Тези въпроси минаха едновременно през ума на всички. Тъй като никой не можеше да отговори дори сам на себе си, никой не се и помъчи да даде някакво обяснение. Всички — и войници, и цивилни — седяха мълчаливо на седлата си. Всеки очакваше да чуе какво ще кажат другите. Но никой нищо не каза.
Чуха се само сдържани възклицания на изненада и ужас. Нито един не се опита дори да направи някакво предположение.
Конникът без глава — видение или не — щеше да тръгне по пътеката близо до полянката, гдето се намираха преследвачите, когато го видяха. Ако беше продължил пътя си, щеше да попадне право между тях, при условие че биха имали смелостта да го изчакат.
Но той спря едновременно с тях и ги наблюдаваше с недоверие, което беше може би взаимно.
Известно време и двете страни мълчаха. Цигара да паднеше на тревата, щеше да се чуе.
Това даде възможност на някои от по-смелите да го разгледат по-отблизо. Повечето обаче седяха разтреперани и дори не можеха да мислят от уплаха.
Малцината, които се осмелиха да погледнат загадката с намерение да я разбудят, бяха възпрепятствувани от блясъка на залязващото слънце. Те успяха да видят само един голям, красив кон с ездач. Ездача можеха да разгледат по-мъчно, защото тялото му беше загърнато в широко наметало.
Какво значение имаше външният му вид, щом липсваше главата — най-важният орган за живота?
Човек без глава на кон, седнал удобно и изискано на седлото, с блестящи шпори на токовете. Едната му ръка държи юздите, а другата е отпусната леко на бедрото.
— Господи! Какво ли е това?
— Видение ли е? Но сигурно не на човек.
Хората, които го гледаха, не вярваха в привидения. Мнозина от тях бяха пребродили най-самотните места на земята и бяха изпитали нейните най-бурни настроения. Те не вярваха в духове.
Но странната и толкова неестествена гледка разстрои и най-здравомислещите и ги накара да си зададат въпроса:
Водоравните слънчеви лъчи се пречупваха през маранята над нажежената равнина, от тях ездачът изглеждаше двойно по-голям — като че беше великан, възседнал гигантски кон. Това още повече подсилваше чувството за нещо свръхестествено.
Нямаше много време за мъдруване.
Закривайки очи от ослепителния блясък на слънцето, присъствуващите не можаха да разгледат подробно неземното явление.
Не можеха да видят нито цвета на дрехите на конника, нито цвета на кожата на коня. На златния слънчев фон се открояваше само тъмен силует, който при всички положения, обърнат с гърди или с едната си страна към присъствуващите, беше все едно и също необяснимо явление: конник без глава!
Видение ли беше? Но сигурно не на човек.
— Това е самият дявол на кон — извика един от по-безстрашните плантатори, който едва ли би трепнал, дори ако срещнеше негово величество сатаната, преобразен по такъв начин. — Кълна се в господа, че това е самият дявол.
Шумният смях, който последва тези смели думи и увеличи страха на по-малодушните, като че засегна конника без глава.
Той се обърна внезапно, конят му изцвили така, че въздухът и земята наоколо потрепераха, и побягна в галоп.
Вървеше право към слънцето, без да спира, и накрая изчезна, сякаш потъна в неговия ослепителен диск.
Глава XLI
ЧЕТИРИМА „КАВАЛЕРИ“
Групата конници, ръководени от майора, не беше единствената, която напусна форт Индж в изпълненото със събития утро.
Не беше и първата. Много преди нея, още преди пукването на зората, по-малка група, състояща се само от четирима конника, потегли от покрайнините на поселището и се отправи към Нуесес. Тези хора едва ли бяха тръгнали да търсят трупа на Хенри Пойндекстър. Никой още не подозираше в този ранен час, че младежът е мъртъв. Не знаеха дори, че е изчезнал. Самотният кон не бе се върнал още, за да разкаже страшната история. Поселището все още дремеше, без да знае, че е пролята невинна кръв.
При все че тръгнаха от едно и също място и в една и съща посока, двете групи никак не си приличаха. Във вените на първите конници течеше чиста иберийска кръв или с примес от кръвта на ацтеки85. С други думи, те бяха мексиканци. За да се открие това, не бе потребно нито да ги разгледате отблизо, нито да притежавате някакво особено умение. Техните коне, начинът на яздене, извитите дълбоки седла, пъстрите сарапета, които покриваха раменете им, широките кадифени панталони, големите шпори на ботушите и широкополите шапки на главите показваха от пръв поглед, че са мексиканци или хора, облечени като мексиканци.
И въпрос не можеше да става дали са мексиканци: бледата кожа, заострените и естествено редки бради, черната, ниско подстригана коса, правилните черти на лицата бяха красноречиви доказателства, че тия хора са синове на испано-ацтеките, които населяват сега древните земи на Монтесумите.
Един от четиримата беше по-едър от другите. Конят му беше по-хубав. Имаше по-богати дрехи. Оръжието му беше по-ново. Нямаше съмнение, че е водач на четворката.
Той беше между тридесет и четиридесет години, но по-близо до четиридесетте, макар че загладените му бузи с грижливо подстригани бакембарди го правеха да изглежда по-млад.
Ако не бяха студените животински очи и острите черти на лицето, които издаваха груб, жесток характер, този човек можеше да мине дори за красив.
Добре очертаните устни, които скриваха два реда бели зъби, не можеха да прогонят неприятното впечатлени, дори когато се усмихваха. Усмивката му напомняше злъчното хилене на дявола, който, успял в своите изкушения, гледа с презрение на жертвата си.
Но не заради външността си той бе известен между близките си с необикновеното прозвище на едно от прочутите животни из равнините на Тексас. Името „Койота“ бе спечелено от делата и нрава му.
Какво се бе случило, та той яздеше сега по прерията в ранната утрин, видимо трезвен, и то като водач на другите, когато само няколко часа по-рано беше пиян в хакалето си, толкова пиян, та не можа да разбере, че има гост или поне не можа да го посрещне както трябва?
При все че бе неочаквана и до известна степен загадъчна, промяната можеше лесно да се обясни, ако проследим действията му от мига, когато Къхуун го напусна, до този миг, когато го срещаме на кон заедно с троица другари.
Когато си тръгна от хижата му, Къхуун остави вратата отворена, както я беше намерил. Тя си остана така до сутринта. Койота продължи да хърка.
Когато се зазори, студеният въздух, навлязъл на вълни в хакалето, го събуди. Това му помогна донякъде да изтрезнее. Той скочи от покритото с кожи легло, залитна и започна да проклина студа и вратата, през която бе навлязъл студът.
Може би допускате, че той веднага я затвори? Не, не я затвори. Като изключим няколко дупки по полуразрушените стени, вратата беше единственото място, отгдето хакалето се осветляваше. А той се нуждаеше сега от светлина, за да може да осъществи плановете, които го бяха накарали да стане.
Сивото утро, току-що пропълзяло през отворената врата, освети съвсем слабо хижата и той трябваше да се лута дълго време пипнешком, да ругае и да се препъва, докато намери това, което търсеше — голяма двуглава кратуна с каишка по средата, която използуваше за носене на вода или по-често mezcal86.
Дъхът на отвора на кратуната показваше, че доскоро е била пълна със силното питие. А пък че сега е празна, можеше да се разбере по ругатнята на нейния притежател.
— Sangre de Cristo! — извика той ядно и разочаровано, като раздруса кратуната и се увери, че е празна. — Ни капка. Езикът ми се е залепил за небцето. Гърлото ми гори, като че съм погълнал цял мангал нажежени въглени. Дяволи го взели! Не мога вече да търпя. Какво да правя? Съмва. Трябва да отида до pueblita87. Сеньор Дафър може да е отворил вече капана, за да
