легнах.
— Това е, джентълмени, всичко, което зная. Моят нещастен братовчед не се върна вече в Каса дел Корво — и както разбрахме на сутринта от неразтуряното легло, той въобще не си е лягал. Тази нощ леглото му трябва да е било някъде в прерията или сред шубраците. Ето единственият човек, който може да ви каже.
Тържествуващият Къхуун посочи с ръка обвиняемия, чиито несвястно блуждаещи очи показваха, че той не съзнава чудовищното обвинение и отмъстителните погледи, насочени отвред към него.
Разказът на Къхуун беше много подробен; защото той искаше да убеди присъствуващите във вината на подсъдимия. Заключителните му думи изглеждаха убедително достоверни и бяха последвани от шумно и настоятелно искане за изпълнение на присъдата.
— Да се обеси, да се обеси! — изкрещяват осемдесет гласа. И съдията дори като че започва да се колебае. Малцинството намалява още повече. Сега не осемдесет, а деветдесет на сто повтарят вика. Изпълнените с мъст гласове надделяват над по-въздържаните.
Тълпата се вълнува и напомня буря, която се превръща в ураган.
Бурята достига връхната си точка. Един от главатарите се спуска към въжето. При все че никой не забеляза, той дойде откъм Къхуун, с когото преди това си шушукаха нещо. Беше един от ония погранични главорези — южняци, които могат да се намерят винаги там, където се екзекутират човеколюбци и мъченици — като онези типични военни убийци от Ямайка, които опозориха завинаги английското име.
Той взима ласото и бързо надява примката около врата на осъдения, който не е чул нито дума от делото или от присъдата.
Никой не се противопоставя. Наеженият главорез, въоръжен с нож и револвери, е подпомогнат само от още един подобен нему — един от пазачите на затворника.
Зрителите стоят настрана и следят спокойно това, което става пред очите им. Повечето одобряват мълчаливо постъпката на екзекуторите, а някои ги окуражават с викове: „Издигнете го! Обесете го!“
Малцина изглеждат онемели от изненада, а още по-малко са тези, които проявяват някакво съжаление. Но никой не се осмелява да покаже чувствата си и да вземе страната на подсъдимия.
Примката е на шията му. Другият край на въжето е преметнат на дивата смокиня.
Глава LXIV
СЕРИЯ ОТ ИНТЕРМЕДИИ118
Така мислеха всички участници в трагедията, която се разиграваше сред дърветата. Никой не се съмняваше, че в следващия миг ще види как тялото се издига във въздуха и увисва на дивата смокиня.
Последна обаче непредвидена в програмата интермедия. Едновременно с трагедията и почти на същата сцена бе представен и един фарс. Но тъй като трагедията беше по-интересна, комедията се развиваше без зрители.
Обаче актьорите, които участвуваха в нея, не бяха по-малко ревностни. Те бяха двама — един човек и една кобила. Фелим играеше отново ролята, която бе изненадала Исидора.
Погълнати от доводите на Къхуун, които още повече усилиха жаждата за мъст, регулаторите бяха насочили цялото си внимание към главния престъпник. Никой не се сещаше за слугата му — независимо от това дали той бе или не бе негов съучастник. Никой не забелязваше присъствието му — всички очи гледаха свирепо другия.
За присъствието на Фелим мислеха още по-малко, когато главорезът изскочи и се зае да приготви въжето. В този миг ирландецът бе напълно изоставен.
Това бе благоприятен случай за бягство и Фелим не се за бави да го използува.
Като се изхлузи от въжето, с което беше вързан, той пропълзя между нозете на вълнуващата се тълпа.
Никой не се интересуваше от него и от това, което вършеше той.
Възбудени до полуда, всички се блъскаха, вперили поглед към бесилката.
Ако някой би видял как Фелим се измъква, щеше да предположи, че слугата използува случая да спаси собствената си кожа и съвсем не иска да знае какво ще стане с господаря му.
Вярно е, че Фелим не можеше да направи нищо. И той знаеше, че бе изчерпал вече всичките си адвокатски способности и всяка друга намеса от негова страна щеше да бъде напразна или може би би разсърдила още повече обвинителите.
Желанието му да се спаси не бе признак на непочтеност, а само проява на инстинкта за самосъхранение, който го бе обзел, докато се прокрадваше между дърветата. Всеки би предположил, че е така.
Такова предположение би било несправедливо към Фелим. Верният слуга бягаше, но не с намерение да изостави господаря си на собствената му съдба, без да положи последни усилия да го освободи от ръцете на палачите. Той знаеше добре, че сам не може да направи нищо. Надеждата му беше в Зеб Стамп. Той искаше да го призове със сигнала, който по-рано се оказа така удачен, затова се измъкваше сега от сцената на съда и екзекуцията.
След като се измъкна от въжето, Фелим се шмугна между дърветата и под тяхната закрила се втурна към мястото, където пасеше старата кобила.
Другите коне, които бяха привързани за клоните, образуваха доста плътна редица по края на гората. Те скриваха движенията на Фелим и той стигна при кобилата, без да бъде забелязан от никого.
Но едва сега забеляза, че бе забравил сечивото, необходимо за изпълнение на плана. Изпуснал бе кактусовия клон на мястото, гдето го бяха уловили, и сега той се мотаеше в краката на враговете му.
Той не можеше да се добере до него, без да се изложи на опасност да го хванат отново, нещо, което би му попречило да осъществи намеренията си. А нямаше нито нож, нито каквото и да е оръжие, за да се сдобие с друг клон.
Фелим се спря нерешително, измъчван от мисълта какво да прави, но това бе само за миг. Нямаше време за губене. Близка и непосредствена опасност заплашваше живота на господаря му. Никаква жертва нямаше да е достатъчно голяма, стига да може да го спаси. Окрилен от тази мисъл, верният Фелим се спусна към кактусовото дърво, сграбчи с голи ръце един от бодливите клони и го прекърши от стеблото. Пръстите му се раздраха, но какво значение имаше това в сравнение с живота на неговия любим господар? Със същото себеотрицание Фелим изтича при кобилата и без страх, че може да бъде ритнат пак, той я хвана за опашката, за да повтори изтезанието.
В това време примката бе нахлузена около врата на ловеца на мустанги и, то грижливо нахлузена, за да се избягнат всякакви изненади. Другият край на въжето, който минаваше през клона на дървото, бе в ръцете на двамата негодници, изгарящи от нетърпение да го опънат. В очите и в лицата им се четеше смъртоносна решимост. Те само чакаха знак.
Никой нямаше право да даде този знак. Затова се и протакаше екзекуцията. Никой, както изглежда, не желаеше да поеме отговорността да даде знак, който ще лиши от живот едно човешко същество. При все че смятаха Морис за престъпник, за убиец, никой не смееше да поеме задължението на шерифа. И Къхуун дори се дръпна неволно назад.
Не може да се каже, че липсваше желание. То не липсваше на бившия офицер и на мнозина от регулаторите. Не личеше, че те искат да се откажат от стъпката, която бяха направили. Прекъсването се дължеше чисто и просто на обстоятелството, че не знаеха как да постъпят. Настъпило бе само затишие пред буря.
Тържествен миг — всички мълчат като в гробница. Всеки знае, че смъртта витае наблизо — смъртта в най-отвратителния си и мрачен вид. Всеки чувствува, че й бе съдействувал, бе я насъскал — че тя е съвсем наблизо.
Безмълвни и вцепенени, те стоят неподвижни като стволовете на дърветата, които ги заобикалят.
