улови ранните птички. Ако е отворил, Койота е там!
Ха! Ха! Ха!
Той метна на шия кашката на кратуната, мушна главата си през цепката на сарапето и тръгна.
Странноприемницата беше само на стотина ярда от хижата на същата страна на реката. До нея се стигаше по пътека, която той можеше да мине със „завързани очи“. След двадесетина минути Койота мина със залитане под фирмата „Добре дошли“.
Имаше късмет. Обердорфер беше в бара и сервираше на няколко ранни посетители — група войници, които се бяха измъкнали от казармата, за да глътнат утринната си дажба.
— Mein Gott мистър Диас! — извика собственикът, поздрави новодошлия и заряза шестимата си клиенти на кредит, за да услужи на човека, който плащаше в брой. — Mein Gott! Толкова рано ли сте станали? Зная какво искате — да напълня голямата кратуна с оня мексикански спирт, как се казваше…
— Aguardiente88! Така е, cavallero. Тъкмо това искам.
— Един долар. Един долар струва.
— Carramba. Знам колко струва. Често съм го плащал. Ето ти парите, а ето ти и кратуната. Напълни я по-скоро.
— Аха, бързате mein Herr. Няма да ви карам да чакате. Сигурно тръгвате за диви коне по прерията. Страхувам се, че ако има нещо хубаво сред стадата, ирландецът ще го улови преди вас. Отиде си снощи. Тръгна късно, след полунощ. Странен клиент е ловецът на мустанги — мистър Морис Джерълд. Човек не знае какво да очаква от него. Но нищо лошо не бих могъл да кажа. Оказа се добър клиент. Плати си сметката, като богаташ. И му останаха пари. Mein Gott! Джобовете му бяха натъпкани с долари.
Мексиканецът се заинтересува живо от съобщението на Обердорфер, че ирландецът е тръгнал на „лов из прерията“.
Отначало трепна от учудване, а след това започна да мърда нетърпеливо, докато слушаше бръщолевенето, което последва.
Ясно беше, че не искаше Обердорфер да забележи това. Вместо да започне да го разпитва или да покаже какъвто и да е интерес, Кайота небрежно проточи:
— Не ме засяга, cavallero. Има много mustenos по равнините — достатъчно за всички ловци от Тексас. Бързай, сеньор, с aguardiente!
Засегнат малко, че така грубо прекъснаха клюките му, немецът напълни бързо кратуната. Без да се опитва да продължи разговора, той подаде кратуната през тезгяха, взе долара, прибра го в касата и се върна при войниците, които бяха по-приветливи, защото пиеха на кредит.
При все че доскоро жадно очакваше да получи алкохола, Диас напусна бара, без дори да отвори кратуната, като че не се сещаше за нея.
Възбуденият му вид не беше вече на човек, който жадува само за чаша силно питие. Вълнуваше го нещо по-силно, което го накара да забрави за известно време жаждата си.
Но каквато и да бе причината, той не се прибра направо у дома си, а най-напред посети други три колиби, подобни на неговата, разположени в покрайнините на поселището. В тях живееха хора като него. След това отиде в хакалето си.
На връщане за пръв път забеляза следи от подкован кон и видя, че животното е било вързано за едно дърво, близо до колибата.
— Carramba — възкликна Диас. — Капитан американо е идвал тая нощ. По дяволите! Спомням си нещо. Мислех, че съм сънувал. Знам защо е идвал. Научил е, че дон Морисио си е отишъл. Сигурно ще дойде пак, когато реши, че съм в състояние да го посрещна. Ха! Ха! Ха! Сега няма значение. Всичко ми е ясно и не се нуждая от неговите указания, преди да му взема хилядата долара. Mil pesos89! Цяло богатство! Като ги спечеля, ще се върна на Рио Гранде, за да видя какво може да се направи с Исидора.
Койота не остана за дълго в хижата си. Само изяде набързо няколко къса печено месо. След всяка хапка вдигаше кратуната с агуардиенте. После оседла коня си, закачи си големите тежки шпори, превърза късата карабина на седлото, мушна чифт револвери в кобурите, препаса на кръста голяма кама в кожена ножница, скочи на седлото и бързо препусна.
Преди да се появи в откритата равнина, той дочака в покрайнините на поселището тримата конника, които бяха вече предизвестени, че му трябват за някакво тайно предприятие.
Каквато и да беше целта им и тримата като че бяха предварително запознати с плановете му. Знаеха във всеки случай, че отиват към Аламо. Когато бяха вече в откритата равнина и Диас свърна встрани, те го предупредиха, че не се движи в правилната посока.
— Много добре знам къде е Аламо — каза един от тях, също ловец на мустанги. — Много пъти съм ходил там на лов за коне. Намира се в югозападна посока. Най-късият път е по пътеката, която минава през гората и се вижда оттук. Много на запад отиваме, дон Мигел.
— Така ли — отвърна презрително водачът на четворката. — Не ги разбираш тия работи, сеньор Висенте Барахо. Забравяш за какво сме тръгнали и че конете ни са подковани. Индианците не тръгват от форт Индж, за да извършат… няма значение какво. Разбираш, надявам се, какво искам да кажа.
— О, вярно — отговори сеньор Висенте Барахо. — Моля за извинение, дон Мигел. Carramba! За това никак и не помислих.
Без да спорят повече, тримата помощници на Койота го последваха мълчаливо. Не размениха нито дума, преди да стигнат до гората, няколко мили над пътеката, за която беше споменал Барахо.
Щом се намериха в прикритието на гъсталака, четиримата слязоха от конете, вързаха ги за дърветата и започнаха да вършат нещо, напомнящо гледката в тоалетната на някой квартален театър преди представянето на драма, изпълнена с жестокости и кръвопролития.
Глава XLII
ЛЕШОЯДИ В ПОЛЕТ
Който е пътувал през равнините на Южен Тексас, не може да не е забелязал една много често срещана гледка — ято черни лешояди в полет.
Стотина птици описват кръгове, вият се в спирали, спускат се и почти докосват тревата в прерията или най-високите клонки на дърветата в гората, извисяват се без да мръдват криле, чиито заострени краища прорязват ясното небе — това е рядко интересна картина, характерна за тропика.
Пътникът, който ги вижда за пръв път, не може да не спре коня си и да не се вгледа в тях, изпълнен със странно чувство. Дори онези, които са свикнали на тази гледка, не я отминават, без да се замислят какво вещаят хищниците.
Те не се събират напразно. И пътникът знае, че на мястото, над което те кръжат, лежи мъртво или умиращо същество — животно, а може би и човек.
Сутринта след мрачната нощ, когато тримата самотни конника пресякоха равнината, над гората, в която бяха навлезли, се виждаше подобна гледка. Ято черни лешояди се виеха над върховете на дърветата близо до завоя на пътеката.
При изгрев слънце там нямаше ни един лешояд. След по-малко от час стотици лешояди с широко разтворени криле кръжаха над това място. Техните черни сенки се открояваха мрачно по зелените клонки на дърветата.
Всеки пътник от Тексас, навлязъл в пътеката и зърнал злокобните птици, незабавно би заключил, че някъде по пътя му лежи мъртвец.
Ако продължи пътя, той би открил доказателства — локва кръв, стъпкана от конски копита, които ще потвърдят съмненията му.
Но вниманието на въздушните хищници не бе насочено към локвата кръв. Те като че връхлитаха на нещо, което се намираше по-далече, между дърветата И наистина там беше плячката, която ги привличаше.
В ранните часове нямаше никакъв пътник — нито тексасец, нито странник, който би проверил дали предположението е вярно; въпреки това то беше вярно.
