Исидора.
Тъй като всички мъже отсъствуваха — някои бяха отишли по следите на убиеца, а други подир команчите — Обердорфер беше единствения свидетел на безразсъдната й постъпка… Но той я схвана по друг начин. Стори му се естествено сестрата на убития да иска да научи новини. Така си обясни Обердорфер въпросите, които тя му зададе.
Недосетливият германец и не подозря дори с какво задоволство Луиза посрещна първия му отговор. А още по-малко забеляза болката, която й причини съобщението, направено от него по собствен почин и сложило съвсем внезапно край на техния разговор.
Като научи, че не е първата жена, дошла да пита днес за Морис — ловеца на мустанги, Луиза Пойндекстър се прибра в Каса дел Корво със сърце, което се гърчеше от нова болка.
Тя прекара нощта, без да намери покой, като заспиваше само от време на време, а сънят й бе изпълнен с кошмарни видения.
Утрото не възстанови спокойствието й, но донесе едно смело, почти безразсъдно решение. Смелост се искаше от Луиза Пойндекстър, за да отиде сама на Аламо; а това именно тя бе решила да направи.
Нямаше кой да я възпре или да й забрани. Преследвачите още не бяха се върнали. Никакви новини не бяха стигнали до Каса дел Корво. Луиза бе единствената господарка на дома и на постъпките си. Само тя знаеше причината, която я заставяше да вземе такова смело решение. Но човек може лесно да се досети. Нейният дух не можеше да се помири с такива съмнения. Дори любовта, която укротява и най-буйните, не я направи безпомощна. Тя не можеше да живее с подозрения. Трябваше да се увери. Може би щеше да намери спокойствие за сърцето си, а може би щеше напълно да го разбие; но и това дори бе за предпочитане пред мъчението от неизвестността.
Колко много чувствата й напомнят чувствата на нейната съперница!
Дори и да имаше кой да я разубеждава, опитът би бил напразен. Съмнително е дали в този миг и авторитетът на баща й дори би й попречил да изпълни намерението си. Може ли да се говори за тигрица, разярена от подобни чувства? При нещастна любов и египетската кралица не е проявявала по-властна воля от американската креолка, изгаряща от същата свещена страст. Никакви възражения нищо друго освен смъртта не би могло да я спре. Рядко се срещат по земята хора с такъв характер. Когато са спокойни, те са светли като лъчите на аврора и чисти като детска молитва. Но когато в сърцето им се разбушува любов или по-скоро придружаващата я ревност, те стават горди и опасни като Луцифер.
Такава беше Луиза Пойндекстър. Когато ставаше въпрос за любов, тя трябваше да я спечели или да загине. Ревност, основана на подозрения, беше несъвместима с нейния нрав. Тя трябваше да намери доказателства, които ще опровергаят или потвърдят съмненията й — доказателства, по-силни от прочетените в писмото, които почиваха само на предположения. Такива доказателства можеха да се намерят само на Аламо.
Първият лъч на изгрева завари Луиза на седлото. Тя излезе от портата на Каса дел Корво и пое пътя през прерията, който й беше добре известен. Когато минаваше покрай толкова скъпи за нея места, тя си спомняше един от най-приятните мигове от живота си.
Понякога забравяше причините, които я бяха заставили да тръгне на път, и мислеше само по-скоро да стигне при любимия си, да го спаси от враговете, сред които може би вече е попаднал.
Ах! Въпреки страха за безопасността на любимия тези мигове бяха щастливи в сравнение с прекараните в размисъл за неговата измяна. Двадесет мили отделяха Каса дел Корво от усамотената хижа. На всеки европеец, който пътува на кон, това може да се стори цяло пътешествие. За ездачите от прерията то е два часа бърза езда, като при преследване на елен или лисица по открита местност. Дори с муден кон пътуването не е скучно. А с бързоногата петниста Луна, която препускаше с готовност към родния си дом — прерията, пътешествието свърши скоро, може би много по-скоро, отколкото желаеше ездачката.
Колкото и нещастна да бе Луиза Пойндекстър, мъката й още не бе стигнала до отчаяние. В тази мъка все още блещукаше искра от надежда.
Но тя угасна, когато Луиза прекрачи прага на хакалето. Глухият вик, който се изтръгна от нея, наподобяваше последния вопъл на сърце, което се разкъсва на две.
В колибата имаше жена.
От устата на тази жена се чу също възклицание. Като ехо прозвуча възклицанието на Луиза. Така непосредствено последва то първото и така много му приличаше по мъката, с която бе пропито.
Като второ, още по-силно ехо откликна викът на Исидора, когато тя се обърна и видя на вратата жената, чието име току-що бе произнесено. Луиза, възхвалявана с толкова жар, споменавана с толкова нежност в бълнуванията на болния мозък на Морис.
За младата креолка всичко беше ясно — болезнено ясно. Тя видя пред себе си жената, изпратила писмото и определила срещата, която сигурно се бе състояла. В борбата, чиито неясни звуци бяха достигнали до нея, бе участвувал може би и трети човек — Морис Джерълд. Това обясняваше сегашното МУ състояние. Защото тя бе влязла вече доста навътре в хижата и можеше да види ранения на леглото.
Да, тука беше жената, написала смелото писмо, нарекла Морис Джерълд „скъпи“, възхвалила очите му, заповядала му да отиде при нея и останала до леглото му да се грижи за него. От всичко личеше, че той й принадлежи. Ах! Тази мисъл й причини неизразима мъка.
Не по-малко ясни и мъчителни бяха и заключенията на Исидора. Тя вече знаеше, че е изместена. Дълго бе слушала неволните думи, които й разкриха това. И не можеше да се съмнява в тяхната искреност. На вратата стоеше жената, която бе взела нейното място.
Лице с лице, с блестящи очи, с буйно дишащи гърди, изпълнени от едни и същи чувства, двете девойки стояха и се гледаха, обзети от една и съща мисъл.
И двете обичаха един и същи мъж. И двете се измъчваха от ревност. И двете бяха близо до любимия, който не чувствуваше присъствието им.
Всяка от тях смяташе другата за щастлива съперница. Луиза не бе чула думите, които щяха да я утешат — но тия думи още звучаха в ушите на Исидора и разкъсваха сърцето й.
Тази безмълвна враждебност изглеждаше още по-ужасна поради мълчанието. Те не си размениха нито дума. Нито едната, нито другата поиска обяснение. Не беше необходимо. Има случаи, когато думите са излишни. И двете чувствуваха несъзнателно, че случаят е именно такъв. Това бе среща на яростни чувства, изразени с огнени погледи и презрително сви устни.
Но то трая само миг. Всъщност цялата сцена едва ли продължи повече от двадесет секунди.
Луиза Пойндекстър се обърна и излезе. За нея нямаше място в хижата на Морис Джерълд.
Исидора също излезе, като почти настъпваше шлейфа на съперницата си. Същата мисъл измъчваше и нейното сърце, може би дори много повече. В хижата на Морис Джерълд нямаше място за нея.
И двете бяха като че твърдо решени да си отидат, да напуснат мястото, където разбиха сърцата си.
Сивият кон беше по-наблизо от мустанга. Исидора се качи първа на седлото и първа потегли. Но когато мина покрай съперницата си, и тя бе вече възседнала коня си и се готвеше да тръгне.
Двете жени се изгледаха пак. Ни един от погледите не беше тържествуващ, нито в единия, нито в другия се четеше прошка.
В погледа на креолката имаше мъка, гняв и изненада. Последният поглед на Исидора, съпроводен от вулгарното възклицание „Carjo“, беше изпълнен с безсилна злоба.
Глава LX
ДОНОС
Ако би било възможно да се сравняват веществени и духовни неща, не може да се намери по-силна разлика от светлите небеса, които сияят над Аламо, и черните мисли в гърдите на Исидора, когато се отдалечава от хакалето. Сърцето й е преизпълнено с бурни чувства, от които най-силно е чувството за отмъщение.
Това я кара да изпитва едно почти демонично удоволствие, което й помага да не изпада в отчаяние; иначе би се прекършила под тежестта на мъката.
Мрачни мисли се тълпят в главата й, докато язди в сенките на дърветата. Те не се разсейват, когато тя
