И тъй като никакъв друг шум не последва — нито стенание на ранен човек, нито крясък на повалено животно, — ягуарът скоро се съвзе и продължи да плаши обитателите на гората с дрезгавия си вой.
Приятели и врагове — птици, зверове, насекоми и влечуги — не обърнаха внимание на неговия далечен вой и възобновиха хоровата си песен. Скоро в гората бе пак така шумно, че двама души, седнали един до друг, биха могли да се чуят, само ако викат.
Глава XXXVII
ИЗЧЕЗНАЛИЯТ
Звънецът за закуска прозвуча за втори и последен път в Каса дел Корво. Преди това бе изсвирил рог, за да привлече и тези които се намираха из най-отдалечените краища на плантацията.
Работниците, които бяха по-наблизо, се събраха на една поляна до асиендата. Те наклякаха по тревата. Някои насядаха по случайно намиращите се там трупи. Всички започнаха да ядат с охота царевичен хляб, качамак със свинско и да пият кафе от ръж — тяхна всекидневна храна.
Семейството на плантатора се събра в столовата, но тъкмо преди да започнат закуската, откриха, че един от неговите членове липсва.
Липсваше Хенри.
Отначало не обърнаха голямо внимание, като предположиха, че и той ще се яви скоро.
Минаха няколко минути, но той не дойде. Плантаторът отбеляза, че Хенри обикновено не закъснява, и се почуди где може да е.
В Югозападна Америка е прието семейството да закусва заедно точно в определен час. Този навик се дължи на храната, характерна за страната. Техните „бисквити от Виргиния“, „кейк от елда“84 и „вафли“ са вкусни само ако се ядат съвсем гоили. Така че часът за закуска в столовата е за готвачката час, когато тя се пече над печката в кухнята.
Ленивият или успалият се — а такива хора са много малко из южните плантации — рискува да яде само студени бисквити.
Като се знае този обичай, отсъствието на Хенри Пойндекстър беше наистина странно.
— Къде ли се е дянал? — попита за четвърти път баща му. Въпросът бе по-скоро израз на учудване и не беше отправен към никого.
Нито Луиза, нито Къхуун можеха да отговорят нещо. И Луиза се учудваше. Но в погледа и в гласа й имаше нещо загадъчно, видимо само за човек, който я наблюдава отблизо.
То едва ли се дължеше на отсъствието на брат й. Това обстоятелство не беше толкова важно, та да предизвика такива вълнения. А сега тя бе наистина развълнувана.
Защо? Никой не попита. Баща й не забеляза нищо странно в държането й. Още по-малко Къхуун, който явно се стараеше под маската на непринуденост да скрие някаква неприятна мисъл.
Откато влезе в стаята, той сякаш умишлено мълчеше и ни веднъж не погледна братовчедка си, както правеше често по-рано.
Беше нервен и няколко пъти трепна при влизането на прислужника.
Несъмнено бе, че и Къхуун се намираше под влиянието на някакво силно вълнение.
— Много странно, че Хенри още не слиза за закуска — отбеляза плантаторът, може би вече за десети път. — Невъзможно е още да лежи. Не, той никога не се излежава до късно. Ако е навън, едва ли е толкова далече, та да не чуе рога. Може би е още в стаята си. Плуто!
— Ех-хе! Викате ли, мистър Удли? Ей ме! Чернокожият коняр, едновременно прислужник за столовата, се навърташе наблизо.
— Иди в спалнята на Хенри! Ако е там, кажи му, че сме на закуска и почти привършваме.
— Той не в спалня, мистър Удли.
— Ти ходи ли в неговата стая?
— Ехе-хе! Да! В спалня не бил, ама в конюшня да видя кон на мистър Хенри и му давам зоб. Ехе-хе. Кон нямаше там. Не бил цяла сутрин. Аз станал още преди съмне. Кон няма, седло няма, юзди няма, мистър Хенри няма. Ехе-хе! Бил там и излязъл, преди ние станали.
— Сигурен ли си? — запита плантаторът, много разтревожен от съобщението.
— Много сигурен мистър Удли. В конюшня няма друг кон, само дорест на мистър Къхуун. Петниста навън в оградено място. Няма кон на мистър Хенри.
— Това не значи, че мистър Хенри не е в стаята си. Веднага иди провери!
— Ехе-хе! Веднага отиде, ама няма намеря никого. Къде кон, там и мистър Хенри.
— Има нещо нередно в тая работа — продължи плантаторът, когато Плуто се измъкна от столовата. — Хенри е излязъл, и то през нощта. Къде ли е отишъл? Не мога да си представя у кого може да отиде в такъв необикновен час. Ако съдим по думите на Плуто, нямало го е почти цяла нощ. Сигурно е с младежите от форта. Дано не е в страноприемницата.
— О, не! Там не би отишъл! — намеси се Къхуун, озадачен от отсъствието на Хенри не по-малко от самия Пойндекстър. Но се въздържа от обяснения и не спомена за сцената, на която бе свидетел през миналата нощ.
Не се знае догде щяха да стигнат тези размишления. Прекъсна ги появяването на Плуто, чието изражение показваше, че има да направи интересно съобщение.
— Е! — извика господарят му, без да чака. — Там ли е?
— Не, мистър Удли — отговори черният с разтревожен глас. — Не там. Няма мистър Хенри. Но, но… — продължи той колебливо. — Плуто трябва каже, че… че… кон е там.
— Конят ли е там? Навярно не е в спалнята му.
— Не, мистър. Нито в конюшня, а навън, пред порта.
— Конят му пред портата? А защо се тревожиш от това?
— Извинете, мистър Удли, защото кон на мистър Хенри, защото животно…
— Какво пелтечиш? Защото какво? … Надяваме се, че конят не е загубил главата, нито опашката си.
— А, мистър Удли, Плуто не страхува, че кон загубил глава или опашка. Страхува, че загубил ездач…
— Какво? Хенри да е хвърлен от коня си? Глупости, Плуто! Моят син е добър ездач. Не е възможно конят да го хвърли от седлото. Не, не е възможно.
— Ехе-хе, аз не казал нищо такова. Страхувам от по-лошо. О, драги господарю, нищо повече няма кажа. Елате при порта и сам вижте!
Макар и объркани, думите на Плуто бяха тревожни. И не само плантаторът, но и дъщеря му, и племенникът му станаха бързо от масата и последваха черния колар към портата на асиендата.
Гледката, която видяха там, ги изпълни с ужасни предположения. Един негър, работник от полетата на плантацията, водеше оседлан кон. Влажно от нощната роса, животното пръхтеше и тъпчеше възбудено, като че току-що бе преживяло нещо страшно. Гърбът на жребеца беше покрит с петънца по-тъмни от следите на росата и от неговата кафявочервеникава кожа. Петната по седлото и струйките, които се стичаха по краката на коня, имаха цвят на съсирена кръв. Очевидно бе, че и петънцата, и петната, и струйките бяха следи от кръв. Откъде идваше конят?
От прерията. Негърът го бе уловил в равнината, юздата се влачела между нозете му и той се прибирал по навик в асиендата.
Чий беше?
Никой не зададе такъв въпрос. Присъствуващите знаеха, че конят е на Хенри Пойндекстър.
Никой не запита също чия кръв е опръскала седлото. И тримата помислиха, че е кръвта на техния син, брат и братовчед. Тъмночервените петна, в които се бяха втренчили като обезумели, бяха от жилите на Хенри Пойндекстър. Ни един от тримата не се усъмни и не помисли нещо друго.
