За какво ли четиримата команчи търсят Морис — ловеца на мустанги?
Думите издават намеренията им. Но те и не ги крият вече. Дошли са да го убият.
Главният подбудител е водачът. Останалите са само негови оръдия и помощници.
Начинанието е много сериозно, затова той не може да си позволи рискове. Ще спечели хиляда долара, а независимо от парите и друго задоволство. Тримата „индиански воини“ ще получат по сто долара — достатъчни да накарат някой „команч“ да се продаде за каквато и да е цел.
Не е необходимо да продължаваме повече подражанието. Маските са свалени. Нашите команчи са просто мексиканци, а техният водач е ловецът на мустанги Мигел Диас.
— Трябва да му устроим засада. Такова е мнението на Койота.
— Каквото и да го е задържало, няма да се забави много. Ти, Барахо, се изкачи на склона и наблюдавай равнината. Другите ще останат с мене. Той ще дойде сигурно откъм Леона. Ще го пресрещнем в долинката при големия кипарис. Това е най-подходящото място за целта.
— Не е ли по-добре да накараме и този да замлъкне — подмята кръвожадният Барахо и кимва към ирландеца, който за щастие е в безсъзнание и не вижда какво става около него.
— Мъртвите не говорят — добавя друг от заговорниците.
— Трупът ще заговори по-опасно — възразява Диас. — Освен това няма да имаме никаква полза. Той не може да ни попречи. Нека си живее кучето. Аз съм се пазарил само за живота на господаря му. Хайде, Барахо! Vayate91! Vayate! На скалата! Не знаем кога ще ни изненада дон Морисио. Не трябва да допускаме грешки. Едва ли ще ни се удаде друг път такъв случай. Тръгвай да заемеш мястото си в горния край на долинката! Оттам се вижда цялата равнина. При такава луна не може да се приближи, без да го забележиш. Щом го зърнеш, побързай да ни съобщиш, за да имаме време да стигнем до кипариса.
Барахо тръгва послушно, но с явно нежелание да изпълни нареждането. Миналата нощ не му провървя и Койота спечели от него голяма сума на monte92. Той знае много добре как неговите confreres93 ще прекарат времето си, докато го няма, а така му се иска да си отплати.
— Побързай, сеньор Висенте! — заповядва Диас, като забелязва, че Барахо тръгва неохотно да изпълни задълженията си. — Ако пропаднем, ще загубиш повече, отколкото можеш да спечелиш на карти. Върви, казвам ти! — продължи насърчително Койота. — Ако не се върнеш до един час, някой ще дойде да те смени. Върви!
Барахо се подчинява. Излиза и тръгва към върха на скалата. Останалите се настаняват в хижата, гдето са запалили вече светилника.
Такива хора обикновено носят нещо, с което да убиват времето. Сядат около масата, гдето скоро вместо вечеря разпръскат испанските си карти, които всеки мексикански vagabondo носи под сарапето си.
Caballo y soto (дама и вале) са поставени с лице нагоре. Масата за играта monte е наредена. Разбъркват картите и започват.
Погълнати от играта, те не забелязват как минава един час.
Койота е и банката, и крупието.
Възгласите „Caballo en la puerta! Soto mozo“ („Дамата губи“, „печели валето“) огласят от време на време покритите с кожи стени на хижата.
Те прибират по грубата маса сребърните монети, чийто остър звън се слива с шума от размесваните карти.
Внезапен вик прекъсва играта: писъкът на пияния, дошъл на себе си и забелязал странните личности, които са в хакалето.
Играчите скачат и изваждат ножовете си. Три дълги ками се насочват към Фелим. Той се спасява само по една случайност. На вратата се появява запъхтеният Барахо.
Едва ли е потребно да каже за какво е дошъл, при все че успява задъхано да изрече:
— Идва! На височината е вече. Към горния край на долчинката. Бързайте!
Фелим е спасен. Дори да беше необходимо, нямат време да го убиват.
А не е необходимо; така поне мислят маскираните. Оставят го да заспи отново и се втурват да извършат по-доходното убийство.
След няколко мига четиримата са под скалата, в дъното на долчинката. Прикриват се под клоните на перест кипарис и чакат жертвата им да се приближи.
Ослушват се за ударите от копита, които ще ги предизвестят.
Ето чуват се! До ушите им достига шум от подкови. Ударите не са равномерни; като че конят минава по неравна повърхност. Сега се спуска по долчинката.
Хората от засадата още не го виждат. Урвата тъне в мрак, долината под тях се крие в сенките на високите дървета.
— Не го убивайте! — прошепва настойчиво Мигел Диас; — Сега засега не е необходимо. Трябва ми жив за някое време. Хванете и него, и коня му. Той не подозира нищо, ще го изненадаме без опасност за нас. Ако се съпротивява, ще стреляме, но чакайте аз да започна пръв.
Съучастниците му се съгласяват.
Те скоро имат възможност да покажат, че държат на обещанието си. Човекът, когото очакват, е слязъл вече по стръмната урва и сега минава под сянката на кипариса.
— Abajo las armas! A tierra! (Долу оръжието! Слизай на земята!) — извиква Койота, като се втурвай сграбва юздите. Останалите трима се втурват към ездача.
Никаква съпротива. Той не се опитва нито да се бори, нито да извади ножа си. Не стреля. Дори не продумва.
Човекът седи изправен на седлото. Под ръцете си нападателите чувствуват плът, която като че не усеща нищо.
Само конят се съпротивява. Той се издига на задните си крака и повлича похитителите след себе си. Те са на открито място, осветено от лунните лъчи.
Господи! Какво е това? Нападателите се разбягват. Чува се див писък.
Не остават нито за миг под кипариса, а хукват към шубраците, гдето са завързани конете им.
Качват се бързо на седлата и още по-бързо се отдалечават.
Видели бяха това, което би ужасило и по-смели от тях — коннник без глава.
Глава XLV
ЗАГУБЕНАТА СЛЕДА
Видение ли бе? Не може да е човек! Така се питаха Койота и ужасените му помощници. Същите въпроси си задаваше и уплашеният ирландец, веднага щом съзнанието му, замъглено от въздействието на алкохола, временно се успокои.
Подобни мисли минаваха и през главите на стотина участници от групата на майора, видели конника без глава.
Странното видение се бе появило за тях по-рано, около пет мили по на изток.
То идваше откъм запад, слънцето блестеше в очите им, затова те видяха само очертанията му и нищо не ги накара да помислят, че това може да е Морис — ловецът на мустанги.
Фелим видя конника, когато слънцето беше зад гърба му; и макар че не можа да го разпознае напълно, помисли, че е господарят му.
Четиримата мексиканци, които познаваха Морис Джерълд, останаха със същото впечатление, когато видяха конника при лунна светлина, и като Фелим бяха обзети от безумен страх.
Участниците в групата на майора бяха по-малко уплашени, но не по-малко озадачени от странното явление.
До мига на изчезването му никой не се постара да обясни видението, ако изключим шегите, подмятани от един крайграничен фермер.
— Какво ще кажете, джентълмени? — запита майорът. — Трябва да призная, че съм смаян.
— Индианска работа — внуши някой. — Примамка, за да ни привлекат в засада.
— Съвсем неуместна примамка. Кой би тръгнал след такова нещо? — забеляза втори.
— Не смятам, че това е работа на индианците — каза майорът. — Не знам какво да мисля. Какво е
