засегнат повече от всички други. Той седеше със свъсени вежди под сянката на дърветата, по-далечко от огъня и откакто драгуните си отидоха, не отрони нито дума. Явно бе, че не желае да се присъедини към хората, които се приличаха край огъня, че страни, сякаш иска да избегне погледите им. В очите му все още имаше нещо диво, а по лицето — признаци на страх.
— Слушай, Кеш Къхуун! — извика един от по-младите участници в групата, който се бе разбъбрал под влияние на алкохола. — Ела при нас, драги, да пийнеш. Съчувствуваме ти и ще направим всичко възможно да получиш възмездие. Човек не трябва да унива толкова лесно. Ела тук и се усмихни на „мононгахелата“. Много ще ти помогне, вярвай!
Дали защото хареса това тълкуване на своето усамотяване, забелязано вече от другите, или защото почувствува изведнъж нужда от компания, Къхуун прие поканата, приближи се до огъня и седна при развеселените младежи. Преди да седне, той вдигна предложеното му шише. От този миг видът му като по чудо се промени. Мрачното настроение изчезна и той започна да се весели толкова шумно, че мнозина от присъствуващите се изненадаха. Държането му беше недопустимо за човек, чийто братовчед е бил вероятно убит същата сутрин.
Макар че седна като поканен гост, Къхуун скоро стана домакин. След като всички изпразниха шишетата си, той им предложи отново алкохол, който нямаше свършване. От голямата чанта на седлото му излизаха манерка след манерка, оставени от приятели, които си бяха отишли с майора.
Всички се отзоваха на поканата на ръководителя; окуражени от неговия пример, младите плантатори край огъня започнаха да пеят, да танцуват, да крещят и дори да се търкалят, докато най-после алкохолът ги унесе в сън. Те се отпуснаха изтощени на тревата и заспаха. Някои заспиваха може би за пръв път пияни.
Бившият офицер от доброволческия полк си легна последен.
Легна последен, но стана пръв. Веселбата едва бе свършила и едва започна равномерното дишане на заспалите му приятели, когато той стана и с предпазливи стъпки ги напусна. Къхуун се прокрадна до мястото, гдето беше вързан конят му, развърза юздата, прехвърли я на шията на животното, метна се на седлото и безшумно се отдалечи.
Нищо в действията му не показваше, че е пиян, а напротив — съзнанието му бе съвсем ясно; той бе наумил нещо. Какво ли?
Може би желаеше да разкрие тайната на убийството и да намери трупа на убития. Или да покаже усърдие, като тръгне сам?
Ако се съди по думите, които той изрече гласно, докато яздеше, би могло да се помисли, че той има действително подобни намерения.
— Слава богу, има луна, а тези младоци ще станат най-рано след шест часа. Ще имам време да претършувам всяко кътче из шубраците на две мили около мястото. И ако трупът е някъде насам, не може да не го намеря. Какво беше това нещо? Ако го бях видял сам, щях да помисля, че съм полудял. Но всички го видяха, всички, до един. Небесни сили! Какво ли е?
Едва млъкнал, той изпищя от ужас при гледката, изпречила се ненадейно пред очите му, и спря незабавно коня си, като че го заплашваше опасност.
Къхуун беше достигнал по една странична пътека до гореописаната просека. Тъкмо навлезе в нея, когато видя, че не е единственият ездач, който скита из гората в този късен час. Насреща му се зададе друг конник, който не се движеше бавно като него, а яздеше в тръс.
Много време преди приближаването му лунната светлина даде възможност на Къхуун да види, че конникът е без глава.
Нямаше грешка. Макар и кратки, наблюденията му бяха пълни. Белите лунни лъчи, които посребряваха раменете, не осветяваха никакво лице. Лунната светлина едва ли лъжеше: Къхуун беше видял същото нещо при слънчево осветление. Този път той видя и нещо повече — липсващата глава, призрачна и окървавена — беше полускрита до седлото. Нещо повече — позна коня, сарапето на ивици върху раменете на ездача, гетите на краката му — всичко това принадлежеше на Морис — ловеца на мустанги.
Къхуун имаше достатъчно време да забележи тези подробности. Той остана на страничната пътека, закован от ужас. Конят му като че споделяше същите чувства. Животното цяло трепереше и не се опита да избяга дори когато конникът без глава спря точно пред него. Жребецът му изпръхтя; изправи се на задните си крака и остана за миг пред зашеметения наблюдател. След това изцвили. В отговор последва вой на хрътката, която го следваше по петите му. После кривна по друга пътека и се отдалечи в тръс. Едва тогава Къхуун се по-съвзе малко и можа да проговори.
— Господи, боже мой — извика той с разтреперан глас. — Какво значи това? Човек ли е или демон, който се подиграва с мене? Сън ли е днешният ден? Или съм полудял? Полудял! Полудял!
Тези несвързани думи бяха последвани от незабавни действия. Каквато и да беше целта на експедицията му, той се отказа от нея. Дръпна трескаво юздите, обърна коня и препусна бързо, без да спира някъде, преди да стигне лагера.
Там се промъкна до огъня и легна между спящите, но не заспа, а дочака разтреперан утрото, което освети бледите му бузи и ужаса в хлътналите очи.
Глава XLVI
СПОДЕЛЕНАТА ТАЙНА
Първият светлик на зората бе свидетел на необикновено раздвижване в асиендата на Каса дел Корво.
Дворът беше пълен с въоръжени мъже. Някои носеха дълги ловджийски пушки, други двуцевки, револвери, ками с дълги остриета и дори томахавки.
Не по-малко разновидно беше облеклото им — червени фланелени ризи, цветни сарапета, комбинезони от Кентъки, панталони от кафяв или син памучен плат, филцови и кожени шапки, високи ботуши от щавена кожа и еленови гети.
За пограничните поселища на Тексас такова пъстро сборище от здрави мъже е обикновено явление. Макар че бяха облечени най-различно и носеха оръжие, от нищо не личеше какво ги е събрало на това място. И при най-миролюбиви намерения пак щях да бъдат облечени и въоръжени по този начин.
Но ние вече знаем каква е целта им.
Много от насъбралите се бяха придружавали вчера драгуните. Останалите бяха далечни поселници и ловци, които се бяха присъединили към групата. Техният брой беше сега по-голям и те превъзхождаха по сила групата от предния ден, която бе придружавана и от войници.
Макар че всички в това множество бяха цивилни, част от тях можеха да се похвалят с организацията си. Организацията им не беше толкова редовна, колкото бихте предположили по името на нейните членове. Те бяха така наречените „регулатори“94.
Те не се отличаваха от останалите нито по дрехи, нито по оръжие, нито по екипировка. Странник не би могъл да разпознае кой е регулатор и кой не. Само те се знаеха кой какъв е.
Говореха за убийство — убийството на Хенри Пойндекстър — и споменаваха името на Морис — ловеца на мустанги.
Групата разискваше и друг въпрос. Тези, които бяха видели вчера странния конник по прерията, разправяха това на новодошлите. Отначало някои не вярваха и смятаха, че се шегуват с тях. Но единодушното твърдение на всички и сериозният тон убеди невярващите. Сега всички вече вярваха в съществуването на конника без глава. Разбира се, опитваха се да обяснят необикновеното явление по различни начини. Единственото обяснение, което можеше да ги задоволи до известна степен, бе направеното от крайграничния фермер, именно, че конят е истински, а ездачът — не. Но никой не можеше да обясни чие дело е това чучело и с какви намерения е било направено.
За целта, която ги беше събрала, не бяха необходимо особени предварителни приготовления. Всички бяха готови.
Конете бяха навън — прислужниците от асиендата държеха някои от тях за поводите, а други стояха вързани по различни места. Всички бяха предупредени в какво ще се състои работата им и очакваха само ръководителят Удли Пойндекстър да даде знак за тръгване. А той се бавеше, защото очакваше водач, който ще ги заведе до Аламо и ще им покаже къщата на Морис — ловеца на мустанги.
А такъв човек тук нямаше. Нито един от присъствуващите — плантатори, търговци, собственици на
