Зеб знаеше, че двадесет и четири часа след употребата му те щяха да зараснат, а след три дни напълно да оздравеят.
Този факт, известен на всички, които живеят в горите, го караше да се отнася с пренебрежително недоверие към лекарите. И ако би имал на разположение двадесет лекари, Зеб нямаше да повика нито един от тях. Той бе уверен, че Морис Джерълд е вън от опасност, поне що се отнася до раните.
Опасност имаше, но тя идеше от другаде.
— А сега, мистър Фелим — каза Зеб, като свърши своите медицински занимания, — след като направихме всичко възможно за външността на човека, време е да се замислим и за вътрешността. Слушай, няма ли нещо за ядене?
— Нито хапка, мистър Стамп. А най-лошото е, че нямаме нищо за пиене. В хижата не е останала нито капка алкохол.
— По твоя вина, дявол да те вземе! — извика Стамп, като се обърна намръщен към ирландеца, което показваше, че съжалява не по-малко от него. — Ако не беше ти, щяхме да имаме толкова ракия, че да ни стигне, докато се съвземе момъкът. А сега какво ще правим?
— Не сте справедлив, мистър Стамп, вярвайте ми. Честна дума! Вкусих само от малкото шише! Индианците изпразниха дамаджаната. Така беше!
— Хайде, хайде! Ти не можеш да се напиеш само от едно шише. Знам аз колко ти трябва! Сигурно и другото си понадигнал няколко пъти!
— Кълна се във всички светии…
— Моля ти се, остави светиите си на мира! Да не мислиш, че някой разумен човек може да вярва в такива животинки като тях? Както и да е, няма какво повече да говорим. Изпил си всичко и туй то! Сега ще трябва да минеш без алкохол, защото най-близкото място, откъдето може да се купи, е двадесет мили оттук.
— Тази работа, виж, не ми харесва!
— Затваряй си устата и слушай какво ти говоря. Трябва да минем без пиене, но това не значи, че трябва и да гладуваме. Момъкът сигурно е вече полумъртъв от глад. Главата му е пълна, но стомахът му трябва да е съвсем празен. А аз самият съм толкова гладен, че бих изял и койот. Не знам дали бих се отказал и от ястреб, който сигурно по не го бива от койота. Но защо трябва да ям ястреби, щом мога да грабна пушката и щом има пуйки край Аламо? Ти стой тук и се грижи за младежа, докато аз довлека някоя пуйка.
— Добре, мистър Стамп, и… не се тревожете. Вярвайте ми…
— Стига си дърдорил! Аз още не съм свършил.
— Ей богу, няма да продумам вече.
— Хубаво ще направиш. Само слушай! Ако някой дойде, докато ме няма, трябва да ми съобщиш, без да губиш минута.
— Разбира се. Честна дума, ще ви съобщя.
— Добре. Помни, че на теб разчитам.
— Можете да разчитате; само че, мистър Стамп, как ще ви съобщя, ако сте нейде надалеч? Какво ще правя тогава?
— Е, не смятам, че ще трябва да ходя надалеч. Още е рано и сигурно ще намеря пуйки наблизо. Все пак — продължи Зеб, като помисли малко — има ли някоя пушка в колибата? И револвер може да свърши работа.
— Няма ни едното, ни другото. Господарят взе и двете, когато отиде последния път в поселището. Сигурно ги е оставил там.
— Това ми обърква работата. Може и да не те чуя.
Зеб, който в този миг бе почти излязъл, отново спря да помисли.
— Хей! — извика той, след няколко секунди. — Сетих се! Дойде ми нещо наум! Виждаш ли къде съм вързал кобилата да пасе?
— Разбира се, мистър Стамп! Виждам!
— Добре. А виждаш ли трънливия кактус, който расте в края на поляната?
— Да.
— Добре. А сега слушай! Поглеждай от време на време навън и ако някой дойде, докато ме няма, изтичай при кактуса, откъсни някой клон, по-трънлив, и го бутни под опашката на кобилата.
— Майко Мойсеева! А защо?
— Май че трябва да ти обясня — каза Зеб замислено, — иначе може всичко да объркаш. Слушай, Фелим, ако някой дойде, докато ме няма, по-добре е да се върна веднага. Няма да отида далеч, но колкото и да съм наблизо, може да не те чуя. Кобилата ще чуя по-добре. Плесни я по задницата с тръна и ако не чуя и нея, може да решиш, че или са ме очистили, или и двата ми крака са се схванали. Значи, Фелим, трябва да направиш, каквото ти казвам…
— Ще го направя.
— Ама да не сбъркаш! От това зависи животът на господаря ти.
След тия наставления ловецът нарами дългата си пушка и излезе.
— Умен човек, хей! — каза си Фелим, когато Зеб изчезна. — Какво ли иска да каже, като настоява, че господарят ще бъде в опасност, ако някой дойде в колибата? Каза, че се касаело за живота му. Да, да, така каза. Нареди и да поглеждам от време на време навън. Сигурно ще трябва да започна още отсега да поглеждам. Значи ще трябва да отида до вратата.
Фелим излезе и огледа пътеката, която водеше към хакалето. След това се върна до прага и застана като страж на пост.
Глава LVII
ДАВАНЕ НА СИГНАЛА
Фелим не стоя дълго на пост. Едва бяха минали и десетина минути, когато конски тропот предупреди, че някой се приближава към хижата откъм долната страна на потока.
Сърцето му се разтупа.
Гъстата гора му пречеше да види приближаващия се конник и той не знаеше кой идва да ги навести в хакалето. От ударите на копитата личеше, че конникът е сам. Това още повече го разтревожи. Той би се уплашил по-малко, ако бе разбрал, че се приближава цяла войска. Фелим знаеше, че конникът не може да е господарят му, а едва ли можеше да понесе втора среща с човека, който приличаше така много на Морис във всяко отношение, освен в главата.
Първата мисъл на Фелим бе да се втурне към полянката и да изпълни нарежданията на Зеб. Но нерешителността, предизвикана от страха, го накара да остане на мястото си, докато се увери, че опасенията му бяха неоснователни. Непознатият конник беше с глава.
— С глава е! — каза си Фелим, когато конникът излезе от гората и спря на края на поляната. — Истинска глава, с хубавичко приятно лице! Но то като че не ми се вижда много радостно. Този човек май че току-що е погребал баба си. И какви малки крака! О, господи! Та това е жена!
Докато ирландецът отбелязваше ту гласно, ту наум наблюденията си, ездачката се приближи още няколко крачки и отново спря. Сега Фелим видя, че не е сбъркал, макар че мъхът над устните, начинът на язденето, шапката и сарапето можеха да заблудят и по-наблюдателни хора от него.
Ездачът беше наистина жена. Исидора.
Фелим виждаше за пръв път мексиканката, а и тя не го познаваше.
Той бе забелязал правилно, че лицето й не е радостно. Напротив, то бе тъжно, почти отчаяно.
Докато яздеше в сянката на дърветата, в израза на Исидора се четеше недоверчивост. Вместо да се проясни, когато излезе на откритото място, лицето на девойката изрази изненада и разочарование. Причината за това не беше хакалето. Тя знаеше за неговото съществуване. Нали затам бе тръгнала? Истинската причина сигурно бе човекът, който стоеше на вратата. Той не бе човекът, когото очакваше да види.
