Да не са били индианци? Не, те са далеч оттук. Да не се е скарал с някого?
— По това и аз зная колкото и вие. С койоти се е карал, но те не са виновни за подутото му коляно. Намерих го снощи към залез слънце в гората. Когато го открихме, той беше до кръста в потока, който тече там, тъкмо щеше да го нападне едно петнисто животно, което вашите наричат тигър. Спасих го от тази опасност, но още не съм разбрал какво се е случило преди това. Момъкът загуби съзнание и нищо не може да ни разкаже. Оттогава не се е съвзел, та ще трябва да почакаме.
— Но сигурен ли сте, сър, че не е сериозно пострадал. Раните му… опасни ли са?
— Няма никаква опасност. Само го тресе малко. А раните са просто драскотини. Като престане да бълнува, скоро ще се оправи. След една седмица ще бъде здрав като скала.
— О, аз ще положа големи грижи за него.
— Много мило от ваша страна, но, но…
Зеб се поколеба. Внезапна мисъл се породи в главата му. Последва цяла редица мисли, които той запази само за себе си. Ето какви бяха те: „Това е жената, която му изпращаше кошниците в странноприемницата «Добре дошли». Ясно е като бял ден, че тя е влюбена до уши в младия момък. А влюбена е и другата. Съвсем ясно е също, че той мисли за другата, а не за тази. Ако тя чуе, че той говори за другата, както прави цяла нощ, няма да й бъде много леко. Бедната! Съжалявам я. Тя не е лоша, ама ирландецът не може да вземе и двете. Знам, че умът му е щукнал по американката. Ей, че неприятна работа! По-добре ще е да не я оставям при него, додето той бълнува за Луиза.“
— Но, мис — обърна се той към мексиканката, която нетърпеливо го чакаше да проговори, — не смятате ли, че е по-добре да се върнете у дома си и да дойдете, когато той стане по-добре. Както казах вече, няма да ви познае. А няма и защо да останете: няма опасност да умре.
— Няма значение ще ме познае или не. Въпреки това аз трябва да се погрижа за него. Може би има нужда от нещо, което мога да изпратя да му донесат.
— Щом сте решили да останете — заговори колебливо Зеб, като че се сети за нещо, което го накара да отстъпи, — няма да ви преча. Ама моля ви, не обръщайте внимание на това, дето бръщолеви. Може да го чуете да разправя за някакъв убит човек и други такива. То си е така с хора, които бълнуват. Не се плашете. Може да го чуете да говори и за една жена, която е постоянно в ума му.
— Жена ли?
— Да. Ще чуете да казва името й.
— Името! Какво име, сеньор?
— Май че е името на сестра му. Да, знам, че му е сестра.
— О, мистър Стамп, ако мислите за мистър Морис…
— Затваряй си устата, глупчо! Какво те интересува за кого мисля. Ти не разбираш тия работи! Я ела тук! — продължи той, като се отдалечи и направи знак на ирландеца да го последва. — Трябваш ми за малко! Убих една гърмяща, когато отивах нагоре покрай потока, и я оставих там. Иди я донеси, защото някое животинче може да я отнесе, а в края на краищата може и да не уловим пуйка.
— Гърмяща? Да не искате да кажете гърмяща змия?
— Какво друго може да искам да кажа?
— Ама, мистър Стамп, нима ще седнете да ядете змия? Господи! Ще се отровите!
— Ще се отровя! Как не! Нали й махнах отровата, щом я убих, като й отрязах главата?
— Честна дума! И да умирам от глад, няма да вкуся от нея.
— Умри, като искаш! Кой те кара да ядеш? Искам само да я донесеш. Хайде върви и изпълни каквото ти казвам, иначе ще те накарам да изядеш и главата с отровата, и всичко.
— Но, мистър Стамп, не съм и помислял да не изпълня нарежданията ви! Нищо подобно! Фелим О’Нийл е готов да ви услужи. За вас съм готов на всичко, дори да глътна цялата змия. Прости ми, свети Патрик!
— По дяволите твоя свети Патрик! Хайде! Тръгвай де!
Фелим не възрази повече нищо, а тръгна по петите на ловеца, който навлезе в гората.
Исидора влезе в хижата. Приближи се към ранения, който лежеше на леглото, и го целуна пламенно по челото. Още по-пламенно целуна безчувствените му устни, но изведнъж се отдръпна като ужилена от скорпион. Това, което я накара да отскочи така, бе по-лошо и от жилото на скорпиона.
То бе само една дума — само една малка думичка.
В това нямаше нищо необикновено. Колко често щастие за цял живот зависи от малката дума „да“ и колко често страшното „не“ е начало на безкрайни страдания?
Глава LIX
И ДРУГА, ЗА КОЯТО НЯМА ПОКОЙ
Денят, в който Луиза Пойндекстър освободи дон Мигел Диас от ласото, беше черен ден за нея — може би най-черният н живота й.
Тъга по загубения брат, страх за безопасността на любимия пълнеха до вчера горчивата чаша. Днес я преля още по-черното и горчиво чувство на ревност. Мъка, страх, ревност — какво можеше да е душевното състояние на същество, обзето от тях? Буря от ужасни мисли. Такава буря бушуваше в гърдите на Луиза Пойндекстър, след като девойката прочете писмото, което съдържаше писмени доказателства за изневярата на нейния любим.
Вярно е, че писмото не беше писано от него и че нямаше убедителни доказателства, но в първия изблик на неудържима ярост младата креолка не помисли за това. Писмото й даваше основание да смята, че отношенията на Морис Джерълд и мексиканката са много по-близки, отколкото той й бе представил — а това значеше, че той всъщност я е мамил. Защо иначе тази жена ще изказва така откровено, смело, почти несвойствено за жена възхищението си от неговите очи?
Това бе не приятелско, а любовно писмо — креолката го тълкуваше така, защото самата тя изпитваше същите чувства.
Освен това определяше му и среща. Под формата на молба наистина, но това беше обикновена учтивост — кокетство на изкусна любовница. А в края на писмото тя се бе отказала от умолителния тон и завършваше с ясна заповед: „Елате, сър, елате!“
Тези думи предизвикаха нещо повече от ревност. Това, което последва, се дължеше като че на желание за мъст. Луиза смачка писмото, което бе попаднало в нежните й ръце.
— Сега всичко ми е ясно — помисли тя с горчивина. — Той се отзовава не за пръв път на подобни покани, не за пръв път те се срещат „на върха на хълма, който се издига зад къщата на чичо ми“. Описанието е недостатъчно, но той знае за какво става дума, защото и по-рано са се срещали.
Скоро желанието за отмъщение се превърна в дълбоко отчаяние. Сърцето й бе смазано и разбито като парчето хартия, което лежеше смачкано на пода.
Креолката се отдаде за известно време на мрачни размишления. Необуздани чувства я изпълваха и я караха да взема страшни решения. Между другото тя помисли дори за любимата Луизиана. Да се върне там и да погребе тайната си мъка в манастира Sacre coeur. Ако в този час на отчаяние манастирът беше наблизо, тя сигурно щеше да напусне бащиния дом и да се приюти зад светите му стени. Този ден беше наистина най-мрачният в живота й.
След продължително измъчване с такива мисли Луиза се успокои и започна да разсъждава по-трезво. Тя препрочете писмото и старателно обмисли съдържанието му. Имаше още надежда — надеждата, че Морис Джерълд може и да не е в поселището.
Това бе все пак само една слаба искрица надежда.
Тази, която бе определила срещата и говореше с такава вяра за нейното осъществяване, знаеше, сигурно по-добре. И все пак… възможно бе да е заминал, както бе обещал. На това предположение именно се крепеше надеждата, която блещукаше като Звездица в мрака.
Не беше лесно за човек като Луиза Пойндекстър направо да пита и да се осведоми. Но тя нямаше никакъв друг избор. И когато сенките на здрача обгърнаха обраслия с трева площад на поселището, тя тръгна тихо с петнистия кон към хотела, където преди няколко часа беше спрял сивият жребец на
