измъкнем здрави и читави. Хайде да вървим да продадем ножа, пък после да видим какво да направим.
Бях смаян от находчивостта и енергията на моя спътник и се съгласих безусловно. Той продаде ножа ми за шест долара на един от онези, които ни бяха изиграли. Като се разплатихме с гостилницата безцеремонно, ни останаха няколко шилинга и тръгнахме по-нататък за Вашингтон. Вечерта се озовахме на гости у познайника на Коб. Действително ни посрещнаха много радушно и се почувствувахме като у дома си. Коб искаше да помоли любезния домакин да ни заеме пари, но го досрамя да признае как се бяхме оказали истински голтаци. Пуснаха ни да тръгнем сутринта едва след като закусихме здраво. Конете ни също бяха нахранени отлично и славно почистени. Всичко дотук все пак беше добре, но парите ни вместо да се увеличат, спаднаха до един шилинг. Дадохме го на негъра, който ни прислужваше. От тази минута се видяхме оставени изцяло на съдбата, на слепия случай. На другата нощ прекарахме у един плантатор. Не знам какво му бе казал Коб на прощаване, но дочух как плантаторът му отвърна доста грубо: „В тази страна няма обичай сериозен мъж да пътува без пари.“ Последваха несвързани възклицания и нещо като глухи проклятия, които неприятно подразниха слуха ми.
— Тоя човек очевидно не спада към гостоприемните — забелязах след няколко минути.
— Така е — каза Коб, — ако той бе узнал по някакъв начин, че сме без пари, никога нямаше да ни пусне в къщата си. Чудя се защо се получи така, нали каролинците се смятат за възпитани и любезни хора, та дори и за добри. Сигурно сме попаднали на изключение.
Това действително бе изключение в Каролина, тъй като ни бяха допуснали сравнително лесно. Сетне ни бяха обсипали с такива псувни, че аз от срам, дето се казва, щях да се проваля в земята. Както и да е,
