— Дано не му се е случило нещо лошо. Ами ако му се е случило, какво ще правим ние с тебе, стари приятелю? Още много време няма да видим Балибалах, ако не успеем да си платим пътя с нещата на господаря. Чашата е чисто сребро — ще стигне за всички разноски. Дявол го взел, чак сега се сещам, че ни веднъж не съм пил с нея. Ех, колко е хубава! С нея се пие сигурно по-сладко. Дали е тъй? Сега му е времето да опитам.
Като каза това Фелим извади чашата от куфара, гдето я бе прибрал, отпуши пак дамаджаната и наля част от съдържанието й в чашата.
Той глътна ракията наведнъж и млясна няколко пъти с уста, сякаш искаше да изпита качеството й.
— Хм! Не ми се вижда хубава — каза той, като държеше в една ръка чашата, а в другата — дамаджаната. — Все си е по-вкусно да се пие направо от дамаджаната. Така ми се видя. Май не съм справедлив към чашата. Ама нали отдавна не съм пил от дамаджаната, вече съм забравил какъв вкус има. Добре ще е да опитам от двете едно след друго. Така ще направя и после ще реша откъде е по-вкусно.
Той надигна дамаджаната към устните си, чу се клокочене и след това я остави. Последва втора серия мляскане според точно установения от любителите начин — с отметната назад глава и замислен поглед.
— Честна дума, пак не мога да реша — каза той, като поклати глава колебливо. — Съвсем се обърках. От чашата е май по-сладко. Може пък само така да ми се е сторило? Трябва да се провери. Значи ще опитам още една глътка от чашата. Така ще бъда справедлив и към двете: нали от дамаджаната пих два пъти, а от чашата само веднъж. Справедливостта е най-ценното нещо на тоя свят. А не виждам защо трябва да съм по-несправедлив към хубавата сребърна чашка, отколкото към оная кошница — дамаджаната. Дявол го взел, ще опитам.
Чашата пак бе употребена. Част от съдържанието на дамаджаната се преля пак в нея, а незабавно след това — в ненаситното гърло на придирчивия „познавач“.
Дали взе решение в полза на чашата или запази предпочитанието си към дамаджаната — не се знае. След четвъртия и последния опит Фелим сякаш реши, че сега за сега достатъчно е опитвал и затова остави съдинките на мира.
Но вместо да се върне към стола си, хрумна му нова мисъл и той излезе от хижата, за да види дали се връща господарят.
— Хайде, Тара — каза той, като закрачи към вратата. — Да идем да погледнем равнината от склона. Ако господарят си иде, оттам ще можем да го видим. Хайде, драги! Мистър Морис ще се зарадва, като разбере, че сме се поразтревожили от неговото закъснение.
Следван от кучето, Фелим пое по пътеката между дърветата, изкачи склона по една долчинка и се намери на ръба на платото.
Оттук се виждаше част от безплодната равина, която се простираше на изток. Слънцето беше ниско на кръгозора зад гърба му. По небето нямаше облаци; а пред него нищо не пречеше на погледа му. Тук-таме растяха случайни кактуси или самотна юка издигаше стъбло над прерията. Като изключим тях, повърхността беше равна и никой не би могъл да я пресече незабелязано.
В далечината се открояваха тъмните очертания на дърветата. Там, напреко по равнината, се простираше част от гората или по-точно залесените брегове на потока.
Ирландецът издаде глава напред и се взря мълчаливо в посоката, отгдето очакваше да се появи господарят му.
Не мина много и чакането му бе възнаградено. От другия край между дърветата се показа конник, който идваше към Аламо.
Той бе на около една миля, но и от такова разстояние верният прислужник можа да познае господаря си.
Фелим не можеше да не познае сарапето с ярки ивици, което Морис обикновено вземаше за път. Неговите червени, бели и сини шарки блестяха под лъчите на залязващото слънце и се открояваха ясно от тъмните краски на безлюдната равнина.
Фелим само се зачуди, че господарят му е наметнал сарапето в такава задушна вечер, вместо да го сгъне и привърже към седлото.
— Хей, Тара! Чудна работа! Толкова е топло, че човек може да изпече пържола на камъните, а господарят май не е мислил така. Дано не се е простудил в кочината на стария Дафър. Там и прасе не може да живее. Нашата колиба е като дворец, ако речем да ги сравняваме.
Фелим замълча и продължи да наблюдава приближаващия се конник, който бе сега на около половин миля.
Когато заговори пак, гласът му бе променен. Още звучеше учудено, но в него имаше и весела нотка. Като че се стараеше да сподави радостта си.
— Майко Мойсеева! — извика слугата. — Какво е това от господаря. Не му стига че е завил раменете си, ами метнал сарапето и на главата. Шегува се с нас, Тара. Иска да ни изненада, да ни изиграе. Ала все пак нещо не е в ред. Да речем, че е без глава. Дали пък… Какво е това чудо! Света дево! Да се уплашиш, ако не знаеш, че е господарят. Ама дали е наистина господарят? Май че не е. Този изглежда по-нисък. А главата? О, свети Патрик, няма я! Не е под сарапето. Не личи да е завита с него. Господи, божичко, нещо не е в ред! Какво става, Тара?
Тонът на Фелим отново се промени. В гласа му, както и по лицето, пролича ужас.
Видът на кучето не беше много по-различен. То бе отишло малко навътре в равнината и стоеше полуприклекнало, готово сякаш да се втурне всеки миг напред. Очите му, втренчени в приближаващия конник, който беше сега на около двеста ярда от тях, блестяха с див пламък.
Като че ли в отговор на последния Фелимов въпрос хрътката започна жално да вие.
След това, подтиквано сякаш от някакъв вътрешен усет, кучето се спусна към странния конник, озадачил и него не по-малко от другаря му. Като се впусна неудържимо напред, то започна пронизително да лае. Но не със звънливия лай, с който обикновено приветствуваше завръщането на ловеца на мустанги.
Изненадан от видяното досега, Фелим бе още повече смаян от това, което стана по-нататък.
Когато кучето се приближи с лай към дорестия жребец, който бившият коняр позна, че е мустангът на господаря му, конят се обърна изведнъж и препусна в галоп през равнината.
При обръщането Фелим видя или му се стори, че е видял нещо, което не само го потресе, но смрази кръвта в жилите му и го накара да се разтрепери…
Това беше глава — главата на ездача. Но вместо да е на раменете му, той я държеше в ръка, подпряна на седлото пред него.
Когато конят се обърна към него, Фелим видя или му се стори, че е видял мъртвешко лице, изцяло покрито със съсирена кръв.
Фелим не видя нищо повече. В следващия миг той бе обърнал гръб към равнината и бягаше надолу по склона толкова бързо, колкото позволяваха подкосените му крака.
Глава XLIV
ЧЕТИРИМА КОМАНЧИ
Огненочервените коси на ирландеца бяха настръхнали на главата му. Той продължи да бяга, без да се обръща назад, и се спря едва когато се намери отново в хакалето. Фелим затвори вратата и я барикадира с няколко големи вързопа, които лежаха на пода.
Но и тогава дори не се почувствува в безопасност. Можеше ли залостената врата да го предпази от неземни сили? А това, което току-що видя, не беше от този свят. Кой е виждал такова зрелище — човек на кон да носи главата си в ръка? Кой е чувал дори за такова неестествено видение? Във всеки случай не Фелим О’Нийл.
Все още обзет от ужас, той започна да крачи неспокойно из колибата, сядаше от време на време на стола, но скоро пак ставаше, промъкваше се до вратата, без да се осмели да я отвори или дори да погледне през пролуките.
Понякога дърпаше косата си, удряше се с пестници по главата и силно разтъркваше очи, за да се увери, че не спи и наистина е видял ужасната гледка.
Едно нещо само го успокояваше отчасти. Докато тичаше по надолнището и преди да слезе под нивото на равнината, той бе извърнал очи назад и бе видял, че конникът без глава препускаше далеко в прерията с
