се върне още миналата сутрин и закъдето знаеха, че е тръгнал.
Още по-загадъчна беше вестта, че са го видели да язди по прерията без глава или по-точно, че носел главата си в ръка. Това е сигурно някаква измама. Какво друго би могло да бъде?
Обаче не беше време за шега — убит бе човек. Половината жители на поселището тръгнаха да търсят убиеца и съвсем невероятно бе предполагаемият престъпник да устройва такива шеги.
Зеб Стамп трябваше да разнищи редица заплетени обстоятелства — случки без причини — причини без последствия — престъпления, извършени като че без убедителни подбуди — загадки, обясними сякаш само с нещо свръхестествено.
Среднощна среща между Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър. Разкриване на срещата и разпра с брата; Морис тръгва за прерията, Хенри го последва, за да иска извинение — в тези събития имаше естествена връзка.
След това започваше обърканата и противоречива част.
Зеб Стамп знаеше добрите чувства на Морис Джерълд към Хенри Пойндекстър. Нееднократно бе чувал ловецът на мустанги да говори за младия плантатор. Вместо вражда Морис явно изпитваше възхищение към прямия и благороден характер на Хенри. Предположението, че Морис е могъл да стане негов убиец, беше съвършено невероятно. Зеб Стамп можеше да повярва такова нещо, само ако го види със собствените си очи.
След половинчасово „мислене“ той не успя да оправи плетеницата от несвързани обстоятелства. Въпреки необикновено бистрия си ум и способността си да разследва, Зеб не можа да стигне до никакво разумно обяснение на тази многоактна драма.
Ясно му бе само, че четирима конника, които не вярваше да са индианци, бяха влезли без позволение в хижата на ловеца на мустанги. Вероятно бе те да имат някаква връзка с извършеното убийство.
Тяхното присъствие в хакалето и продължителното отсъствие на неговия собственик му навяваха нерадостното предположение, че не само един човек е загинал от ножа на убиеца и сред шубраците ще трябва да търсят не един, а два трупа.
При тази мисъл от гърдите на стария ловец се изтръгна тежка въздишка. Той изпитваше към младия ирландец особени чувства, напомнящи чувствата на баща към син. И мисълта, че младежът е бил убит в някое затънтено място в гората, че лешоядите и койотите го разкъсват, свиваше от болка сърцето му.
Той продължи да въздиша. Когато не можеше да понася вече бездействието и мъчителната мисъл, Стамп скочи, започна да крачи напред-назад и да се заканва гръмко, че ще отмъсти.
Той бе така погълнат от мъка и възмущение, че не забеляза хрътката, която се бе промъкнала до хижата.
Фелим започна да гали и да приветствува кучето по ирландския си обичай. Едва тогава ловецът усети нейното завръщане, но остана равнодушен, докато вниманието му бе привлечено от вика:
— Мистър Стамп! Мистър Стамп!
— Какво има, Фелим? Какво се е случило? Да не би пак да те е ухапала змия?
— О! Мистър Стамп, погледнете Тара! Виждате ли? Около врата й е вързано нещо, което тя нямаше по- рано. Какво ли е?
Ловецът се вгледа в хрътката. И наистина около врата й имаше ремък от еленова кожа. Но имаше и нещо друго — привързано за ремъка под гушата й.
Зеб извади ножа си и се приближи към кучето. То се отдръпна уплашено, но като се увери, че ловецът няма лоши намерения, пак се приближи.
Ремъкът бе отрязан. На него бе привързана визитна картичка, увита в парче плат.
На картичката имаше име и нещо, писано като че с червено мастило, а всъщност с кръв.
И най-простите ловци знаят да четат. Зеб Стамп не правеше изключение, затова успя скоро да разчете написаното на картончето.
Като свърши четенето, се чу възглас, съвсем различен от предишните въздишки. Това бе вик на задоволство и радост.
— Слава богу! Трябва да благодаря и на учителя си от Кентъки, че ме научи да чета. Жив е, Фелим! Жив е! Гледай, Фелим! Гледай! О, ти пък не можеш да четеш. Няма значение. Той е жив. Жив е!
— Кой? Мастър Морис ли? Да благодарим на господа…
— Сега няма време. Вземи едно одеяло и няколко ремъка от конска кожа, докато аз доведа кобилата. Бързо! Ако загубим и половин час, може да бъде късно.
