Отново съм тук, на гости у чичо Силвио. Не мога да живея повече без вест от вас. Неизвестността ме убива. Съобщете и дали сте оздравял. Дано е така! Копнея да видя очите ви, красивите ви и изразителни очи, и да се уверя, че здравето ви е напълно възстановено. Бъдете така добър да изпълните молбата ми. Това е възможно. След по-малко от половин час ще бъда на върха на хълма, който се издига зад къщата на чичо ми. Моля ви, елате!
— Carramba! Среща! — изкрещя вбесеният Диас. — Среща! И то тя я предлага. Ха! Срещата ще се състои, само че не с човека, когото така хитро кани. Точно на часа, на минутата дори ще се появи самото отмъщение… Слушай, Хосе! Тази бележка вече не е нужна. Човекът, до когото е адресирана, не е в странноприемницата. Въобще го няма в поселището. Кой знае къде е. С него е станало нещо загадъчно, но няма значение. При все това иди и го потърси в хотела. Трябва да изпълниш поръчката. А писмото: не ти трябва. Остави ми го! На връщане можеш да го вземеш и да го занесеш на господарката си. Ето ти един долар да се почерпиш в кръчмата. Сеньор Дафър има чудесно агуардиенте.
Хосе се подчини мълчаливо на нарежданията, без да разпита какво означават, взе долара и си отиде. Едва се бе изгубил от погледа, когато и Диас прекрачи прага, оседла набързо коня си, метна се на него и се отдалечи в обратна посока.
Глава XLVIII
ИСИДОРА
Слънцето току-що се е появило над хоризонта на прерията. Дискът му, подобен на лъснат златен щит, все още допира о тревата. Лъчите му се промъкват между групи дървета, пръснати тук-там из саваната. Едри като маниста капки роса тегнат по перестите листа на акациите и те се свеждат към земята, опечалени сякаш, че нощта си отива заедно с прохладния ветрец и влага, така приятни след палещия зной на деня. Макар че птиците се размърдват — коя птица би могла да спи при такъв великолепен изгрев? — хората спят навсякъде, освен в прерията на Тексас. Там предизгревът е най-приятното време на деня. Малцина са унесените в дрямка по това време.
По бреговете на Леона, на около три мили под форт Индж, между дърветата скита човек. Този ранобуден скитник е яхнал буен кой, комуто явно не харесва бавната стъпка, с която се движат. От това описание сте сметнали може би, че конникът е мъж, но ако си спомните, че се намирате в Южен Тексас, все още рядко населен от испано-мексиканци, можете да предположите със същата вероятност, че конникът е жена. Такова предположение е възможно въпреки кръглата шапка, въпреки сарапето, което ездачът е метнал на раменете си, за да се предпази от утринния хлад, въпреки мъжкия начин на яздене, дори въпреки копринения мъх на горната устна. Последното може да ви заблуди. Вероятно е да помислите, че пред очите ви се намира млад испански благородник, чийто род води началото си още от времето на Сид.
Но ако сте запознат с характерните особености в лицата на испано-мексиканците, ще се убедите, че ездачът от тексаските гори може в края на краищата да е и жена.
А ако го разгледате отблизо, ще се уверите, че е така. Това личи от малките ръце, които държат поводите, от малките крака в стремената, от изящните и закръглени очертания на фигурата, които личат и под грубото capane, и най-после от гъстата коса, която се спуска на блестящи вълни под сомбрерото.
Като забележите всичко това, ще се убедите, че виждате жена. Да, виждате доня Исидора Коварубио де лос Лянос. Поразени сте от необикновения й костюм, а още повече от начина, по който язди, нали? Не сте свикнали с мексиканските обичаи, затова и дрехите, и начинът на язденето могат да ви се сторят неподходящи, дори неприлични за жена.
Но на доня Исидора и през ум не й минава, че в облеклото и държането й има нещо странно. Тя чисто и просто следва обичая, установен в страната, в която живее. Нито в едното, нито в другото има нещо необикновено. Доня Исидора е млада, но все пак е жена. Тя е на двадесет — двадесет и една година. Като знаем, че тя живее под слънцето на южното небе, не е нужно да споменем, че отдавна е минало времето, когато е била девойче. Но хубостта й е още съвсем свежа. Тя е толкова красива, колкото е била на петнадесет години. Може би дори още по-красива. Не смятайте, че тъмният мъх над устните нарушава женствеността й. Напротив, той я прави като че по-привлекателна. Вам, свикнали със светлорусите саксонки, това може да се стори на пръв поглед като недостатък. Но не бързайте с преценката си, преди да погледнете още веднъж. Вярвайте, че при втория поглед ще промените мнението си. Безразличието ви ще изчезне при третия, а при четвъртия ще се превърне във възхищение.
Продължавайте наблюденията си и най-после ще се убедите, че една млада, хубава брюнетка с мъх над устната си е най-прелестната гледка, която благосклонната природа е създала за очите на мъжа.
Тази гледка е въплътена в Исидора Коварубио де лос Лянос. Ако в лицето й има нещо неженствено, то не е мъхът над горната устна, макар че той подсилва суровото изражение, което се забелязва, когато белите й зъби блеснат под неговата сянка. И тогава дори тя е красива, красива като тигрица, която буди повече страх, отколкото обич.
От лицето й личи, че тя има качества, с каквито жената е рядко надарена. По него са изписани твърдост, решителност, смелост, която граничи понякога с безразсъдно безстрашие. В това изящно нежно лице няма ни следа от малодушие и страх. Червенината, която напира под матовата кожа на бузите, няма да изчезне дори при смъртна опасност.
Тя язди сред дърветата, които растат край Леона. Недалеч е асиендата на чичо й дон Силвио Мартинес, отгдето е тръгнала преди малко. Тя седи уверено на седлото. Буйният кон играе под нея, но не се безпокойте за младата ездачка. Тя знае как да го обуздае.
От седлото виси леко ласо, подходящо за женска ръка. То е грижливо навито, достатъчно доказателство, че тя знае как да си служи с него. Така е наистина — Исидора може да хвърля ласото с умението на опитен ловец на мустанги. Това е едно от качествата, с които тя се гордее.
Доня Исидора не язди по пътя край реката, а по една пътека, която започва от асиендата на чичо й и се слива с пътя близо до върха на едно възвишение по течението на Леона. Конят й е запъхтян. Мексиканката достига гребена на височината, по която минава пътят. Ездачката спира, но не защото иска конят й да почине, а защото е стигнала мястото, за което е тръгнала.
От едната страна на пътя се простира открито място, голямо два-три акра. То е покрито с трева, без никакви дървета. Заобиколено е от лес, различен от гората, отгдето тя току-що излезе. Лесът е от бодливи растения, между които се провират три пътеки. Тяхното начало едва личи, когато човек застане на полянката.
Девойката е спряла сред тази поляна и гали коня си по врата, за да го успокои. Това не е необходимо. Изкачването на стръмнината го е успокоило вече. Нему не му се ще да продължава.
— Дошла съм преди часа на срещата — промълви Исидора, като извади златен часовник изпод сарапето си. — Всъщност не зная ще се срещнем ли. Той може да не дойде. Но дано дойде. Цяла треперя. Да не е от дишането на коня? Valgame Dios95! Не! Аз треперя. Никога не съм изпитвала такива чувства. Дали е от страх? Може и да е. Странно, че се страхувам от човека, когото обичам — единствения, когото съм обичала. Едва ли бях влюбена в дон Мигел. Въобразявала съм си. За щастие отървах се от това чувство. Щастие бе наистина да открия, че е подлец. Това развали магията и разсея романтичния сън, в който той бе главният герой. Небето ми помогна. Сега го мразя. Чувам, че станал… Santissima!… Дали е вярно, че е станал… Salteador96. При все това не се страхувам да го срещна, дори на това усамотено място.
Страхувам се от добрия, благороден човек, когото обичам, а не трепвам дори пред мисълта за човека, когото мразя и който е жесток и безмилостен. Странно, нищо не разбирам. Нищо чудно всъщност. Аз треперя не защото ме заплашва опасност — а от страх, че той може да не ме обича. За това се вълнувам. Затова не съм прекарала ни една спокойна нощ от деня, когато ме спаси от пияните индианци.
Никога не съм му казвала това. Не знам как ще посрещне моята изповед, но трябва да му се изповядам. Не мога вече да понасям тази несигурност. Предпочитам отчаянието, дори смъртта, ако надеждите ми се окажат напразни. О! Шум от копита. По пътя идва кон. Дали е той? Да. Между дърветата се виждат ярките цветове на нашия национален костюм. Той обича да се облича по мексикански. Защо не, толкова добре му
