го, за да видят какво е?
— Santisima! Не!
— А вие можете ли да ни кажете нещо повече, мис?
— Не, само чух, като разправяха. Какво може да бъде? За известно време настъпва мълчание, като че всички се замислят над това, което са чули.
Плантаторът го нарушава, като задава пак първоначалния си въпрос.
— Срещали ли сте или виждали ли сте някого, мис? Искам да кажа по тия места.
— Si, да, срещах.
— Така ли? Какъв човек? Бъдете добра да ни го опишете.
— Една девойка.
— Девойка ли? — повтарят няколко гласа.
— Si, senores.
— Каква девойка?
— Una americana.
— Американка? Тук? Сама?
— Si, senores.
— Коя?
— Quen sabe (Кой знае?)
— Не я ли познавате? Как изглеждаше?
— Изглежда? … Изглежда?
— Да. Как беше облечена?
— Vestido de caballo.
— Била е на кон значи.
— На кон.
— Къде срещнахте девойката, за която говорите?
— Недалеч оттук. Отвъд реката.
— Накъде отиваше? Има ли там някакво жилище.
— Има едно хакале. Само съм чувала за него. Пойндекстър се обръща към един от групата, който знае испански.
— Хакале?
— Така наричат техните хижи.
— На кого е това хакале?
— Don Mauricio, el mustenero.
— Ha Морис — ловеца на мустанги — съобщава преводачът.
Сред групата като вълна преминава победен възглас. След двудневно старателно, но безплодно търсене те са намерили следите на убиеца.
Слезли, те се качват отново на седлата. Всички поемат юздите и са готови да тръгнат.
— Не искаме да бъдем неучтиви, мис Мартинес, но вие трябва да ни заведете до мястото, за което говорите.
— Ще се отклоня малко от пътя си, но не много. Тръгвайте, caballeros! Щом сте решили, ще ви заведа.
Исидора навлиза пак в гората. След нея се проточват стотина конника.
Тя спира пред западния край на гората. Между тях и Аламо се простира открита прерия.
— Ето там — казва тя, като посочва равнината. — Виждате ли едно черно петно на кръгозора? Това е върхът на един кипарис. Той расте на брега на Аламо. Вървете нататък! Там слиза една урва по скалата. Тръгнете по нея! Малко по-нататък ще намерите хакалето, за което говорихме.
Преследвачите са толкова нетърпеливи, че не дочакват други обяснения. Те почти забравят Исидора, пришпорват конете си и се спускат през равнината към кипариса. Само един от тях изостава. Това не е водачът; но той беше проявил не по-малък, може би дори по-голям интерес към всичко казано, особено към думите на Исидора за девойката. Той знае езика на Исидора доста добре.
— Кажете ми, nina116 — обръща се той с умоляващ тон, като спира коня си до нейния, — забелязахте ли коня, на който яздеше девойката?
— Caramba! Да! Що за въпрос, caballero? Кой не би го забелязал?
— Цветът му? — задъхано попита той.
— Un musteno pintojo.
— Петнист мустанг! Небеса! — изкрещява Касий Къхуун и се впуска в галоп подир другите.
Зад него остава Исидора дълбоко уверена, че и друго сърце изгаря като нейното в унищожителен огън, който само смъртта ще може да угаси.
Глава LXI
АНГЕЛИ НА ЗЕМЯТА
Луиза Пойндекстър беше като зашеметена от бързото и неочаквано отстъпление на нейната съперница. Тя се бе качила на седлото, готова всеки миг да забие шпори в хълбоците на красивата Луна. Но се въздържа и стоеше нерешителна, все още слисана от това, което бе видяла.
Само преди миг тя бе погледнала в хакалето и бе видяла своята съперница, която се чувствуваше там като у дома си — господарка на жилището, и неговия собственик.
Как да се обясни внезапното й бягство? Какво означаваше този пропит със злобна омраза поглед? Защо й липсваше тържествената увереност, която се поражда от чувството за собственост?
Вместо да я оскърбят, погледите и постъпките на Исидора й бяха причинили някаква скрита радост.
И вместо да тръгне след нея или да препусне в каквато и да е посока, Луиза Пойндекстър се смъкна от седлото и влезе в колибата.
При вида на бледите бузи и блуждаещи очи на своя любим младата креолка забрави за миг всички оскърбления.
— Боже мой! Боже мой! — извика тя, като се спусна към леглото. — Морис ранен! Умира! Кой е направил това?
Не последва никакъв отговор. Чу се само някакво несвързано бръщолевене.
— Морис! Морис! Отговори ми! Не ме ли познаваш? Луиза е!… Твоята Луиза! Нали ти ме наричаше така? О, повтори го, повтори го пак!
— Ах! Колко сте красиви вие, небесни ангели! Много сте красиви. Да, да, така изглеждате поне за погледа. Но не мислете, че няма подобни вам и на земята. Има, има. Знам един ангел — и не само един! Но един поне ви превъзхожда вас, небесните ангели! Искам да кажа, че ви превъзхожда по красота — колкото за добрината, то е друго нещо! Не говоря за добрина — не, не.
— Морис, скъпи Морис! Защо говориш така? Ти не си умрял! Ти си тук, с мен — с Луиза!
— Аз съм в рая, да, в рая съм. Но въпреки всичко не искам да остана тук. Освен ако и тя е с мен. Може да е приятно място. Но не и без нея. Ако беше и тя тук, щях да съм доволен. Чуйте, ангели, които летите около мене! Признавам, че сте много красиви, но нито един от вас не е като нея — като моя ангел. О, идва и един дявол, един красив дявол — не говоря за него. Мисля само за ангела от прерията.
— Спомняш ли си нейното име?
Никога може би на бълнуващ човек не е бил задаван въпрос, при който отговорът се е очаквал с такова нетърпение.
Луиза се наведе над него, превърната цяла в слух, като следеше с поглед всяко движение на устните му.
— Име! Име ли? Спомена ли някой думата „име“? Та имате ли вие имена? О, да, спомням си: Михаил, Габриел, Израел — мъже, все мъже. Ангели, но не като моя ангел, който е жена, Нейното име е…
— Е?
— Луиза, Луиза, Луиза. Защо да го крия от вас — от вас, които сте тук, горе, и все пак знаете всичко, което става на земята? Сигурно познавате — Луиза? Трябва да я знаете. Не може да не я обичате, когато я обичам аз от все сърце, да, от все сърце!
Дори когато тези думи бяха изречени пламенно за пръв път под сенките на акациите от човек в пълно
