стои! Santa Virgen! Както съм скрита под capane, а главата ми със сомбреро, ще ме вземе за мъж. Махай се, грозно предрешаване, нека изглеждам такава, каквато съм — жена.
Исидора смъкна с един замах сарапето и шапката — такава промяна едва ли би се извършила по-бързо и на сцена. В миг се откри снага, на която би могла да завиди Хебе97, и глава, достойна за длетото на Канова98.
Прекрасна гледка сред самотната полянка. Бодливите растения, които я ограждаха, като че протягаха покровителствено ръце, за да я закрилят.
Великолепен кон, изправен на задните си крака, с глава, вирната към небето, и с опашка, която мете земята. На гърба му — ездачка с величествен израз и държане.
Стойката й е безупречна. Тя се е приповдигнала на стремената и красотата на женствените й форми личи сега още по-добре.
Въпреки думите на доня Исидора по лицето й не е изписан страх; или най-малко тя не го издава. Устните й не треперят, бузите й не са бледи. Напротив, изразът й е съвсем различен — той говори за любов, скрита зад горда самоувереност, напомня орлица, очакваща своя орел.
Ще помислите може би, че картината е пресилена, или че й липсва женственост. А тя е взета от живота, истинска е, неведнъж съм я възкресявал в съзнанието си.
Видът и се промени внезапно, когато разпозна приближаващия в галоп конник. Блясъкът на обшитите със злато дрехи я бе заблудил. Не беше Морис Джерълд, а Мигел Диас.
Лицето й се помрачи. Тя се отпусна на седлото с привидно безразличие. Бисерните й зъби блеснаха за миг; тя извика от разочарование. Ни следа от уплаха — само недоволство, примесено с презрение. Пръв заговорва Койота.
— Ало, сеньорита! Кой би очаквал да ви срещне на това усамотено място? Защо прахосвате красотата си сред тези трънливи храсти?
— Какво ви засяга това, дон Мигел Диас?
— Неуместен въпрос, сеньорита. Знаете, че ме засяга, знаете и защо. Знаете, че ви обичам до полуда. Глупав бях, че ви признах това и ви станах роб. То само охлади чувствата ви.
— Грешите, сеньор. Никога не съм казвала, че ви обичам. Ако съм се възхищавала от вашето ездаческо изкуство и съм заявявала това, то не ви дава основание да правите такива изводи. Не съм мислила нищо повече. Възхищавах се от изкуството ви, не от вас. Това беше преди три години. Тогава бях на възраст, когато можех да се възхищавам от такива неща, да бъда заслепена от външен блясък, а не от морални качества. Сега съм жена и е напълно естествено да се променя.
— Carrai! Защо ми дадохте лъжливи надежди? Помня деня, когато повалих най-свирепия бик и укротих най-дивия кон от стадото на баща ви. Никой не се осмеляваше да се докосне до този кон. Тогава вие ми се усмихвахте и в погледа ви се четеше любов. Не можете да го отречете, доня Исидора! Бях достатъчно опитен, за да мога по израза на лицето ви лесно да прочета вашите мисли. Сега са се променили. Защо? Защото бях покорен от вашето обаяние или защото имах неблагоразумието да ви го призная? И вие, като всяка жена, удържала победа, загубихте всякакъв интерес към победения. Така е сеньорита, така е.
— Не е така, дон Мигел Диас. Никога не съм казала или направила нещо, което би ви дало повод да смятате, че ви обичам. За мен вие сте били винаги един изкусен ездач и нищо повече. Тогава бяхте или ми се струваше, че сте такъв ездач. А сега? Знаете какво говорят за вас тук и в Рио Гранде.
— Не считам за нужно да отговарям на клевети — независимо от това, дали изхождат от лицемерни приятели или от злоезични врагове. Дошъл съм да искам, а не да давам обяснения.
— От кого?
— От самата вас, прелестна доня Исидора.
— Много сте самонадеян, дон Мигел Диас. Не забравяйте, сеньор, с кого говорите. Помнете, че съм дъщеря на…
— На един от най-гордите плантатори в Тамаулипас и племенница на един от най-гордите в Тексас. Не съм забравил всичко това, както не съм забравил, че и аз съм бил плантатор, а сега съм само ловец на коне. Caramba! Какво от това? Вие не сте жена, която ще се отнесе с презрение към някой мъж само за това, че не е богат. Един беден ловец на мустанги може да се надява за успех пред вас толкова, колкото и притежателят на стотици стада. В това отношение имам доказателства за вашето великодушие.
— Какви доказателства? — попита бързо и настойчиво Исидора, а в гласа й прозвуча за пръв път безпокойство. — Какви доказателства имате за великодушието, което сте така добър да ми припишете?
— Това прекрасно писмо, което държа в ръката си, съчинено от доня Исидора Коварубио де лос Лянос, за човека, който е като мене само ловец на коне. Няма нужда да ви го дам да го разгледате отблизо. Сигурно ще го познаете и отдалеч.
Тя наистина позна писмото. Доказателство бе, че трепна; доказателство бе и гневният поглед, който отправи към Диас.
— Как е попаднало във вашите ръце, сеньор? — запита тя, без дори да се опита да скрие възмущението си.
— Няма значение. То е в моите ръце. Отдавна търся доказателство, че сте престанали да се интересувате от мене — това ми е съвсем ясно — и че сте почнали да се интересувате от него. Това доказва по-ясно от всякакви думи, че го обичате. Вие копнеете да видите неговите красиви очи. По дяволите! Никога няма да ги видите вече.
— Какво значи това, дон Мигел Диас?
Тя зададе въпроса с разтреперан глас, в който личеше страх. И нищо чудно. В този миг видът на Койота не можеше да не предизвика страх.
Забелязал това, той отговори:
— Изплашихте се; и има защо. Аз ви загубих, но няма да позволя никой друг да ви притежава. Решено е вече.
— Какво именно?
— Това което казах. Че никога друг мъж не ще ви назове „своя“, а най-малко Морис — ловецът на мустанги.
— Така ли?
— Така! Обещайте, че никога няма да се видите с него, иначе няма да си отидете оттук.
— Шегувате се, дон Мигел.
— Говоря сериозно, доня Исидора.
Неговото поведение ясно потвърждаваше искреността на думите му. Въпреки неговото малодушие на лицето му бе изписана хладна и жестока решителност, когато протегна ръка към дръжката на камата си.
Смелата девойка не можеше да не се стресне. Тя разбра, че я заплашва опасност, че вероятността да я избегне е много малка. Това чувство я бе обзело още когато го видя. Но Исидора се надяваше, че неприятната среща ще бъде скоро прекъсната от появата на човека, който ще я вземе под своя защита.
В началото на разговора тя се вслушваше старателно да до лови шум от конски подкови и поглеждаше от време на време скритом към дърветата, отгдето очакваше този шум.
Но надеждата й рухна. Писмото в ръцете на Диас показваше, че то не бе стигнало до предназначението си.
Лишена от тази надежда, тя помисли за бягство. Но то би било съпроводено с трудности и опасност. Исидора би могла да обърне коня си и да се отдалечи в галоп. Но в такъв случай можеше да получи куршум в гърба. Револверът на Койота беше толкова близо до ръката му, колкото и камата.
Девойката съзнаваше ясно опасността. Всяка друга жена освен Исидора Коварубио де лос Лянос би се подчинила. Тя дори не показа, че се страхува.
— Глупости! — възкликна тя, като се престори, че не е повярвала на думите му. — Шегувате се с мене. Искате да ме уплашите. Ха! Ха! Ха! Защо ще се страхувам? Яздя и хвърлям ласото не по-зле от вас. Вижте само как умело мога да си служа с него.
Тя каза това с усмивка. След това сне ласото от седлото и го размаха над главата си, сякаш възнамеряваше да покаже изкуството си.
Но намеренията й бяха съвсем други. Диас не ги разбра. Озадачен от държането й, той седеше
