Янси се успокоява пак, но не напълно. Той познава добре гордия дух на девойката и допуска, че тя няма да се подчини — дори на заповедите на баща си.
Тя се подчинява, но със зле прикрито нежелание, въпреки присъствието на толкова много любопитни зрители.
Двамата се отдалечават. Младият плантатор язди напред, девойката бавно го следва. Той не може да прикрие ликуването си; тя — разочарованието си.
Янси е по-скоро огорчен, отколкото обиден от мрачното настроение на спътницата си. Не можеше и да очаква друго при скръбта, която изпълва сърцето й. На тази скръб именно той отдава настроението й.
Но това е само част от истинската причина. Ако се вгледаше внимателно в очите на Луиза Пойндекстър, той би забелязал може би, че скръбта за миналото е по-слаба от страха за бъдещето…
Те продължават да яздят между дърветата, но все още чуват гласовете на хората, които останаха при колибата.
Изведнъж изразът на креолката се променя, лицето й се разведрява, като че някаква радостна мисъл или поне надежда е проникнала в душата й.
Тя спира коня си и се замисля. Спира и нейният кавалер.
— Мистър Янси — казва тя след малко, — седлото ми се е разхлабило. Не седя удобно. Бъдете така добър да прегледате коланите.
Щастлив от възложената му задача, Янси скача на земята.
Той преглежда коланите. Според него те са достатъчно затегнати. Но той не споменава това, а разкопчава катарамата и дърпа с всички сили колана.
— Почакайте! — казва красивата ездачка. — Почакайте да сляза. Тогава ще можете да го направите по-добре.
Без да чака помощ, тя скача от седлото и застава до мустанга.
Младият човек продължава да тегли колана с всички сили.
След дълго напрежение, от което лицето му почервенява, той успява да скъси каишите с една дупка.
— Готово, мис Пойндекстър. Мисля, че сега е добре.
— Може би — отговаря девойката, като хваща седлото и леко го разклаща. — Да, сега е по-добре. Но все пак е жалко да си тръгнем толкова рано. Аз току-що бях пристигнала след лудо препускане и горката Луна надали е имала време да си поеме дъх. Да се поспрем ли, за да може тя да си почине малко? Жестоко е да я измъчвам така.
— Но какво ще каже баща ви? Той искаше, струва ми се, вие да…
— Да се прибера веднага в къщи ли? Не. Цялата работа беше да не оставам при онези груби хора. На баща ми ще му е все едно где съм, щом не съм там. Какво прекрасно място, колко е хладно под сянката на тези красиви дървета сега, когато слънцето прижуря над прерията! Нека постоим малко и да оставим Луна да почине. Можем да се забавляваме, като погледаме лудуването на сребърните рибки в потока. Погледнете, мистър Янси. Колко са хубави!
Младият плантатор се чувствува поласкан. Защо ли красивата му спътница иска да постои с него, защо иска да наблюдава рибките, които по това време на годината са в любовен период и танцуват във водата?
Той си отговаря, както му се иска да бъде, и не възразява вече.
— Мис Пойндекстър — казва той, — аз съм на ваше разположение. Щастлив съм да остана тук, докогато желаете.
— Само докато Луна си почине. Право да ви кажа, сър, едва бях слязла от седлото, когато другите пристигнаха. Погледнете! Горкото животно още се задъхва от дългото препускане.
Янси не се интересува дали петнистият мустанг се задъхва или не. Той е доволен, че се подчинява на желанията на неговата собственица.
Те застават на брега на потока.
Янси се изненадва малко, когато забелязва, че спътницата му не обръща внимание нито на сребърните рибки, нито на петнистия мустанг. Това би му харесало, ако вниманието й беше насочено към него.
Но не е така. Той не може да привлече нито погледа, нито вниманието й. Погледът й блуждае, а слухът й е напрегнат да долови всеки звук, който идва откъм колибата.
Въпреки чувствата си към нея и той не може да не напряга слуха си. Янси подозира, че там се разиграва трагична сцена с участието на съдията Линч и със съдебни заседатели — регулаторите.
Между стволовете на дърветата отекват разгорещени думи. В тях звучи сериозност, която подсказва за някакво решение.
И двамата слушат. Девойката прилича на трагичка, която стои зад кулисите и чака да дойде ред за нейната реплика.
Чуват се речи, произнасяни от различни гласове. След това една по-дълга реч.
Луиза разпознава гласа. Това е гласът на братовчед й Касий. Той звучи ту гневно, ту настойчиво, като че се мъчи да убеди слушателите в нещо, което те не желаят да извършат.
Речта завършва, последвана от бързи и отсечени възклицания и одобрения, над които се извисяват застрашително три думи.
Докато слушаше, Янси бе забравил красивото същество, което стоеше до него.
Той си спомни нейното присъствие, когато я видя да скача от мястото си и да се втурва към хакалето с див и решителен израз.
Глава LXII
СЪДЪТ НА РЕГУЛАТОРИТЕ
Викът, който накара младата креолка да скочи така стремително от мястото си до своя кавалер, беше решението на съда — жестоката присъда.
Думите „да се обеси“ звънтяха в ушите й, когато тя се впусна към хижата.
Докато се преструваше, че се интересува от играта на сребърните рибки, Луиза мислеше само за не толкова невинната сцена, която се разиграваше пред хакалето.
Макар че дърветата й пречеха да вижда сцената, тя знаеше действуващите лица и можеше да следи развоя на действието по гласовете.
Докато слизаше от коня си, обстановката пред колибата се бе променила и затова заслужава кратко описание.
Хората, които Луиза остави там, не стояха вече пръснати на групи, а се бяха събрали в неправилен кръг.
В средата на кръга се отделяха десетина души, между които беше високата фигура на началника на регулаторите и трима-четирима от неговите „маршали“. Там беше и Удли Пойндекстър заедно с Касий Къхуун. Те като че не присъствуваха вече като ръководители, а по-скоро като зрители или свидетели на съдебната драма, която се разиграваше.
Защото такава беше всъщност сцената. Това бе процес за убийство — процес пред съда на Линч117 — мрачен сановник, представен тук в лицето на началника на регулаторите, а съдебни заседатели — всички присъствуващи с изключение на затворниците.
А затворниците са двама — Морис Джерълд и слугата му Фелим.
И те са в кръга, проснати на тревата и завързани с въжета от нещавена кожа, които не им позволяват да мръднат.
Нямат възможност и да говорят. Ругатните и заплахите заставят Фелим да мълчи от страх, а между зъбите на господаря му е затъкнато парче дърво. Това е направено с цел да се предотврати бълнуването му, което би попречило на тяхната работа.
И стегнатите ремъци дори не могат да задържат Морис на мястото му. Двама души го държат за раменете, а трети е седнал на коленете му и го притиска към земята. Само очите му могат да се движат свободно. Те се въртят така в орбитите си, че е страшно да срещнеш безумните погледи, които той хвърля към пазачите си.
Само един от затворниците е обвинен в извършване на углавно престъпление; за другия се съмняват, че може да е съучастник.
