гледка.
Хората — пеони, вакери и всички останали прислужници — бързат насам-нататък, от полето към коралите, от коралите към къщния двор, и всички крещят ужасени.
Всички мъже са на крак и бързат да се въоръжат; жените отправят на колене жални молитви към небето, с посредничеството на двадесетина светци, създадени великодушно от мексиканците, за да им служат при всички случаи и нужди.
— Защо е тази суматоха? — пита Исидора първия човек, който се изправя пред нея — управителя.
Някой бил убит в прерията!
Жертвата е един от новите заселници в Каса дел Корво — синът на американеца, собственик на асиендата. Разправят, че е убит от индианци.
Индианци! Тази дума обяснява вълнението сред хората на дон Силвио.
Тя обяснява и молитвите, и бързината, с която всички се въоръжават.
Фактът, че е бил убит човек — незначително събитие в страна, където царуват необуздани страсти, — не би предизвикал такова вълнение, особено когато странникът е „americano“.
Но новината, че са се появили индианци, е съвсем друго нещо. В нея прозира опасност.
Обаче Исидора посреща известието с други чувства. Тя не се страхува от диваците. Името на убития й напомня неща, които й причиняват болка. Тя знае, че той имал чудно хубава сестра. Исидора я е виждала и знае, че това е вярно. Но друго нещо й причини още по-силна болка. Казали й бяха, че са виждали тази несравнима девойка с Морис Джерълд. Новината за смъртта на брата не пробужда нова ревност, а само възкресява за миг старите неприятни чувства.
Но и те се сменят скоро от безразличие към съдбата на човека, когото тя не познава.
Няколко часа по-късно безразличието се превръща в мъчително любопитство — в страх. Нови известия за убийството достигат дотук. То не е било извършено от команчи, а от бял, от Морис — ловеца на мустанги.
Значи наблизо няма индианци!
Последните Novedades108, които успокояват прислужниците на дон Силвио, имат тъкмо обратно въздействие върху неговата племенница. Тя не може да намери покой и след половин час пристига на кон пред странноприемницата.
През последните няколко седмици тя се бе отдала по неизвестни причини на изучаване La lengua americana109. Речникът й от английски думи е беден, но все пак достатъчен за сегашната цел. Тя иска да научи нещо за убийството и за човека, обвинен в това убийство.
Собственикът на странноприемницата я знае и отговаря на въпросите й с раболепна учтивост.
Тя научава, че Морис не живее вече в хотела; научава и „пълни подробности за убийството“, доколкото те са известни.
Исидора се връща дълбоко натъжена в асиендата Мартинес.
Когато пристига в къщи, тя намира, че спокойствието е отново нарушено. Причината може да изглежда смешна, но суеверните пеони не са на това мнение.
Носи се странен слух. Видели човек без глава, който яздел в равнината, някъде към Рио Нуесес. Макар че е невероятен, слухът изглежда достоверен. Всички в поселището говорят за него.
Но има и друг, още по-убедителен довод. Някои от хората на дон Силвио — пастири, които търсели няколко заблудени добичета, видели обезглавения, отказали се от търсенето и избягали от видението, както биха избягали от дявола.
Тези пастири — трима на брой — са готови да се закълнат, че наистина са го видели. Но техните уплашени погледи са още по-сигурно доказателство, че говорят истината.
Слънцето залязва зад грамада от страхотни слухове.
Нито слуховете, нито увещанията на дон Силвио и сестра му могат да накарат своенравната племенница да промени внезапното си решение да се прибере в Рио Гранде. За нея няма никакво значение, че по пътя, отдето ще мине, е било извършено убийство, нито че хората са видели призрачното видение на някакъв конник без глава. Това, което би ужасило всеки друг пътник, като че привлича Исидора. Тя дори решава да пътува сама! Дон Силвио предлага десетина въоръжени до зъби вакери да я придружат. Предложението е отхвърлено.
А дали ще се съгласи да вземе Бенито?
Не, предпочита да пътува сама.
Накратко казано, така е решила.
На следното утро Исидора изпълнява решението си. Тя е на седлото още преди изгрев слънце; след два часа вече язди, но не по прекия път към Рио Гранде, а по брега на Аламо.
Защо се е отклонила така от пътя си? Дали се е заблудила?
Исидора не е човек, който може да загуби пътя. Лицето й е тъжно, но не и озадачено. Освен това конят върви самоуверено напред, явно направляван от ездачката си.
Исидора не се е заблудила. Не е загубила пътя.
Колко по-щастлива би била да го е загубила!
Глава LVI
ИЗСТРЕЛ ПО ДЯВОЛА
Раненият не заспа цяла нощ. Ту се успокояваше, ту се мяташе в безумно бълнуване.
Цяла нощ ловецът седя до леглото му и слуша несвързаните приказки.
Те потвърдиха две неща, които Зеб вече знаеше — че Морис обича Луиза Пойндекстър и че брат й е убит.
Второто би изпълнило ловеца с мъка при всички обстоятелства. А сега, свързан с останалите известни обстоятелства, този факт правеше мъката му непоносима.
Той си спомни за свадата, за шапката, за наметалото. Зеб се гърчеше от болка, докато се луташе из тъмната плетеница на предположенията, които изпълваха главата му. Никога през живота му неговият трезв ум не бе изправян пред такива трудности. Той простена, като съзна безсилието си.
Ловецът не наблюдаваше вратата, защото знаеше, че „те“ няма да дойдат през нощта.
Само веднъж някакъв шум го накара да излезе навън. Утрото наближаваше, светлината на деня бе почнала да разредява лунните лъчи. Тара, която блуждаеше сред дърветата, изви злокобно, след това се втурна уплашено в колибата.
Зеб изгаси светлината, промъкна се навън и се ослуша.
Нощният хор бе млъкнал. Може би от воя на хрътката. Но какво бе предизвикало този вой?
Ловецът погледна най-напред към поляната, после към сенките на дърветата.
Там не се виждаше нищо нередно.
Той вдигна погледа към канарата, чийто тъмен силует се очертаваше в небето, назъбен в двата края на върховете на дърветата, които се издигаха над нея. Зеб знаеше, че равнината завършва до скалата.
Очертанията на скалата бяха съвсем ясни. Горната й част бе обляна от светлите лунни лъчи и човек би могъл да види дори змия, която пълзи по нея.
Но и там не се виждаше нищо.
И все пак имаше нещо. Зеб се ослуша. Откъм равнината, недалеч от върха на скалата, се чу шум, приличен на удари от конски копита о камъни. Така поне се стори на ловеца и той напрегна слух, за да чуе още веднъж шума.
Шумът не се повтори, но предположенията на Зеб се потвърдиха. Иззад дърветата се появи кон, който се приближи до ръба на скалата.
На гърба му седеше човек — техните тъмни очертания се открояваха ясно в бистрото сапфирено небе.
Силуетът на коня бе съвършен, като умело изваяните коне, които сме виждали в медальони.
Фигурата на ездача личеше от седлото до раменете. Краката му се губеха в сянката на животното, но от
