— На твое място бих прочела писмото — каза тя сухо, — иначе как ще разберем за коя е кичурчето?
— Каквото и да пише… ще ми го оставиш, нали? Нищичко нямам за спомен от него.
— Чети най-после или ми дай аз да го прочета.
Нети не чака да бъде молена повече.
Форт Лъки, 13 септември
Тръгвам на опасен поход, откъдето се заклех пред себе си да не се завърна, ако не бъда достоен да бъда споменат в заповед по армията. Ако мога да си представя, че някой ще прочете тези редове, докато съм жив, нямаше да ги напиша. Знаете колко ми е чуждо самохвалството. Но знаете също и причината, поради която искам да се отлича. Излишно е да Ви го казвам, добра и скъпа Нети, излишно е да повтарям, че постъпвам така, за да заслужа вниманието на Вашата братовчедка Джулиет, лъчезарната звезда на моя живот…
Самодоволна усмивка заигра след тези редове по устните на Джулиет.
… Реших да се вмъкна в индианския лагер. Успея ли да се измъкна оттам, то ще е само със слава. Ако до един месец не се върна, това ще означава, че вече няма да ме видите. Ван Дайк е добър младеж, но не мисля, че той ще поеме риска да ме последва. Няма да го съдя за това. Ако бях богат като него и бях братовчед на Джулиет Брентън, не зная, мила Нети, дали бих останал в армията дълго време. Но аз съм длъжен да си спечеля име, а това е път, който води само към опасности. Но рискът не е страшен за мен, когато знам, че ще бъда възнаграден. Вярвам в съдбата си и ще постигна своето или ще загина.
Пиша Ви всичко това, Нети Дашууд, защото се уповавам на честността и верността на приятелството Ви. Когато няма да ме има вече, кажете на Джулиет колко много я обичах. Тя е толкова блестяща, че сигурно в тълпата от поклонници около себе си не е успяла да ме забележи. Бях най-нерешителният. Но Вие, малка приятелко, знаете всичко. Знаете, че аз й се посветих изцяло след онзи чудесен бал. Тогава бяхте твърде малка, но и досега помня Вашето присъствие. Защо не бяхте момче! Сега щях-ме да бъдем неразделни.
Тази част от писмото явно не допадаше много на Джулиет. Тя хвърляше недружелюбни погледи към братовчедка си, като че ли искаше да я прекъсне.
Но няма защо да споменавам миналото, когато трябва да мисля само за това, което ми остава преди смъртта. Оставям това завещание на капитан Сейнт Ор, който обеща да изпълни последната ми воля. Сабята ми искам да бъде изпратена на мама. А на Вас, мила Нети, оставям най-скъпата за мен заръка. В писмото ще намерите кичурче коса. Предайте го на Джулиет. Кажете и, че последната ми мисъл ще бъде за нея, а последната ми дума — нейното име. Кажете й още, когато прочетете това писмо, че никога повече тя няма да чуе името на
Девойката довърши с отслабнал глас писмото и мълчаливо загледа през прозореца късчето синьо небе. Сълзите свободно се лееха по бледото й лице. Но някаква утешителна мисъл се примесваше с тъгата й, защото нещо подобно на усмивка се появи на устните й.
От това състояние я извади резкият глас на братовчедка й:
— Защо не ми дадеш косите му? Нали прочете, че това ти е заръчано. Сигурно искаш да ги задържиш за себе си!
Нети се разтрепера и стана.
Джулиет също се изправи, двете девойки застанаха една срещу друга и сякаш се измерваха с очи.
— Е, ще ми дадеш ли тези коси? Знаеш много добре, че са за мен. Какво означаваше ти за него?
— Какво ли? Нима се осмеляваш да ми кажеш, че съм нямала никакво значение за него? Защо тогава адресира завещанието си до мен? Защо ме постави в тази минута между себе си и теб? Това доверие не може да е нищо. Ти съзнаваш това и то те дразни. Можеш да го признаеш.
Вместо отговор Джулиет, която вече не успяваше да се владее, посегна към кичурчето коса, но в този миг Нети се свлече на пода безжизнена.
Мис Брентън се хвърли към вратата и завика за помощ.
Комендантът, съпругата му, всички, които бяха в къщата, затичаха към стаята на двете госпожици. Някой веднага извика доктор Слоукъм.
Когато той пристигна и внимателно прегледа момичето, лицето му беше доста загрижено.
— Ще са й необходими спокойствие и тишина, нека да лежи в полумрак — каза той тихо, — нервното изтощение е голямо. Страхувам се от възпаление на мозъка — добави той, като се наведе до ухото на коменданта.
— Нова беда! — затюхка се полковникът. — Утре сутринта ние потегляме на поход, а съдията Брентън веднага трябва да замине на запад…
— Кажете ми, много ли е сериозно наистина състоянието на горкото дете? — намеси се мисис Сейнт Ор.
— Страхувам се, че е така — отговори докторът, — необходими са й пълен отдих и спокойствие. Да тръгне на път в това състояние, това означава да я убием.
— Тогава тя остава тук — каза мисис Сейнт Ор с решителен тон, — това е всичко. Ще я обичам като собствена дъщеря.
Комендантът погледна жена си угрижено.
— Не се безпокой за мен, приятелю — каза тя, — знаеш колко съм самотна, когато тръгнеш на поход. Това момиче ми е дар от небето. То ще ми бъде приятел и разтуха в самотата. Надявам се, че колкото и да е сериозна, болестта й не е толкова опасна, че грижите ми да й навредят. Ти по-добре отиди при господин Брентьн и го успокой, за да може да се отдаде на работата си, а болната остава при мен.
— Щом е така — каза докторът, — аз отговарям за момичето. С помощта на мисис Сейнт Ор ще се справя с всичко и прекрасно ще минем без господин съдията.
На следващата сутрин, когато тръбачът възвестяваше зората, съдията — малко угрижен, а Джулиет — малко посрамена, че напуска Нети в това тежко състояние, вече седяха в приготвената за тях кола, която щеше да ги откара до най-близката железопътна гара. През това време мисис Сейнт Ор се настани до леглото на малката си пациентка.
Глава XII
ЗЛАТНАТА ГРИВНА
Мястото, където рекичката Жълтия камък се вливаше под остър ъгъл в река Туин, представляваше обширна и богата долина, сякаш вкопана между високите брегове.
На стръмния северен бряг беше застанал човек. Висок, облечен пищно в индиански дрехи, той сякаш се любуваше на чудната природа.
Косата му беше украсена с дълги орлови пера, на тила му се вееше от вятъра конска опашка, а наметалото му беше обшито с чисто злато. Мокасините му представляваха истински шедьовър на индианското изкуство, а голите му ръце бяха почти целите покрити със сребърни гривни, между които блестеше с великолепието си една от чисто злато, украсена с едри брилянти.
Всичко у този човек издаваше знатния индианец: орлов нос, изпъкнали скули, проницателни очи, спокойно и твърдо лице, почти котешка гъвкавост на движенията.
До него беше застанал човек с облекло на канадец, от онези, които се занимават с търговия в Хъдзъновия залив и около устието на река Орегон. Този човек се казваше Евън Рой. А колкото до индианския вожд до него, това беше Макдиармид, бившият възпитаник на уестпойнтската военна академия.
И двамата бяха вперили очи в реката, която се извиваше пред тях между зелени поляни и тъмни
