Старият ловец имаше свои съображения. Той искаше дори и Фелим да не слуша тези несвързани думи. По-добре е само той да ги чуе. И цяла нощ ги слуша сам. Някои от думите го изненадаха, други — не. Той не се учуди никак например, че болният често повтаря името Луиза заедно с пламенни любовни увещания.
Но Морис произнасяше често и друго име — името на Луизиния брат. Думите му бяха несвързани, неразумни, съвсем неясни.
Много време преди утринната светлина да нахълта в хакалето, Зеб Стамп, съпоставяйки чутото с това, което знаеше, дойде до заключението, че Хенри Пойндекстър не е между живите.
Глава LV
UN DIA DE NOVEDADES100
Дон Силвио Мартинес бе един от малцината мексикански богаташи, които предпочетоха да останат в Тексас след завладяването на страната от колонизаторите на Севера.
Прехвърлил вече средна възраст, миролюбив по природа и безразличен към политиката, той се помири лесно с новото положение.
Загубата на националната независимост се уравновесяваше в неговото съзнание със спечелената безопасност от набезите на команчите, които до преди идването на новите колонисти заплашваха да обезлюдят страната.
Вярно е, че диваците не бяха още напълно подчинени, но техните нападения станаха много по-редки. А това беше вече подобрение на стария режим.
Дон Силвио беше ganadero — едър скотовъдец. Неговите пасбища заемаха много мили на ширина и дължина. По тях пасяха хиляди коне и рогат добитък.
Той живееше в голяма правоъгълна едноетажна къща, която приличаше повече на затвор, отколкото на жилище. Тя беше заобиколена от обширни заградени места за добитък — корали.
Обикновено животът протичаше тук тихо. Изключение правеше времето за herradero, — жигосване на добитъка, когато дни наред се устройваха почти пословични тържества.
Но това се случваше само веднъж в годината.
През останалото време старият обитател на асиендата, който беше ерген, водеше спокоен и самотен живот. Единственият му събеседник бе неговата по-възрастна сестра. От време на време, когато неговата очарователна sobrina101 пресичаше Рио Гранде и идваше да ги посети, това правило се нарушаваше. Тогава домът на дон Силвио ставаше по-оживен.
Исидора беше винаги добре дошла. Тя можеше да дойде и да си отиде, когато поиска, и да прави, каквото ще, докато се намира под покрива на чичо си. Нейната жизнерадост се нравеше на стария господар на асиендата, който не беше мрачен човек. Някои особености в характера й, които можеха да се сторят неженствени в много други страни, бяха естествени тук, където животът е толкова несигурен, където къщата често се превръща в крепост и домашното огнище нерядко се оросява от кръвта на неговите обитатели.
Чудно ли е тогава, че в тази страна има жени с качествата на Исидора? Дори да е чудно, то е факт.
Обикновено мексиканките имат приятен нрав — douce102, ако ни позволите да използуваме тази дума от езика, който най-често се занимава с особеностите на жената — дотолкова кротки, че тази кротост може да се сметне за тяхна национална черта. Особено вярно е това за жените от големите градове, в които няма никаква опасност от нападения на индианци. Но по-другояче е в пограничните райони, преследвани през последните пет-десет години от първоначалните им обитатели. Благият нрав на жените там не е изчезнал, но често е съчетан с твърдост, която на пръв поглед изглежда мъжествена, а всъщност е героична. От времето на Малинше не една прелестна героиня е влязла в историята на страната.
Самият дон Силвио Мартинес е участвувал в множество схватки. Неговата младост бе преминала сред опасности и смелостта на Исидора, която понякога граничеше с безразсъдност, му доставяше удоволствие.
Старият джентълмен обичаше скъпата си племенница като свое дете. Но дори ако беше негова дъщеря, тя едва ли би била тъй сигурна, че ще наследи богатствата му както сега.
На всички бе известно, че когато дон Силвио Мартинес напусне този свят, Исидора Коварубио де лос Лянос ще стане собственица на просторните му земи и хилядите коне и рогат добитък.
Като имаме предвид това, не е нужно да казваме, че където и да отидеше, сеньоритата беше посрещана с уважение, а хората от асиендата Мартинес гледаха на нея като на бъдеща господарка.
Но тя бе почитана независимо от това. Исидора имаше качества, които можеха да спечелят уважението на смелите ранчери. И не един от обитателите на имението беше готов при най-малък знак от нея да извади ножа си и да я защити до последна капка кръв.
Мигел Диас не бе излъгал, когато каза, че се намира в опасност. Той добре знаеше, че ако Исидора реши, тя може да повика пастирите на чичо си и да ги изпрати да накажат Койота. Те щяха да направят това незабавно и можеха да го обесят на най-близкото дърво.
Затова няма защо да се чудим, че мексиканецът изчезна с такава бързина от поляната.
Както вече казахме, истинският дом на Исидора се намираше от другата страна на Рио Гранде, на шестдесетина мили от асиендата на Мартинес. Но това не й пречеше да посещава често роднините си на Леона.
Тя не правеше това с някаква сметка. Посещенията й нямаха нищо общо с бъдещото наследство. Исидора беше и без него богата наследница, тъй като баща й беше крупен скотовъдец. Тя просто обичаше да стои при чичо си и леля си. Правеше й удоволствие да язди от едната до другата река. И често потегляше съвсем сама сутринта, а пристигаше на Леона вечерта.
В последно време тези посещения зачестиха. Дали колкото повече роднините й в Тексас остаряваха, толкова повече се привързваше тя към тях? Или причините на зачестилите посещения бяха други?
Ако сме откровени като нея, трябва веднага да заявим, че тя идваше сега по-често на Леона с надежда да срещне Морис Джерълд…
Със същата откровеност трябва да кажем, че тя го обичаше.
Младият ирландец бе пленил сърцето й. Както знаем, той го спечели, като постъпи към нея приятелски, но безстрашната Исидора бе очарована може би много повече от проявената смелост, отколкото от услугата.
Тя намираше може би у него и други привлекателни качества, които по-мъчно подлежат на описание. Само Морис знаеше дали бе показал качествата си случайно или нарочно — с цел да я покори. Сам той би казал „не“ и ние не можем да пренебрегнем отговора. Въпреки това мъчно можем да повярваме, че, смъртен човек може да погледне очите на Исидора де лос Лянос без пожелание да ги види отново и да прочете в тях копнеж.
Морис бе казал сигурно истината, но ние бихме му повярвали по-лесно, ако се бе запознал е Луиза Пойндекстър, преди да срещне Исидора.
Случката в изгорялата прерия бе станала няколко седмици след приключението с пияните индианци. Явно между Морис и мексиканската девойка се бе случило нещо, което я караше да вярва или поне да се надява, че и той има чувства към нея.
Дошъл бе мигът, когато Исидора вече не можеше спокойно: да чака. Нейната буйна натура не можеше повече да понася неизвестността. Тя знаеше, че го обича, и бе решила да изповяда откровено чувствата си и също така откровено да попита дали той ги споделя. Затова бе определила срещата, която не се състоя.
Дон Мигел Диас се бе изпречил между нея и това към което тя се стремеше.
Такива мисли изпълваха главата на девойката, когато тя се отдалечаваше в бърз галоп от полянката към асиендата на чичо си.
Яхнала сивия жребец, Исидора препуска в галоп.
Тя е гологлава. Косата й е в безпорядък. Черните плитки се веят над раменете, които не са покрити сега
