— Да.
— Убеден ли си, че син му е убит?
— О, не напълно. Сигурен съм само, че старият джентълмен язди сега единия от конете, които снощи са били тук — американския. В това съм убеден. Сравних отпечатъците. Ако младият Пойндекстър е бил с този кон, няма никаква надежда за нещастника. Никак не ми харесва, че другият е яздил на връщане подир него.
— Подозираш ли кой е бил тоя човек, Спенглър?
— Никак. Ако не бях чул това, което старият Дафър каза, никога нямаше да помисля за Морис — ловеца на мустанги. Вярно е, че следите са от подкован мустанг, но не мога да кажа дали са от неговия мустанг. Не може да бъде. Младият ирландец не е човек, който би понесъл лесно обида от когото и да е, но не е и човек, който може да направи такова нещо, искам да кажа, хладнокръвно убийство.
— И аз мисля също.
— Имате право. Ако младият Пойндекстър е убит от Морис Джерълд, те са се били почтено и синът на плантатора е бил победен. Така бих изтълкувал случката. А що се отнася до изчезването на трупа — нищо не мога да разбера. Както и да е, трябва да тръгнем по следите. Може би ще намерим нещо, от което да извадим разумно заключение. Да кажа ли на стария джентълмен какво мисля?
— По-добре недей. И без това знае предостатъчно. По-лесно ще понесе истината, ако я научи постепенно. Не му казвай нищо за това, което видяхме. Заеми се да намериш следите на двата коня, след като напуснем мястото, където видяхме кръвта, а аз ще се постарая да поведа другите след тебе, без да разберат нещо!
— Добре, майоре — каза разузнавачът, — струва ми се, че ще успея да намеря следите. Оставете ме само за десет минути и ме последвайте, след като ви дам знак.
С тези думи водачът се върна към мястото с локвата кръв. След като разгледа бегло пръстта, той кривна по една странична просека между дърветата.
Като минаха десет минути, той изсвири пронизително. От звука личеше, че се намира на около една миля, и то в съвсем различна посока от мястото, където се бе разиграла кървавата случка.
Майорът, който междувременно се бе върнал при групата, даде нареждане да тръгнат. Той яздеше начело, но не спомена никому за необикновените неща, които бе открил с помощта на своя разузнавач.
Глава XL
БЕЛЯЗАНИЯТ КУРШУМ
Преди да настигнат разузнавача, случи се нещо, което разнообрази отегчителния поход.
Вместо да се движи по пътеката, майорът поведе групата в диагонал през гората. Направи го, за да спести на нещастния баща излишни страдания при вида на пролятата кръв на неговия син, както предполагаше майорът. Злокобното място беше избягнато и откритието остана известно само на майора и следотърсача. Групата продължи пътя си напред, без да подозира съществуването на страхотната гледка.
Пътеката, по която се движеха сега, беше проправена от диви животни, та хората едва можеха да яздят по двама един до друг. Тук-там излизаха на полянки, широки само няколко ярда, и отново навлизаха в трънливия храсталак.
На една от тези полянки някакво животно изскочи от храстите и се стрелна в тревата. Красиво животно с жълтокафява кожа и блестящи петна по нея. Здрави гъвкави крайници поддържаха гладко закръглено тяло, което завършваше със заострена опашка; въплъщение на подвижност, животно, което се среща малко дори из тези отдалечени места — ягуар. Всеки ловец копнее да изпита точната си стрелба по това рядко животно. Въпреки тъжния характер на експедицията двама от групата не се стърпяха и стреляха.
Бяха Касий Къхуун и един млад плантатор, който яздеше до него.
Ягуарът падна мъртъв. Един от куршумите го бе пронизал по дължината на гръбнака.
Кому от двамата принадлежеше честта за този успешен изстрел? И Къхуун, и младият плантатор настояваха за нея. Бяха стреляли едновременно, но само един от куршумите бе попаднал в целта.
— Ще ви докажа — заяви уверено бившият офицер, като слезе при мъртвия ягуар и извади ножа си. — Както виждате, джентълмени, куршумът е още в тялото на животното. Ако е моят, на него ще има инициали К К с полумесец. Аз бележа куршумите си, за да мога винаги да съм сигурен дали дивечът е убит от мене.
Самоувереният вид, с който държеше извадената оловна гилза, показваше, че е казал истината. Неколцина по-любопитни се приближиха, за да разгледат куршума. И наистина на него бяха отбелязани инициалите на капитана. Така спорът завърши в негова полза.
Групата скоро настигна разузнавача, който ги очакваше, за да ги поведе по нови следи.
Те не бяха вече отпечатъци от два подковани коня. По торфа личаха следи само от един кон. На места бяха съвсем неясни за всички освен за водача.
Следите вървяха през шубраците от полянка на полянка; след един кръгообразен завой те ги върнаха до алеята, само че много по на запад.
Макар да не можеше да се мери с най-добрите от занаята си, Спенглър лесно откриваше следите и се движеше напред толкова бързо, колкото можеха да го следват останалите. Той бе установил вече породата на коня, чиито отпечатъци следваше. Знаеше, че е мустанг — същият, който бе стоял под тополата, докато ездачът му е пушил пура, същият, който бе оставил дълбок отпечатък на мястото, напоено с човешка кръв.
Докато беше сам, той проследи на известно разстояние отпечатъците на американския кон и видя, че те водят обратно към прерията, по която бяха минали, а оттам най-вероятно до поселището на Леона.
Водачът ги изостави, за да проследи отпечатъците от подкования мустанг, защото бе по-вероятно да го заведат до разрешаването на тази кървава загадка, а може би и до леговището на убиеца.
Досега той срещаше трудности при различаване отпечатъците на двата коня, които често се покриваха едни други. Сега когато вървеше по следите само на единия кон, той беше не по-малко озадачен.
Те не се движеха в права линия, както вървят обикновено следите на кон, който пътува, а криволичеха. Понякога се връщаха за малко, тръгваха пак напред, после правеха кръг, като че мустангът не е бил възседнат или пък ездачът му е бил заспал на седлото.
Възможно ли бе тези следи да са от кон на убиец, който бяга от мястото на току-що извършеното от него престъпление?
Спенглър не допускаше това и не знаеше какво да мисли. Беше озадачен повече от всякога. Той призна това пред майора, когато последният го запита за следата.
Гледката, която се откри след малко и едновременно за всички, не само че не разреши загадката, но я направи още по-неясна.
Нещо повече. Това което бе досега само загадка, повод за предположения и недоумение, се превърна изведнъж в ужас — в страхотен ужас, будещ представи за нещо свръхестествено.
Не можеше да се каже, че това чувство се породи без основание.
Когато видите конник, седнал здраво на седлото с нозе на стремената, с изправено тяло и юзда в ръце — когато, накратко казано, всичко в неговия вид и държане напомня един обикновен ездач, а като го разгледате по-отблизо, разберете, че нещо липсва и че това нещо е главата, би било неестествено гледката да не ви порази, да не изпълни с ужас сърцето ви.
Точно такава беше гледката пред очите им. Всички спряха едновременно и толкова бързо, като че всеки яздеше непредпазливо, почти до ръба на пропаст.
Слънцето бе ниско над кръгозора, почти до тревата; неговото кълбо бе право срещу групата, която се движеше на запад. Червените лъчи блестяха в очите им, затова не можеха да виждат добре. Но все пак успяха да различат току-що описаната странна фигура — конника без глава.
Ако някой от присъствуващите би казал, че го е видял, щяха да му се присмеят и да помислят, че се е умопобъркал. И двамата дори да биха казали такова нещо, пак нямаше да им повярват.
Но не можеха да се съмняват в това което всички едновременно бяха видели. И щяха да помислят за луд човека, който би се усъмнил в това неестествено явление.
Никой не се усъмни. Очите на всички бяха обърнати в една и съща посока и всички видяха конника без глава. Дали наистина нямаше глава? Или това бе някаква изкусна измама?
