Опозорена или не, ще му остана вярна.
С тези благородни мисли Луиза зае мястото си до леглото на болния, готова да се изложи на всичко, дори на смърт, само да запази избраника на сърцето си.
Глава LXII
В ОЧАКВАНЕ НА РЕПЛИКАТА
Никога около хижата на ловеца на коне не бе се чувал такъв тропот на копита, дори когато коралът бе пълен с току-що уловени мустанги.
Когато се втурна навън, Фелим беше посрещнат от гласовете на двадесетина души, които му извикаха да спре.
Един от тия гласове се разнася по-гръмко и властно от останалите и показва, че притежателят му е водач на командата.
— Стой, негоднико! Безполезно е да се опитваш да избягаш. Още една крачка и ще се изтърколиш на земята. Стой, ти казвам!
Командата подействува веднага на Фелим, който се бе запътил към кобилата на Зеб Стамп, вързана на другия край на поляната. Той се закова мигом.
— Уверявам ви, джентълмени, че не искам да избягам — заяви Фелим, разтреперан при вида на двадесетина разгневени лица и още толкова дула на пушки, насочени към него. — Не съм имал такова намерение. Исках само да…
— Да избягаш, ако можеш! Добре започна! Ела насам. Дик Трейси! Вържи го! Помогни му, Шелтън! Уф, какво странно същество. Сигурно не е човекът, когото търсим, джентълмени?
— Не, не! Не е той. Това е слугата му, Джон.
— Хей, вие там зад колибата! Отваряйте си очите! Още не сме го хванали. Не позволявайте и пиле да прехвръкне покрай вас! А сега, господинчо, кой е вътре?
— Кой е вътре ли? Искате да кажете в хижата?
— Дяволите да те вземат! Отговаряй на въпроса, който ти задават — каза Трейси, като плесна пленника с въжето. — Кой е вътре в колибата?
— О, господи! Срещу ръжен не се рита. Така е. Е, хайде. Най-напред господарят ми.
— А какво е това? — запитва Удли Пойндекстър, който се приближава в този миг и забелязва петнистата кобила. — Това е… мустангът на Луиза.
— Да, вуйчо — отговаря Касий Къхуун, който язди редом с него.
— Интересно, кой е довел животното тук?
— Предполагам, че самата Луиза.
— Глупости. Шегуваш се, Касий!
— Не, вуйчо. Сериозно говоря.
— Искаш да кажеш, че дъщеря ми е била тук?
— Била е и, струва ми се, още е тук.
— Невъзможно!
— Погледни тогава нататък!
Вратата току-що се бе отворила. В колибата се виждаше женска фигура.
— Боже мой! Дъщеря ми!
Пойндекстър скача от седлото и се отправя бързо към колибата, следван непосредствено от Къхуун. И двамата влизат вътре.
— Луиза, какво значи това.! Ранен човек! Кой е? Хенри ли! Преди да получи отговор, той забелязва палтото и шапката на Хенри.
— Хенри е! Жив е, слава богу! Пойндекстър се спуска към леглото.
Обаче радостта му изчезва мигновено. Бледното лице върху възглавницата не е на неговия син. Бащата залита назад с глух стон.
Къхуун изглежда не по-малко развълнуван. Само че неговият вик е не от мъка, а от ужас; той се измъква уплашен от колибата, като че преследван от някаква опасност.
— Велики боже! — задъхва се плантаторът. — Какво става? Можеш ли да ми обясниш, Луиза?
— Не мога, татко! Тук съм само от няколко минути. Намерих го в това състояние, в което го виждаш. Той е в безсъзнание.
— А… а… Хенри?
— Нищо не са ми казали. Мистър Джерълд беше сам, когато влязох. Слугата му не беше тук. Току-що се върна. Нямах време да го разпитам.
— Но… но… ти как попадна тук?
— Не можах да се стърпя да остана у дома. Не можех да понасям повече тази неизвестност. Ужасно беше да стоя сама, без никого в къщи. А мисълта, че горкият ми брат…
Пойндекстър отправя към дъщеря си смаян, но все още въпросителен поглед.
— Мислех, че може би ще намеря Хенри тук.
— Тук ли? А откъде знаеш това място? Кой те доведе? Ти си съвсем сама.
— О, татко! Аз знаех пътя. Нали си спомняш лова — когато ме отнесе мустангът. Той се спря по тези места. На връщане мистър Джерълд ми каза, че живее насам. Реших, че ще мога да намеря пътя.
Пойндекстър продължава да гледа озадачено, но в погледа му се появява и друг израз. Челото му се смръщва и сянката по него става още по-тъмна. Каквито и да са мрачните мисли, които го вълнуват, той не ги издава.
— Странно е това, което си сторила, дъще. Непредпазливо, дори опасно. Постъпила си като глупаво момиче. Ела, ела да излезем. Тук не е място за една девойка — особено за тебе. Качи се на коня и си иди право в къщи. Някой ще те придружи. Защото тук може да се случат неща, на които не бива да присъствуваш. Хайде, хайде!
Бащата излиза от колибата, последван от дъщерята, която едва прикрива неохотата си. Със същото нежелание се отправя към коня си.
Преследвачите са слезли от конете си и стоят на откритото място пред колибата.
Всички са там. Къхуун им е съобщил какво е положението в хижата, та предпазливостта е излишна.
Те стоят на групи. Някои разговарят, други мълчат. По-голяма е групата около Фелим, който лежи на тревата, здраво завързан. Позволено му е да говори. Задават му въпроси, но не вярват много на отговорите му.
При появата на бащата и дъщерята всички обръщат очи към тях, но не продумват. Въпреки това погледите издават, че всички горят от любопитство да разберат какво е станало.
Повечето мъже тук познават младата девойка по вид; а всички са чували за нея. Те са безкрайно изненадани да я видят на това място. Сестрата на убития под един покрив с убиеца!
Защото повече от всякога са убедени, че Морис е убил Хенри.
След като се върна от колибата, Къхуун им бе съобщил новини, които потвърждаваха сякаш тяхното съмнение. Разправил им бе за шапката, за палтото, за самия убиец, тежко ранен в смъртната борба.
Но какво търси тук Луиза Пойндекстър сама, непридружавана нито от бял, нито от черен, от сродник или роб? Дошла е на гости, както изглежда.
Братовчед й не дава никакви обяснения — може би не е в състояние да ги даде. А баща й — дали и той би могъл да обясни нещо? Едва ли, ако се съди по слисания израз на лицето му.
Започват да шушукат от ухо на ухо, от група в група. Съмненията са много, но никой не смее да ги изрази гласно. Дори суровите обитатели на граничните зони уважават бащинските и синовни чувства и търпеливо чакат обяснението.
— Качвай се, Луиза! Мистър Янси ще те придружи до дома.
Младият плантатор, комуто поверяват Луиза, никога не е бил така готов да изпълни поставената задача. Той е човекът който най-много завижда на предполагаемото щастие на Ка-сий Кухун. И благодари в душата си на Пойндекстър за случая, който му предоставя.
— Но, татко! — роптае младата девойка. — Защо да не ви дочакам? Вие няма да останете тук?
Нещо проряза Янси като с нож.
— Искам да изпълниш каквото казах, дъще. Мисля, че това е достатъчно.
