драскотините, дето ги виждате. Май койоти са го нападали, когато са разбрали, че е ранен. Ами я гледайте коляното му! Това не е от койот. За него какво ще кажете, Сам Менли?
— Хм, това… някои от момчетата изказаха предположение, че е имало борба между него и…
— Между него и кого? — остро пита Зеб.
— Как кого? Между него и човека, който липсва.
— Да, това е нашето мнение — казва едно от „момчетата“, споменати от Менли. — Всички знаем, че Хенри Пойндекстър не би стоял да го застрелят като теле. Те са се борили и са паднали между скалите, което обяснява и подутото коляно. Освен това по главата му има следа от удар — изглежда от револвер. За драскотините не можем да кажем нищо. Може би са от тръни или от вълци — както искате. Оня малоумен човек ни разказа някаква история за тигър, но нам не ни минават такива.
— За кого разправяш? Да не е за ирландеца Фелим? Къде е той?
— Измъкна се, за да спаси кожата си. Ще го намерим, щом уредим работата с тоя. Предполагам, че ако поопита бесилката, ще каже цялата истина.
— Ако мислите да го разпитвате за тигъра, няма да научите нищо повече. Аз видях тази гадинка и едва успях да измъкна момъка от ноктите му. Но не е там работата. Нали сте разпитвали ирландеца? Не ви ли каза да е видял нещо друго тук?
— Някаква история за индианци. Но кой му вярва?
— Такаа! Той разправи и на мен същата история; изглежда, че е истинска. Каза ми, че играли карти; а картите са наистина тука. Намерих ги пръснати по земята в колибата. Испански карти.
Зеб измъква тестето от джоба си и го подава на началника на регулаторите.
Картите наистина се оказват мексиканско производство. Каквито употребяват за играта монте. Дамата е на кон, пиките са означени с меч, а спатиите — с фигури, напомнящи сечивата на павьорите.
— Къде се е чуло команчи да играят карти? — пита този, който ги разглежда като доказателство за присъствието на индианци. — Това е смешно.
— Смешно ли? — намесва се един стар трапер, прекарал цяла година в плен у команчите. — Може да е смешно, но е вярно. Видял съм да играят най-различни игри върху щавена биволска кожа, която замества масата. Играят и мексиканската игра монте. Смятам, че са я научили от пленниците-мексиканци, каквито има около три хиляди у различните племена. Да, господа! — заключава траперът. — Команчите играят карти. Така е.
Зеб Стамп е зарадван от това показание, което сам не би могъл да даде. То закрепва положението на обвиняемия. Фактът, че в съседство е имало индианци, като че ли променя отношението на регулаторите, които до този миг смятаха, че команчите върлуват само от другата страна на поселището.
— Съвсем сигурно е — продължава Зеб, като използува мига, за да настои за отлагане на делото. — Тук са идвали индианци или нещо такова. Мътните да ги вземат! Този пък откъде се изтърси?
В същото време до слуха на всички откъм стръмнината достига тропот от копита.
Няма нужда да питат какво е накарало Стамп да зададе внезапно този въпрос.
По билото на скалата, близо до самия й ръб, се вижда препускащ кон. Язди го жена, чиято шапка и коса се развяват зад нея. Само шнурът задържа шапката, да не бъде отнесена от вятъра.
Конят препуска така бясно и толкова опасно близо до пропастта — човек може да помисли, че е избягал с ездачката си.
Но не е така. Всеки може да се увери в това от действията на самата ездачка. Тя изглежда недоволна от бързината, с която се движи конят, и с камшик, шпори и викове го подтиква да тича по-бързо.
За тези, които стоят долу, това е съвсем ясно, при все че те са озадачени и смутени от ездата й, толкова близо до пропастта.
Всички стоят, мълчаливи и учудени. Не че не могат да я познаят. Странно би било да не знаят коя е тя. Който е видял веднъж тази ездачка, яхнала коня по мъжки, не може никога да я забрави.
Познават я от пръв поглед. В тази безстрашна ездачка те откриват водача, с когото се бяха разделили в прерията едва преди половин час.
Глава LXVI
ПРЕСЛЕДВАНА ОТ КОМАНЧИ
Исидора бе ездачката, която се появи така странно и внезапно. Какво я бе накарало да се върне? Защо яздеше с такава опасна бързина?
За да обясним всичко, трябва да се върнем към мрачния унес, от който я бе извадила срещата с „тексасците“.
Докато се отдалечаваше от Аламо, тя не се сети да погледне назад, за да види дали не я следят. Погълната от плановете си за отмъщение, тя яздеше, без да хвърли нито един поглед зад себе си.
Мисълта, че и Луиза Пойндекстър изглеждаше решена да напусне хакалето, не бе голямо утешение за нея. С бързото предчувствие на жена, тя се сети за причината макар и да знаеше добре, че е неоснователна.
Въпреки това радваше я мисълта, че нейната съперница, без да подозира щастието си, страда като нея.
Освен това Исидора се надяваше, че случката може да охлади сърцето на гордата креолка към човека, когото тя благоволяваше да люби. Но надеждата й бе слаба, бледа и самата тя не й вярваше.
Съдейки по своето сърце, Исидора не можеше да залага на неравната любов. Нейната собствена история беше доказателство за това. Все пак тя се надяваше, че присъствието й в хакалето е причинило болка и можеше да разруши щастието на омразната й съперница.
Исидора размишляваше по въпроса с някаква подтисната радост. Това продължи до срещата й с тексасците.
Докато се връщаше с тях, настроението й се промени. Пътят, по който щеше да тръгне Луиза, бе същият, по който самата тя бе дошла. Но не се виждаше никаква жена. Дали креолката не е променила решението си? Сигурно е останала в хакалето и в този миг изпълнява ролята на милосърдна сестра, която Исидора би изпълнявала с такова голямо желание.
Надеждата, че скоро ще опозори жената, която разби сърцето й, бе единственото й утешение.
Въпросите на Пойндекстър и придружаващите го бяха разяснили до голяма степен положението. Още по-ясно стана то след последните въпроси на Къхуун. След като си отидоха хората, които я разпитваха, Исидора остана край гъсталака, колебаейки се дали да тръгне към Леона, или да се върне и види една сцена, която благодарение на нея не можеше да не бъде интересна.
Исидора се намира на края на гъсталака, под сенките на дърветата. Възседнала е сивия си жребец, който стои с разширени ноздри и широко отворени очи, и гледа след кавалкадата, на която язди самотен конник. Жребецът може би щеше да се учуди защо го разкарват така наоколо, ако не бе свикнал с прищевките на своята своенравна ездачка.
Тя гледа в същата посока — към кипариса, чиито мрачни върхове се извишават над склоновете на Аламо.
Тя вижда преследвачите да се спускат, следвани от човека, който я беше разпитвал толкова подробно. Когато неговата глава потъна под нивото на равнината, Исидора си въобразява, че е сама.
Но не е така.
За известно време — десет петнадесет, двадесет минути, тя стои нерешително.
Никой не би трябвало да завижда на мислите й. Тя не изпитва голямо удоволствие от отмъщението, осъществено главно по нейна вина. Ако е унижила жената, която мрази, същевременно може би е унижила и мъжа, когото люби. Въпреки всичко, което се случи, тя не може да не го обича.
— Света Дево! — мълви Исидора като в треска. — Какво направих? Ако тези хора — регулаторите, за които съм чувала, че са много жестоки, — ако го намерят за виновен, как може да свърши цялата работа? Със смърт! Божа майко! Не, не желая това. Най-малко пък от техните ръце, не! Не! Колко диви бяха техните погледи, а движенията им — строги, решителни. А когато им показах пътя, колко бързо тръгнаха, без да се интересуват вече от мене. О, те са решили дон Морисио да умре. Той е чужденец — така съм чувала. Не им е съотечественик, нито роднина. Само е от същата раса. Самичък, без приятели и с много врагове. Господи! Как не се сетих? Този, който преди малко ме напусна, не беше ли братовчедът, за когото съм чувала да се говори? О! Сега разбирам защо ме разпитваше. Неговото сърце като моето… също като моето!
