магазини, адвокати, ловци, търговци на роби и коне — не знаеше къде е Аламо.
В поселището имаше само един човек, за когото предполагаха, че може да им бъде в услуга — старият Зеб Стамп. Но никъде не можеха да го намерят. Отишъл беше негде и всички пратеници се връщаха един след друг, като съобщаваха, че го няма.
В асиендата имаше една жена, която можеше да заведе групата до дома на предполагаемия убиец. Но Удли Пойндекстър не знаеше това и по-добре, че го не знаеше. Ако гордият баща би могъл да допусне, че собствената му дъщеря може да ги заведе до хижата на Аламо, тъгата по загубения син щеше да бъде задушена от болката за прегрешението на дъщерята.
И последният пратеник, отишъл да потърси Стамп, се върна без него. Като не можеха да подтискат вече жаждата си за мъст, те потеглиха.
Преследвачите току-що бяха тръгнали, когато двамата, които можеха да им бъдат от такава голяма полза, поведоха разговор в самата асиенда. В срещата им нямаше нищо потайно и преднамерено. Тя беше съвсем случайна. Зеб Стамп току-що се беше завърнал от експедиция с част от „плячката си“, както се изразяваше обикновено, спечелена от точната му пушка.
Луиза Пойндекстър беше, разбира се, винаги у дома си за Зеб Стамп. Дори очакваше с нетърпение да го види. Това желание беше толкова силно, че предния ден бе прекарала от изгрев до залез на пост, загледана към пътя край реката.
Щом шумната тълпа замина, Луиза Пойндекстър поднови бдението си, което бе възнаградено скоро от появата на ловеца, яхнал натоварената с дивеч стара кобила. Той се движеше бавно по пътя отвъд реката и личеше, че идва към асиендата. Този груб и едър мъж беше радост за нейните очи — беше верен приятел, комуто можеше спокойно да се довери. А тя имаше какво да му довери — тайни, които криеше с болка в сърцето си цял ден и цяла нощ.
Много време преди Зеб да стъпи на плочника на патиото, тя бе излязла вече на верандата да го посрещне.
Спокойната усмивка, с която ловецът се приближи, показваше, че не знае още за събитието, хвърлило мрачна сянка над дома им. Той само се поизненада, като видя, че външната порта е залостена. Това не беше обичайно за асиендата, поне при сегашните й притежатели. Мрачният вид на негъра, когото срещна под сянката на сагуана, го озадачи още повече.
— Какво ти е, Плуто? Приличаш на мечок с отрязана опашка. А защо сте залостили портата посред бял ден? Да не се е случило нещо?
— Ехе-хе, мистър Стамп. Случило се нещо, Тъй, тъй, случило се. Нещастие се случило. Голямо, много голямо нещастие.
— Я гледай! — възкликна ловецът, изненадан от тъжния тон на негъра. — Случило се нещо! Какво? Казвай бързо какво! Няма да е по-страшно от изписаното на лицето ти. Дано не се е случило с младата господарка мис Луиза…
— Ехе-хе, нищо не случило мис Луиза, ама друго нещо. Ех! Млада господарка в къщи. Влезте, мистър Стамп! Тя ви съобщи страшна новина.
— А господарят ти? Не е ли в къщи?
— Ехе-хе, няма го. Няма сега. Отишъл далеч. Беше тук преди половин час. Сега няма. Отиде в прерия, дето били на лов. Трябва да има месец. Спомняте, мистър Стамп?
— В прерията ли? Защо? Кой е с него?
— Ехе-хе, мистър Къхуун и още други. Много, много. Плуто не лъже.
— А младият мистър Хенри? И той ли отиде с тях?
— О, мистър Стамп. Та там е работа. Там нещастието. Мистър Хенри отиде и не върна. Кон се прибра, покрит кръв. Ох, ох, казват мистър Хенри мъртъв.
— Мъртъв! Не се шегувай, човече?
— Истина, мистър Стамп! Истина казвам. Всички отидоха да търсят го.
— Слушай, занеси тия работи в кухнята! Няколко прерийни пилета и една пуйка. Къде ще намеря мис Луиза?
— Тук, мистър Стамп. Насам — отговори добре познатият звънлив глас, който звучеше сега така скръбно, че ловецът едва го позна. Уви! Това, което ви каза Плуто, е вярно. Брат ми изчезна. Няма го от миналата нощ. Конят му си дойде с кървави петна по седлото. О, Зеб, страх ме е и да помисля дори за това.
— Да, лоша новина. Излязъл и конят се върнал без него, така ли? Не искам да ви измъчвам без полза, мис Луиза, ама мисля, че ще мога да помогна на тия, които го търсят, ако ми разкажете подробно всичко.
Луиза му разказа това, което знаеше. Запази в тайна само сцената в градината и случилото се преди нея. Спомена и разказа на Обердорфер в потвърждение на общото схващане, че Хенри бе тръгнал подир ловеца на мустанги.
Думите й се прекъсваха от изблици на тъга, която се смени от възмущение, когато съобщи на Зеб съмненията на другите, че убиецът е Морис.
— Това е лъжа! — извика ловецът, също така възмутен. — Клевета, измислена от някой подлец. Невъзможно! Ловецът на мустанги не може да направи такова нещо. Пък и защо ще го прави? Да имаше някаква вражда между тях!… А то нямаше. Аз отговарям за ловеца на мустанги. Чувал съм го как говори за брат ви — само хубави неща е казвал. Разбира се, той мрази братовчед ви Кеш, но кой не го мрази? Прощавайте, че говоря така. А за брат ви работата е съвсем друга. Ако са се карали, ако се мразеха…
— Не, не — извика младата креолка, забравила всичко в порива на тъгата си. — Всичко се уреди. Хенри се сдобри с него. Той ми каза, а Морис…
Учуденият поглед на събеседника й я накара да замълчи. Тя покри лице с ръцете си и прикри смущението си с горчиви сълзи.
— Ехе — промърмори Зеб, — имало е нещо, знам. Казвате, мис Луиза, че брат ви се е скарал с…
— Драги Зеб — извика тя, като откри лицето си и умолително погледна към ловеца. — Обещайте ми, че ще запазите това в тайна! Обещайте ми като приятел, като честен и великодушен човек! Обещавате, нали?
Ловецът даде тържествена клетва, като вдигна широката си ръка и се удари шумно по гърдите. След пет минути му бе открита тайна, която жена рядко би доверила на мъж, и то само на мъж, който може да я оцени.
— Знаех си аз, че ще се случи такова нещо, особено след преследването в прерията. Е, мис Луиза — продължи той с одобрителен и благ тон, — Зеб Стамп не вижда тук нищо, от което трябва да се страхувате. Жената си е жена по целия свят — и в прерията, и далеч от нея. Ако сте загубили сърцето си по този ловец на мустанги, грешка е да смятате, че той не го заслужава. Макар че е ирландец, той не е обикновен човек. Вярвайте ми! А от другото, дето ми разказахте, личи, че съм прав. Не е възможно той да направи такава работа. Искам да кажа, ако такова нещо наистина е станало. Дано не е. Какви доказателства има? Само това, че конят се е върнал с кървави петна по седлото.
— Уви, има и други. Вчера цял ден го търсиха. Вървели по една следа и попаднали на нещо, което не искат да ми кажат. Татко явно не искаше да узная какво са видели, а аз… не посмях да запитам другите. Пак тръгнаха преди малко — тъкмо когато вие се появихте от обратната посока.
— А ловецът на мустанги? Той какво казва?
— Ох, мислех, че знаете. Не са го намерили. Може би и той да е загинал от същата ръка, която е погубила брат ми.
— Казвате, че яздили по някакви следи? Трябва да са неговите. Ако е още жив, ще го намерят в колибата му при потока. Защо не са отишли там? Чак сега се сещам. Мисля, че никой освен мене не знае къде е жилището му. А ако ги води онзи новак Спенглър, никога няма да разчетат следите по варовитата прерия. Нататък ли тръгнаха?
— Да, така чух.
— Щом са тръгнали да търсят ловеца на мустанги, ще тръгна и аз. И се обзалагам, че ще го намеря
