мълчалив на седлото. Едва когато почувствува примката на ласото да се затяга около лактите му, той разбра намерението й, но беше вече късно. След миг ръцете му бяха стегнати към тялото. Сега не можеше да достигне вече нито револвера, нито ножа си.
Диас не успя дори да се опита да се освободи от примката. Преди да се опомни, въжето се затегна около тялото му и силно дръпване го събори зашеметен на земята.
— Сега, дон Мигел Диас — извика Исидора и извърна коня, за да си тръгне, като стискаше опънатото ласо, — не ме заплашвайте вече. Опитайте се да се освободите, помръднете само един пръст и аз ще пришпоря коня. Жесток злодей! Въпреки малодушието си щяхте да ме убиете. Прочетох го в очите ви. Но сега ролите са разменени.
Като не чу отговор, тя замълча, но продължи да държи ласото опънато и не изпущаше от очи поваления човек.
Койота лежеше безмълвен на земята, с ръце стегнати от ласото. При падането от коня бе загубил съзнание. Като че бе мъртъв. Само жребецът му показваше признаци на живот. Изправен на задните си крака сред храстите, той цвилеше остро.
— Света дево! Дали не го убих? — извика Исидора и върна коня малко назад, но още гърбом към Диас, готова всеки миг да препусне напред. — Майко божия! Нямах такова намерение. Макар че имам право и да го убия. Защото той явно възнамеряваше да ме убие. Дали е мъртъв или се преструва, за да се приближа към него. Ще оставя други да се занимават с него. Сега няма опасност да ме настигне, докато се прибера. Веднага ще пратя хора от асиендата да го освободят. Довиждане, дон Мигел Диас! Hasta luego!
С тези думи Исидора измъкна от корсета си малък остър нож, преряза въжето и без да чувствува угризение, че е извършила престъпление, заби шпори в хълбоците на коня и се отдалечи с галоп от поляната, като остави Диас да лежи на земята, вързан с ласото.
Глава XLIX
ЛАСОТО Е РАЗВЪРЗАНО
Изплашен от гневни гласове, един орел напуска клона на изсъхналата топола, гдето е кацнал, и полита с крясък на разузнаване отвисоко. Той достига поляната с един замах на величествените си криле. Задържа се миг там с трепкащи криле, устремява очи към земята и разглежда откритото пространство и дърветата, които го обкръжават. На поляната вижда нещо, което може би радва погледа му — проснат на земята човек, хвърлен от коня си, който го обикаля и цвили. Между дърветата вижда две странни ездачки — едната гологлава, с развети от вятъра коси, бързо се отдалечава, другата — на петнист кон, се приближава. Тя е с шапка и се движи по-бавно. Но лицата и на двете са еднакво загрижени.
Такава гледка се открива пред погледа на орела.
Знаем вече кои са двете прелестни ездачки. Първата, която се отдалечава, е Исидора Коварубио де лос Лянос, а другата, която се приближава, е Луиза Пойндекстър.
Знаем защо едната си отива. Остава сега да разкажем защо идва другата.
След разговора със Зеб Стамп младата креолка отиде в стаята си, отпусна се на колене пред мадоната и започна да се моли.
Не е нужно да казваме, че като креолка, тя е католичка, затова дълбоко вярва, че светиите могат да й помогнат. Молитвата й беше странна и тъжна. Луиза се молеше за човека, когото смятаха за убиец на брата й.
Тя не допускаше нито за миг, че Морис Джерълд може да е виновен за ужасното престъпление. Това беше невъзможно. Самото съмнение би разкъсало сърцето й.
Луиза молеше за закрила, а не за опрощение. Молеше девата да го спаси от враговете му — от нейните приятели.
Сълзи и ридания заглушаваха думите й, отправени към небето. Тя имаше най-нежни сестрински чувства към брата си. Тъгата й бе неутешима, но тя не можеше да задуши другите чувства — по-силни от кръвната връзка. Луиза оплакваше загубата на брата си и се молеше за спасението на любимия си.
Когато се изправи, очите й попаднаха случайно на лъка, с който така сполучливо бе изпращала писма на Морис.
— О, да можех да изпратя някоя твоя стрела да го предупреди за опасността. После ти може би няма да ми потрябваш никога вече.
Тази мисъл й напомни, че може да има следи от тайната им преписка на мястото, гдето я бяха водили.
Тя си спомни, че Морис не прекоси реката е лодката, която тя щеше да върне обратно с помощта на ласото си, а я преплува. Неговото ласо трябва да е останало в лодката.
Потресена от скръб, през следващия ден тя не бе се сетила за него. А то можеше да открие тайната на среднощната им среща, неизвестна никому засега, както мислеше тя.
Слънцето беше вече високо и светеше ярко през стъклената врата. Тя я отвори и излезе с намерение да отиде при лодката, но на терасата се спря, защото дочу гласове отгоре.
Разговаряха двама — прислужницата й Флоринда и черният коняр, който бе излязъл в отсъствието на господаря си на асотеата да подиша хладен въздух.
Думите им се чуваха ясно, но младата господарка не им обърна внимание. Вслуша се едва когато чу едно име.
— Младежа казват Джерълд. Морис Джерълд. Ирландец; ако истина казвали, не прилича ирландци от Нови Орлеан. Ехе-хе, прилича повече джентълмен; такъв прилича.
— Нали не мислиш, Плуто, че той убил мистър Хенри?
— Не мисля. Ехе-хе, убил мистър Хенри! Убил колкото аз убил. Виж ти, за вълк приказваш и вълк идва. Гледай натам, Флоринда, виждаш ли?
— Къде?
— Ей там, отвъд река. Виждаш конник? Той Морис Джерълд, дето срещнахме в черна прерия и даде на мис Лу петнист кон. Всички тръгнали да го търсят. Ама сбъркали път. Няма го намерят днес в прерия.
— О, Плуто! Ти радваш се, нали? За мене този джентълмен невинен. Той не човек, дето…
Луиза не остана да ги слуша. Върна се в стаята си, а оттам се качи на асотеата. Когато изкачваше стълбата, шумът от стъпките и едва ли бе по-силен от ударите на сърцето й. Мъчно можеше да скрие чувствата си от прислужниците, чийто разговор я бе развълнувал.
— Какво сте видели, та викате толкова? — попита Луиза, като се помъчи да скрие вълнението си зад престорена строгост.
— Ехе-хе, мис Луиза. Гледайте там! Младеж…
— Какъв младеж?
— Дето отидоха търсят.
— Нищо не виждам.
— Ехе-хе! Ей сега скри зад дървета. Гледайте там! Натам. … Виждате черна лъскава шапка, кадифено палто и сребърни копчета? Той е младеж…
— Грешиш мистър Плуто. Мнозина се обличат така из тоя край. Не можеш да го познаеш от такова разстояние, а сега той почти изчезна… Няма значение. Флоринда, слез по-скоро и ми донеси шапката и наметалото! Ще изляза да пояздя. А ти, Плуто, оседлай веднага Луна! Искам да изляза, докато слънцето не се е изкачило много високо. Бързайте!
Когато прислужниците изчезнаха надолу по стълбите, Луиза се обърна пак към перилата на асотеата. Гърдите й се повдигаха от вълнение. Останала сама, тя можеше сега добре да разгледа прерията и дърветата.
Но бе вече късно. Конникът бе изчезнал съвсем.
— Много приличаше на него, а все пак не е той. Невъзможно да е той! Защо би тръгнал в тази посока?
Нова болка прониза сърцето й. Тя си спомни, че и по-рано си бе задавала същия въпрос.
След десет минути Луиза прекоси реката и навлезе между дърветата, гдето беше изчезнал ездачът.
