Развръзката сигурно настъпва вече?
Да, настъпва; но не очакваната, подготвена от тях развръзка. Вместо да видят Морис Джерълд увиснал във въздуха, те стават свидетели на съвсем друга сцена, която е толкова смешна, че прекъсва изпълнението на присъдата.
Известната на всички стара кобила на Зеб Стамп, като че изведнъж пощръкля. Тя започна да подскача по поляната, да рита и да реве колкото й глас държи. Това бе сигнал за стотината завързани по дърветата коне да подражават на дивото й скачане и да отговарят гръмко на цвиленето й.
Никаква магия не би могла да причини по-бърза промяна в картината пред хакалето. Не само екзекуцията, но и всичко друго, свързано с нея бе прекъснато.
Настъпилата промяна всъщност не беше за смях. Напротив, тя бе придружена от изплашени погледи и ужасени викове. Част от регулаторите се спуснаха към оръжието, но никой не можеше да разбере тоя вик сред дигналата се врява.
Нищо друго освен появата на команчи не би могло да предизвика такъв смут, който заплашваше да се превърне в паническо бягство.
Известно време хората тичаха и крещяха по поляната или стояха безмълвни, с изплашени лица.
Тези, които бяха успели да се доберат до конете си, се криеха зад тях като зад щит, за да се предпазят от стрелите на индианците.
Малцина от присъствуващите бяха свикнали на подобни изненади в прерията. От неопитност страхът на мнозина граничеше с ужас.
Това продължи, докато конете бяха изловени и престанаха да цвилят и да скачат. Не бе млъкнало само проклетото животно, което бе дало сигнал за цялата олелия.
Тогава се разбра истинската причина за тревогата. Открито бе и бягството на Фелим.
За щастие Фелим показа съобразителност и се скри в храстите. Само така той успя да спаси кожата си. Животът му едва ли бе сега толкова ценен, колкото животът на господаря му.
Двадесетина пушки изтракаха остро. Цевите им са насочени към старата кобила.
Но преди изстрела, един от по-близкостоящите хвърли ласото си на врата й, задуши я и тя млъкна.
Спокойствието е възстановено, а заедно с това възкръсват смъртоносните намерения. Регулаторите не са променили решението си.
Смешната случка, която ги бе объркала за миг, не предизвика веселие, напротив.
Някои се срамуват, като си спомнят жалкото си държане пред една несъществуваща опасност. Други са раздразнени от прекъсването на тържествения обряд.
Техните проклятия и гневни възклицания потвърждават решението им да си отмъстят.
Кръгът на отмъщението отново се сключва около осъдения. Ужасната картина е възстановена.
Бандитите хващат отново въжето и през ума на присъствуващите преминава повторно мисълта:
За щастие изпълнението на жестоката присъда е прекъснато отново.
Колко различна от смъртта е прелестната фигура, която минава безшумно под сенките и се появява внезапно на осветеното от слънцето открито място.
Жена! Прекрасна жена!
Това е мисълта на всички, но никой не се опитва да я изрази гласно. Както и по-рано, всички стоят твърдо по местата си, обаче в погледите им проличава някаква странна промяна.
И най-суровите дори зачитат присъствието на красивата натрапница. Всички чакат покорно, като че се чувствуват виновни.
Луиза прелита сред тълпата, като метеор, без да погледне встрани, без да проговори, преди да се наведе над осъдения, който все още лежи на тревата със запушени уста.
Тя грабва с бързо движение ласото, което изненаданите палачи са отпуснали. Дърпа го здраво и го измъква от ръцете им.
— Тексасци! Подлеци! — крещи тя и хвърля презрителни погледи към тълпата. — Срам! Срам!
Всички се свиват под удара на язвителните укори. Тя продължава:
— Съд! Това ли наричате справедлив съд? Обвиняемият без защитник! Осъден, без да го изслушат. И това наричате правосъдие? Тексаско правосъдие. Презирам ви! Вие не сте мъже, а убийци!
— Какво е това? — крещи Пойндекстър, като се втурва към дъщеря си и я хваща за ръката. — Ти си полудяла, Лу, съвсем си обезумяла! Как попадна тук? Напи ти казах да се прибереш у дома? Махай се! Махай се веднага и не се бъркай в работи, които не те засягат!
— Засягат ме, татко!
— Как? Как? О, вярно, ти си сестра. Този човек е убиец на твоя брат.
— Няма да… Не мога никога да повярвам! Никога! Няма причина. О, хора, ако наистина сте хора, не постъпвайте като диваци! Трябва да го съдите справедливо и тогава… тогава…
— Той бе осъден справедливо — извика някой от тълпата, подстрекаван от друг. — Никакво съмнение няма в неговата вина. Убиецът на брат ви е той и никой друг! Много некрасиво е от ваша страна, мис Пойндекстър, извинете, че ви казвам това; но старанието ви да го избавите от заслуженото наказание е неуместно.
— Правилно — прозвучават едновременно няколко гласа.
— Правосъдието трябва да възтържествува — изкрещява друг изтърканата съдебна фраза.
— Трябва, трябва! — отговаря като ехо цял хор.
— Съжаляваме, че постъпваме неучтиво, мис, но сме длъжни да ви помолим да се оттеглите. Мистър Пойндекстър, не ще бъде зле да отведете дъщеря си.
— Ела, Лу! Тук не е място за тебе. Трябва да си отидеш! Какво, отказваш ли? Господи! Моята дъщеря! Искаш да кажеш, че няма да ми се подчиниш? Ела тук, Кеш! Хвани я за ръката и я отведи! Ако не се подчини доброволно, трябва да те заставим насила, Лу. Бъди разумна! Послушай ме! Върви, върви!
— Не, татко, няма да си отида, докато не ми обещаеш, докато тези хора не обещаят…
— Нищо не можем да ви обещаем, мис, дори и да желаем. Тази работа изобщо не е за жени. Както знаете сама, извършено е престъпление — убийство. На правосъдието не трябва да се влияе. За убиеца няма милост.
— Никаква милост! — откликват двадесетина гневни гласа. — Да се обеси, да се обеси!
Регулаторите вече не се въздържат в присъствието на очарователната девойка.
Може би тя именно стана причина за по-бързото приближаване на съдбовния миг. Касий Къхуун не е единственият обзет от завист между тези хора. Мнозина намразват сега ловеца на мустанги и заради предполагаемото му щастие.
Възбудата и страстта за отмъщение стават причина да бъде забравена вежливостта — една добродетел, с която тексасците се славят.
Девойката е по-скоро отвлечена, отколкото отведена от нейния братовчед по заповед на бащата. Тя се бори с този, когото мрази, плаче и високо осъжда нечовешката постъпка.
— Чудовища! Убийци! — вика тя.
Съпротивата е безполезна. Никой не обръща внимание на думите й. Тя е отвлечена зад тълпата и изгубва всякаква надежда, че може да помогне на този, за когото е готова да даде живота си.
Къхуун е принуден да слуша горчиви думи. Върху него се сипят укори, които нараняват сърцето му.
По-добре да не беше се залавял с нея.
Сигурността, че отмъщението му е близко, никак не го успокоява. Съперникът му скоро ще умре, но каква полза?
Красивата девойка, която се извива в прегръдките му, не ще му позволи никога да я прегърне. Той може да убие покорителя на сърцето й, но никога не ще спечели и най-малкото благоволение от нея.
Глава LXV
ОЩЕ ЕДНА ИНТЕРМЕДИЯ
Живата картина се възстановява за трети път — зрителите и изпълнителите в тази страшна драма са
