Въпреки това Къхуун позна братовчед си Хенри и неговия тъмнокафяв кон.
— Глупак! Изпусна го! — изсъска злобно бившият капитан, когато младежът се приближи — Върни ми ножа и револвера! Те не са подходяща играчки за такива нежни пръсти като твоите. Защо не ги употреби? Обърка цялата работа.
— Вярно! — отговори спокойно младият плантатор. — Прав си! Обидих един благороден човек.
— Обидил благороден човек! Ха! Ха! Загубил си си ума! Бога ми! Полудял си!
— Лудост щеше да бъде, ако бях послушал съветите ти, Кеш! За щастие не стигнах дотам. А за това, което направих, заслужавам име по-лошо от глупак. Но, надявам се, че поради обстоятелствата ще бъда извинен. Във всеки случай възнамерявам да се опитам, без да губя нито минута.
— Къде отиваш?
— При Морис — ловеца но мустанги, за да му се извиня за моето лошо държане.
— Лошо държане! Ха! Ха! Ха! Шегуваш се.
— Не, не се шегувам. Ще се увериш, ако дойдеш е мене.
— Тогава още веднъж ще ти каже, че си луд. Не само че си луд, но си глупак по рождение.
— Не си много вежлив, Касий, макар че и аз сам държах преди малко такъв език и затова би трябвало да ти простя. Може би и ти ще последваш някой лен примера ми и ще се извиниш за твоята грубост.
Без да каже нито дума повече, младежът скочи на седлото, смуши коня си и бързо препусна.
Къхуун остана неподвижен на плочника, докато тропотът от копитата на коня заглъхна съвсем.
След това, като че под въздействието на внезапен подтик гой забърза през верандата към стаята си; влезе вътре; излезе след малко пак, облечен в грубо палто; върна се в конюшнята и излезе оттам с коня си, който беше оседлан. Той поведе животното по плочите, като гледаше да се движат безшумно, сякаш го бе откраднал. Когато стигна торфа, Къхуун се метна на гърба му и бързо изчезна:
В продължение на една миля той се движеше по същия път, по който бе минал Хенри Пойндекстър. Но едва ли имаше намерение да го настигне, защото много намали хода, преди шумът от копитата на коня на Хенри да се загуби съвсем.
Той свърна по пътя към реката. Когато стигна докъм средата между Каса дел Корво и форта, Къхуун спря, огледа внимателно дърветата наоколо и тръгна по една пътека, която водеше направо към брега. През цялото време той си мърмореше.
— Остава още една и при това добра възможност, само че не толкова евтина. Ще ми струва хиляда долара. Но все едно! Ще се отърва от този ирландски проклетник, който трови живота ми. Ако не излъга, той ще тръгне за колибата си рано сутринта. По кое ли време! Хората от прерията казват, че са се успали, ако станат при изгрев слънце. Има още време. Койота ще може да го причака по пътя. Уверен съм! Пътят сигурно е същият, по който се движехме, когато отивахме на пикник в прерията. Той спомена нещо за хижата си на Аламо. Така май се казваше потокът, край който отседнахме. Колибата му едва ли е далеко. Мексиканецът сигурно знае мястото или пътя, който води към него. Само това ми трябва. Какво ме интересува колибата? Нейният притежател няма да стигне до нея. Може да се появят индианци в прерията. Всъщност те трябва да се появят преди изгрев слънце!
Още преди да завърши странния си монолог, Къхуун пристигна прел вратата на една „колиба“ — хакалето на мексиканския ловец на мустанги.
Той слезе от коня, върза го за един клон и се отправи към колибата.
Вратата беше широко разтворена. Отвътре се чуваше хъркане на заспал човек.
Този човек не спеше спокойно. От време на време хъркането спираше. Наставаше тишина. После хъркането, прилично на грухтене, започваше отново, придружено с неясно изричани ругатни. Надебелелият език на човека, явно погълнал голямо количество алкохол, едва ги произнасяше.
— Carramba! Carrai carrajo-chingara mil diablos80! — примесени с други, по-скверни възклицания като — Sangre de Cristo81 Jesus! Santissima Virgen Santa Maria! Dias! Madre de Dios82 — и други83, като че ли човекът разговаряше с всички светци от папския пантеон.
Къхуун се спря на прага и се ослуша.
— Mal-dit-dit-o! O! Виж ти! — промърмори спящият и хлъцна. — Хубава новина, Исусе! Чудесна новина! Индианците, ко… команчите поели пътя на войната. Господ да ги благослови!
— Това животно е пияно! — каза високо посетителят.
— Ало, сеньор! — извика собственикът на хакалето, който се посвести малко, като чу човешки глас. — Кой има честта, не, не! Щастлив съм аз, Мигел Диас — Койота, както ме наричат. Ха! Ха! Ха! Кой… Койот. Е, какво значение има името? А вие кой сте, сеньор? Дявол ви взел, кой сте?
Пияният се надигна на тръстиковото легло, седна и отправи блуждаещ поглед към човека, чийто глас бе нарушил пиянските му сънища. Това трая само няколко секунди. После притежателят на хакалето каза нещо неясно, неразбрано, отпусна се отново и изгрухтя. Последва дълго хъркане, което показа, че бе забравил гостенина.
— Пропадна още една възможност! — процеди през зъби Къхуун и се обърна разочарован.
— Един трезвен глупак и един пиян мошеник! Как може човек да свърши работа с тях! Лош късмет. Всичко е против мене тази нощ. Ще трябва да минат най-малко три часа, докато тази свиня се свести и изтрезнее. Три дълги часа! А за какво ми е тогава? Ще бъде вече късно.
Къхуун хвана повода на коня и застана неподвижен до него, като че не знаеше какво да предприеме.
— Но защо стоя тук? Алкохолът няма ла изветрее от главата му до разсъмване. По-добре ще е да се върна в асиендата и да чакам там. Или пък… или пък…
Втората възможност, която мина през ума му в този миг на колебание, не бе произнесена гласно. Но каквато и да беше, тя сложи край на колебанието и го подтикна към незабавни действия.
Той дръпна грубо юздата, която бе завързал за клона, метна я през главата на коня, скочи на седлото и потегли в посока, обратна на тази, от която бе дошъл.
Глава XXXVI
ТРИМА ПО ЕДИН И СЪЩИ ПЪТ
Никой не може да откаже, че да яздиш из равната прерия е едно от най-големите удоволствия под слънцето. Всеки изпитал това приятно чувство, няма да го отрече. Възседнал пъргав кон, с прикрепена към седлото чанта с храна, бутилка френски коняк и кутия пури в кобура, човек може да пътува цял ден, без да се страхува, че ще се измори от пътя.
А ако яздите с приятел като вас любител на природата, колкото и да е дълъг и мъчителен, пътят ще бъде удоволствие, което ще помните много години.
Ако пък не е приятел, а красиво създание, към което изпитвате нежни чувства, ще запазите приятен спомен за цял живот.
Да, ако пътуващите из прерията можеха да имат такива спътници, пустошта на Западен Тексас щеше скоро да се изпълни с туристи. По огромната равнина щяха да се проточат пътища, по саваната щяха да плъзнат хиляди хора.
Но сега е все пак по-добре. Сега, щом напуснете поселището, можете да тръгнете по прерията и ако не поемете „пътя“ означен само с отпечатъци от копитата на десетина коне, минали преди вас, ще яздите в продължение на часове, дни, седмици, месеци дори, а може би и цяла година, без да срещнете човек.
Само онези, които са пресичали обширната равнина на Тексас, могат да имат правилна представа за нейната безкрайност. Там човек изпитва същите чувства които го обземат, когато мисли за вечността.
Само морякът ще разбере до известна степен какво искам да кажа. Както един кораб може да преплава Атлантическия океан в посока, по която често се движат плавателни съдове, без да види нито едно платно на хоризонта, така по прерията на Югозападен Тексас пътникът може да върви с месеци сред самота, която изглежда вечна. Но и океанът дори не създава такова впечатление за безкрайност. Докато плавате по него, вие не забелязвате никакви промени, никакъв знак, който да показва, че се движите. Огромният лазурносин кръг и малко по-светлият небесен свод са все едни и същи около вас и над вас през цялото време. Така поне ви се струва и вие оставате с впечатлението, че стоите неподвижно. По този начин губите до известна степен вярна представа за огромните разстояния.
