съзнание, и тогава дори Луиза не бе ги слушала с такава голяма радост. О! Колко щастлива беше тя сега!
Нежни целувки обсипаха отново горящото чело и безкръвните устни. Но този път девойката, която целуваше, нямаше защо да трепва от този допир.
Тя само се изправи тържествуваща, притиснала с ръка сърцето си, за да спре лудото му туптене. Щастието й беше така пълно, така опияняващо, щото тя се страхуваше, че няма да е вечно, че може да бъде скоро нарушено.
И наистина опасенията й се оправдаха. На вратата на хижата се появи сянка — сянка на мъж, който в следния миг бе вече до нея.
Във външния вид на новодошлия нямаше нищо страшно. Напротив! В изгледа и облеклото му имаше нещо смешно, особено като имаме предвид мястото и времето. Това впечатление се засилваше още повече от странните предмети, които той носеше в ръце: в едната томахавка, в другата огромна змия, по чиято опашка с броеница от рогови пръстени се познаваше породата й.
Към външността на тази смешна фигура трябваше да добавим израза на озадаченост и изненада, които се изписаха по лицето му, когато, прекрачвайки прага, откри промяната, станала в негово отсъствие.
— Света богородице! — възкликна той, като изпусна змията и томахавката и ококори очи, доколкото му позволяваха клепачите. — Навярно сънувам? Трябва така да е! Вие ли сте, мис Пойндекстър? Не, не може да бъде!
— Аз съм, мистър О’Нийл. Никак не е любезно от ваша страна да ме забравяте толкова скоро.
— Да ви забравя ли? Не, мис, не ме обвинявайте в нещо съвсем невъзможно. Щом е видял вашето сладко личице, ирландецът ще го помни до гроб. Господи! Вас не мога да забравя и насън дори.
Фелим погледна многозначително към леглото. По тялото на девойката мина сладостен трепет.
— Но какво значи това? — продължи Фелим, като се сети отново за загадъчната промяна. — Къде е другата девойка или дама, или жена — каквато и да беше! Не видяхте ли тук една жена, мис Пойндекстър?
— Да, видях.
— О, видяхте я значи! А къде е?
— Сигурно си е отишла.
— Отиде ли си? По дяволите! И тя сама не знаеше какво иска. Оставих я тук, в хижата, преди десетина минути. Свали си бонето — то си беше май мъжка шапка — и се разположи, като че ще векува. А си отишла, казахте? Хич не съжалявам! От такава жена е добре да си по-далече. Много й приляга да върти револвер. Ще повярвате ли, мис Пойндекстър, че завря един пищов на шест инча под носа ми?
— Господи! Защо?
— Защо ли? Само защото исках да й попреча да се намъкне в хижата. Но все пак влезе, защото Зеб Стамп не се възпротиви като мене. Каза, че била приятелка на господаря и искала да се грижи за него.
— Наистина ли? О, странно, много странно! — промълви замислено креолката.
— Така е. Всичко е странно напоследък; само вашата красота няма да бъде никога странна за една колиба, гдето живее Фелим О’Нийл. Много се радвам да ви видя, мис; сигурен съм, че и господарят щеше да се радва, ако…
— Разкажете ми какво се е случило, драги Фелим?
— Добре, мис; но ако искате да ви разкажа всичко, трябва да си свалите шапката и да останете по- дълго време; а да ви разкажа всички чудновати неща, които се случиха от завчера, ще ми трябва цял- целеничък ден.
— Кой е идвал оттогава?
— Кой е идвал ли?
— Освен…
— Искате да кажете освен оная мъжкарана?
— Да, идвал ли е някой друг?
— О, много други. От всички видове и цветове. Най-напред насам се бе запътил един, който изобщо не стигна до колибата. Но не смея да ви разкажа за него, защото можете да се уплашите.
— Разкажете ми! Аз не се страхувам.
— Добре тогава. Само че и аз самият не можах да разбера всичко. Беше конник без глава.
— Без глава ли?
— Да. Нямаше такова нещо на тялото му.
Тия думи накараха Луиза да помисли, че самият Фелим е загубил ума си.
— А още по-интересно е, мис, че той съвсем приличаше на мистър Морис! Същият кон, същото мексиканско одеяло на раменете му — всичко! Изглеждаше също като господаря, когато язди. Майчице, как се изплаших, когато го видях!
— Къде го видяхте, мистър О’Нийл?
— Ей, там, на височината. Господарят бе обещал да се върне същата сутрин от поселището. Излязох да го посрещна и какво да видя — идва си, както помислих отначало. След това се приближи, но без глава, спря се за малко, после препусна лудо по равнината. Тара се спусна с вой по петите му и така се изгубиха от погледа ми. Върнах се в колибата, затворих се и легнах. Тъкмо бях заспал и сънувах… Но, мис, вие ще се уморите да стоите права! Махнете си шапката и седнете ей там на сандъка! Там се седи по-удобно, отколкото на стола. Седнете, моля ви, защото ако искате да разкажа всичко…
— Не се безпокойте за мен, продължавайте! Кажете ми, моля ви се, кой друг е идвал тук освен странния конник, който сигурно е искал да се пошегува с вас?
— Да се пошегува ли? Същото каза и старият Зеб.
— Значи и той е идвал?
— Да, да, но много време след другите.
— След кои други?
— Да, мис. Зеб пристигна едва вчера сутринта, а другите идваха предишната нощ по никакво време. Дигнаха ме от сън.
— Но кои? Кои други?
— Индианците, разбира се.
— Индианци ли?
— Ами да, цяло племе. Както ви казах, мис, тъкмо бях заспал дълбоко, когато чух в колибата гласове над главата ми и шумолене на хартия, като че някой размесваше карти за игра и… Света Богородице, какво е това?
— Кое?
— Нищо ли не чухте? Пак същата история. Конски тропот. Пред хижата. — Фелим се втурна към вратата.
— Свети Патрик! Обкръжени сме от конници. Може да има до хиляда души. А зад тях идват други. Старият Зеб… Трябва пак да накарам кобилата да квичи. Господи, дано не закъснея!
Като грабна кактусовия клон, който бе внесъл за удобство в колибата, той изхвръкна навън.
— Mon Dieu! — извика креолката. — Те са! Баща ми — и ще ме завари тук. Как да му обясня? Света Дево, спаси ме от позор!
Луиза се хвърли несъзнателно към вратата и я затвори. Но като размисли малко, разбра, че това е напразно. Хората, които бяха отвън, нямаше да се спрат пред такова препятствие. Тя бе познала гласовете на регулаторите.
Пред очите и се мярна цепнатина в кожената стена. Да избяга ли оттам, колкото и да е недостойно?
Но и това беше вече невъзможно. И в задната част на двора се чу тропот от копита. Имаше вече конници и зад колибата.
Освен това конят й беше пред колибата — не можеше да не го познаят. Сигурно са го видели вече.
Но друга — по-великодушна мисъл възпря девойката от бягство.
Морис беше в опасност, от която не можеше да се спаси, защото не я подозираше дори. Кой друг освен нея можеше да го защити?
— Нека загубя доброто си име — помисли тя. — Да загубя баща си, приятелите си, но не и него.
