— Наистина нищо. Отрядът, който бях изпратил в индианските райони, ми донесе очакваните новини, а това означава война. Предстои ни поход и съм принуден да отложа лова и да се върна незабавно във форта. Съжалявам, господине, че вие, като мой гост, а и всички наши приятели се лишавате от едно удоволствие. Но какво може да се направи пред стихийната сила на войната? Тя е едно от нещата, които не могат да се отлагат.
— Разбира се… няма как — каза поуспокоен съдията, — ние не бихме желали по никакъв начин да попречим на вашите действия, затова утре ще напуснем форта.
— Защо трябва да бързате толкова, драги господине. Тук не ви заплашва нищо, повярвайте ми. Само за дамите има опасност… да останат във форта скучаещи, когато офицерите тръгнат на поход.
Съдията се досети за намека на полковника и побърза да прекъсне разговора. Перспективата да утешава изоставени във форта дами съвсем не му допадаше.
— На драго сърце бих се опитал да ви бъда полезен… пък и на дамите, но не виждам какво може да се направи. Извинете ме, ще отида да потърся коня на дъщеря си. Надявам се, че походът ви ще се увенчае с успех.
Съдията бързо се отдалечи.
— Къде е дъщеря ми? — попита той слугата, който стягаше чантите.
— Струва ми се, че госпожицата и мис Дашууд са в палатката на мисис Сейнт Ор.
Съдията вече се готвеше да отиде там, когато един глас го спря:
— Здравей, чичо! — приближаваше се зад гърба му Ван Дайк. — Как си със здравето? Благодарение на Бога аз се завърнах жив и здрав.
— Ти ли си, Корнелиус? — каза съдията, като с мъка се извърна. — Как попадна тук?
— Позаобиколих малко, за да мога да ви кажа „добър ден“. Ще успея да настигна хората си до форта. Братовчедките ми здрави ли са?
— Те са у мисис Сейнт Ор… А вярно ли е това, което се говори за горкия Армстронг?
— Напълно вярно, чичо. Никога вече няма да видим този герой — отвърна лейтенантът с почти весел глас. — Като пленник на индианците вече сигурно е изгорен жив…
В този миг един силует надникна от палатката и се скри обратно, но преди това със звънък глас извика:
— Подлец!
Корнелиус пребледня леко, но бързо си възвърна неизменната самоувереност и попита:
— Къде е Джулиет?
— В палатката на мисис Сейнт Ор. Горката, толкова се е уплашила от близостта на индианците… Да влезем ли да я видим?
Но Корнелиус, който допреди малко като че ли не желаеше нищо повече от това, да види братовчедка си, се разколеба. Когато съдията вече повдигаше платнището на палатката и с жест го подканяше да влезе, той се отдръпна.
— Не, чичо, страх ме е да не закъснея… ще препускам след отряда си. Кажи на Джулиет да не се безпокои за мен…
И като възседна отново коня си, той препусна така бързо, сякаш го гонете цяло племе сиукси.
Глава XI
ПИСМОТО
Когато се завърнаха във форта, Джулиет и Нети се отделиха в предназначената за тях стая на втория етаж в комендантската къща. Джулиет, както и по-рано, плачеше, а Нети, напротив, седеше със сухи очи, отпусната и пребледняла.
— Мила Нети — хленчеше Джулиет, — не мога да повярвам, че всичко това е истина. Кажи ми, че не е възможно!… Горкият Франк Армстронг! Толкова беше весел и добър, така ме обичаше! Като си помисля само, че вече няма да го видя… И за бедния Корнелиус ми е мъчно. Те бяха приятели и той за нищо на света не би допуснал да му се случи нещо лошо.
— Това все пак не попречи на Ван Дайк да го остави в прерията, а той да се завърне цял и невредим, за да те ухажва.
— Какво е можел да направи? — отвърна с хълцане Джулиет. — Зная, че Армстронг хранеше към мен нежни чувства. Но и Корнелиус също е влюбен в мен… Не разбирам защо го съдиш толкова строго. Какво е виновен, че е останал жив?
И мис Брентън продължи да хленчи, като се полюляваше на стола си.
Нети стана. Нещо блесна в очите й.
— Казано накратко, Армстронг вече е мъртъв и ти на драго сърце би се омъжила за Корнелиус.
— Не говори така, Нети. Как можеш! Горкият Франк още не е погребан! Ти си още дете и нищо не разбираш от подобни страдания… Веднага се вижда, че не те е измъчвала любов. Иначе сърцето щеше да ти подскаже много неща…
— Истина е… аз съм дете, което според теб нищо не разбира от любовта. Може и да имаш право, но все пак бях приятелка на Армстронг и няма да забравя това, което веднъж той ми даде… това е едничкото нещо, което имам от него…
Последните думи Нети произнесе шепнешком, сякаш разговаряше сама със себе си. После млъкна и потъна в мислите си.
Двете останаха така известно време, но Нети не се стърпя.
— Най-много се възмущавам, че си готова толкова бързо да забравиш смелия лъв и да се привържеш към страхливия елен. Послушай ме, Джулиет, обещай ми да не се омъжваш за Корнелиус поне докато смъртта на Армстронг не бъде установена със сигурност. Почакай една година… поне половин година в негова памет.
— Защо? За да рекат, че нося траур заради него — каза Джулиет, като престана да плаче. — Това е невъзможно, мила Нети. И ако татко поиска това от мен, ще го послушам въпреки цялата си скръб.
Нежното лице на Нети пребледня още повече след тези думи.
— Тогава трябва да ти разкрия една тайна… Когато господин Армстронг е тръгвал на този поход, е оставил писмо за мен. Искаш ли да узнаеш какво пише той в това писмо?
— Писмо!… От Франк! До теб? Как е посмял!…
— Не бъди, моля те, ревнива — отвърна с невидима усмивка Нети. — Бог е свидетел, че той беше повече привързан към теб, отколкото ти сега към паметта му. Писмото е адресирано до мен, но без съмнение то е за теб. Искаш ли да ти го прочета? Да го разпечатам ли?
— Уви, няма друг начин! — отвърна Джулиет, като закри лице с кърпичката си. — Това е нов удар в сърцето ми… Но съм длъжна да понеса тази жертва. И така, Нети, не ми обръщай внимание.
Нети я гледаше със съчувствие. Стана й съвестно за думите, които й каза преди малко.
— Не плачи, Джулиет… Дали не е по-добре да не четем това писмо сега? Ще го задържа, ако ми позволиш… Все пак съм задължена да изпълня последната му воля. Колко ли мъчно би му станало, ако узнаеше, че мога да се отклоня от изпълнението на този тежък дълг! Като си помисля, че трупът му се търкаля някъде в прерията… Може би оттам ни гледа в тази минута…
Джулиет трепна и с ужас се озърна наоколо.
— Ще ме накараш да полудея — каза тя. — Разпечатай писмото най-сетне! Нали виждаш колко се измъчвам!
Нети не се колеба повече. Тя извади сгънатия плик и прочете надписа: „Да се отвори само ако бъда убит или попадна в плен при индианците. За Нети Дашууд, най-добрия и най-верния ми приятел.“
— Чу ли? Той ме определя като най-добър и най-верен свой приятел. Да го благослови Бог! — И малката девойка вдигна очи към небето.
— Моля те, не ме карай да чакам повече! — извика нетърпеливо Джулиет. — Ти наистина се присмиваш над моята скръб.
Нети бързо разпечата плика и извади писмото. Оттам падна кичурче коса.
— Това е за мен, Джулиет. Нали няма да поискат да ми го вземеш? Сложил го е вътре, за да покаже, че не ме е забравил, докато е писал писмото…
Джулиет я изгледа строго.
