Тя седи, вперила поглед в откритата равнина. Сивият жребец все още потреперва нервно; кавалкадата отдавна е изчезнала, а още го държат на едно място. Настроението му отговаря на духа на ездачката, която се двоуми, разяждана от нерешителност.
Конят пръв надушва опасността. Той я възвестява с подтиснато, несигурно цвилене, с което сякаш иска да привлече вниманието й. Главата му, обърната назад към гъсталака, показва, че неприятелят се намира в тази посока.
Кой ли е? Какво ли има там?
Предупредена от жребеца, Исидора се обръща към гъсталака и разглежда пътеката, по която наскоро бе минала. Това е пътят за Леона. От него се виждат само около двеста ярда в права посока. По-нататък той се губи в храстите, сред които обикаля.
По пътя няма жива душа — нищо, освен два-три мършави койота, които се спотайват в сенките на дърветата и душат следите с надежда да намерят нещо изпаднало от някой препускащ конник.
Койотите обаче не са причина за възбуждението на сивия жребец. Той ги вижда, но какво от това? Прерийният вълк не е нито рядкост, нито нещо, от което жребецът се плаши. Има нещо друго — нещо, което конят бе подушил или чул.
Исидора се ослушва, но до слуха й не идва никакъв тревожен звук. Лаят на чакалите не може да породи страх, а още по-малко посред бял ден. Нищо друго не се чува.
Мисълта на Исидора отново се връща при „тексасците“, по-точно при човека, който последен се раздели с нея. Занимава я мисълта за целта на неговите настойчиви въпроси, но конят пак прекъсва размишленията й.
Животното показва, че не му се стои на това място, души въздуха, пръхти и най-после изцвилва по- силно от преди.
Този път на цвиленето отговарят няколко коня, които изглежда се движат по пътя, но още са закрити от дърветата. В същото време се чува тропот от копита.
Изведнъж тропотът стихва. Другите коне или бяха спрели на място, или вървяха бавно и не правеха шум.
Исидора приема първото предположение. Смята, че ездачите са Спрели конете, щом са чули цвиленето на нейния жребец.
Тя успокоява коня и се ослушва.
Сред дърветата се чува шепот и макар че не е много ясен, явно е, че мъже разговарят ниско.
Гласовете затихват и сред гъсталака отново насъпва тишина. Конниците, които и да са, продължават да стоят на едно място и може би се колебаят дали да продължат пътя си.
Исидора не е нито изненадана, нито уплашена. Сигурно някакви пътници за Рио Гранде или може би някои изостанали от групата на тексасците, които, чувайки цвилене, предпазливо са спрели. Това е съвсем естествено, когато се знае, че индианците са поели бойния път.
Естествено беше и тя да е предпазлива, независимо от това кои са непознатите. Мексиканката внимателно подкарва коня си настрана, спира под сянката на една акация и отново се ослушва.
Не мина дълго и тя откри, че конниците се приближават към нея, но не по пътеката, а през гъсталака. При това те като че ли не се движат заедно, а поотделно и се опитват да я обкръжат.
Тя може да познае това по тропота на копитата, който се чува от различни страни. Конете се движат тихо, но изглежда отделно един от друг. Ездачите не проговарят нито дума. Мълчанието им е зловещо, независимо дали се дължи на хитрост или предпазливост. А може би имат лоши намерения?
Те сигурно са открили къде се намира тя. Цвиленето на коня я бе издало. Конниците може би искат да я заобиколят, като се приближават от различни страни, за да са сигурни, че ще я заловят.
Откъде да знае дали нямат враждебни намерения. Тя има неприятели, особено един — дон Мигел Диас. А и команчите, които винаги могат да те безпокоят и които сега бяха нарушили мира.
Исидора е разтревожена. Поведението на скритите конници в най-добрия случай е съмнително. Обикновени пътници биха продължили да яздят по пътеката, а тези се промъкват през гъсталака.
Тя се оглежда, за да проучи мястото, гдето се е скрила, и установява, че не е подходящо. Тънките, перести листа на акациите не могат да я скрият от очите на хората, които минават наблизо. От тропота личи, че към нея не се приближава само един конник. Сигурно скоро ще я открият.
При тази мисъл Исидора забива шпори в хълбоците на коня и се отдалечава от гъсталака. След това завива по пътеката и се впуска в откритата прерия, която се простира към Аламо.
Нейното намерение е да се отдалечи двеста-триста ярда, за да бъде неуязвима от стрела или куршум, после да спре, докато разбере кои са преследвачите й — приятели или врагове.
Ако са неприятели, тя ще разчита на бързината на сивия си смел жребец, който ще я закара при „тексасците“.
Исидора обаче не може да осъществи намерението си. Попречват й конниците, които изскачат едновременно от храстите почти тъй бързо, както и тя.
Те се появяват от различни страни и бързо се впускат към нея.
Само един поглед е достатъчен, за да види, че кожата им е с бронзов цвят, телата — полуголи, лицата — намазани с червена боя, а от косите им стърчат алени пера.
— Los Indios! — механически промълвява мексиканката, която отново забива шпори в ребрата на жребеца и в бесен галоп препуска към кипариса.
Един бърз поглед назад й показва, че я преследват, макар че тя го знае и без да поглежда назад. Но тя узнава и друго, че индианците са наблизо и имат сериозни намерения, толкова сериозни, че противно на обичая си не издават бойния си вик.
Тяхното мълчание говори, че са решени твърдо да я пленят, сякаш имат предварително установен план.
До този миг Исидора не се плашеше много от среща с червените пирати на прерията. От дълги години те живееха в мир с тексасците и мексиканците и единственото нещо, от което човек можеше да се страхува, беше тяхното грубо държане, когато са под въздействието на алкохола, както би се страхувала една девойка и в цивилизования свят, когато срещне група пияни моряци, прекарали деня в някоя кръчма.
Исидора беше изпитала веднъж опасностите от такава среща. Тя си спомни с по-малко болка за самата опасност, отколкото за горчивите последствия.
Но сега заплахата е съвсем друга. Мирът е нарушен. Из въздуха се носи дъхът на войната. Преследвачите й не са упоени от огнената вода на своите врагове. Те жадуват за кръв и тя бяга, за да се спаси не само от опозоряване, но може би и от смърт.
С камшик, шпори и викове Исидора кара коня си да препуска по откритата равнина с най-голяма възможна бързина.
Чува се само нейният глас. Преследвачите й са безмълвни като привидения.
Тя поглежда назад само веднъж. Те са четирима. Но и четирима са много, още повече за една жена.
Няма никаква надежда освен да се приближи толкова до тексасците, че да чуят виковете й.
Исидора лети към кипариса!
Глава LXVII
LOS INDIOS
Преследваната ездачка е вече на триста ярда от склона, над който се извисява дървото. Тя още веднъж поглежда назад.
— Dios me ampare! (Господ да ми е на помощ!)
Господ да й е на помощ! Няма да успее!
Най-близкият от преследвачите е откачил ласото от седлото и го върти над главата си.
Преди тя да успее да стигне до началото на брода, примката ще бъде на шията й, а после…
Изведнъж в ума й проблесва шастлива мисъл — мисъл, която й обещава спасение от опасността да я задушат.
Скалата, която се издига над Аламо, е по-близко, отколкото теснината, през която се отива до потока. Тя си спомня, че върхът на скалата се вижда от колибата.
Исидора дръпва бързо поводите, отклонява се от пътя и вместо да продължи към кипариса, насочва се
