Майн Рид
Квартеронката
Читателю,
Да ти кажа нещо, преди да си започнал. Тази книга е една романтична история и нищо повече. Авторът не е неин герой.
Глава I
Бащата на водите1
Баща на водите! Прекланям се пред твоя неудържим бяг! Както индусът коленичи на бреговете на своята свещена река, тъй и аз коленича на твоя бряг и от душата ми бликва буен благоговеен възторг!
Но колко различни са източниците на нашето преклонение. Водите на жълтия Ганг будят у индуса суеверен страх, примесен с неясен трепет пред тайнствените бъднини; за мене твоите златни води крият спомени за радост, които свързват настоящето с познатото щастливо минало. Да, могъща река! Прекланям се пред тебе заради това минало. Сърцето ми почва да ликува дори само като чуя твоето име!
Баща на водите! Добре те познавам аз. В страната на хилядата езера, на върха „Hauteur de terre2“ прекосих аз твоето мъничко поточе. На скута на синьото езерце, което ти дава живот, пуснах своята брезова лодка, отдадох се на твоето течение и леко заплавах на юг.
Минавах край ливади, гдето дивият ориз зрее по твоите брегове, гдето бялата бреза оглежда своя сребрист ствол в твоите води и високи борове хвърлят островърхите си сенки върху тебе. Виждах как червенокож чипеуа3 разсича кристалните ти води със своето леко кану, как огромният лос мие хълбоците си в прохладните ти талази и как стройният вапити4 грациозно се носи край твоите брегове. Чувах песните на твоето крайбрежие — повика на какауи, граченето на сивата гъска уа-уа и тръбния зов на големия северен лебед. Да, могъща река! Дори и в тези далечни северни земи, всред пустошта на твоя роден край, аз се прекланях пред тебе!
Все напред — през много паралели географска ширина, през много градуси към тропика!
Ето, застанал съм на твоя бряг, там гдето ти се хвърляш от скалите на Сан Антоан5 и разпенен, с дързък устрем прорязваш своя път на юг. Вече виждам промяна в гледката на твоето крайбрежие. Изчезнали са боровете и бреговете ти са се нагиздили с нетраен, но яркоцветен листак. Дъбове, брястове и кленове сплитат вейки и протягат далече над тебе широките си клони. Макар все още да виждам гори, които изглеждат безпределни, нещо ми подсказва, че девствената природа е отмината вече. Белези на цивилизацията приветстват моя взор и нейните звуци долитат до моя слух. Сред повалени дънери забелязвам горска хижа — живописна в своята груба простота, — а в далечните глъбини на гората кънти секирата на дърваря. Дългите свилени листа на царевицата победоносно се веят над паднали дървета, а златистите й реси обещават богата жетва. Островърха черковна звънарня пронизва зеления листак на гората и молитвата на християните се възнася към небесата, тържествено примесена с рева на твоите води!
Отново пускам лодката си по твоите леки вълни и със сърце леко като вълните се плъзгам все по-напред и по на юг. Минавам между стръмни канари, които обграждат твоите буйни води, и с радостно удивление проследявам техните странни и разнообразни очертания, ту рязко устремени нагоре, ту откроени с меки извивки в синьото небе. Ето, виждам снагата на прочутата „La montagne qui trempe a l’eau6“, извисила се като кула нагоре, виждам и онзи остър чукар, на който някога е опвал шатрата си пътуващият воин. Плъзгам се по огледалния скут на езерото Пепин и с възхищение разглеждам зъберите на неговите брегове. Взирам се с по-дълбок интерес в отвесната чука „Любовен скок“, чиято скалиста стръмнина е отеквала често радостната песен на безгрижния пътник, а само веднъж — един по-тъжен напев: предсмъртната песен на Уенона — прекрасната Уенона, принесла живота си в жертва на любовта!
Нося се все напред, натам, гдето безпределните прерии на Запада стигат до самите твои води, и моят взор с наслада се рее по неувяхващата им зеленина.
Забавям се за миг, за да се полюбувам на воина с нашарено лице7, пришпорил дивия си кон по твоя бряг, да се порадвам на гъвкавите дакотски девойки8, които се къпят в твоите кристални вълни, и после поемам отново напред, покрай „Скалистия корниз“, покрай богатите с руди брегове на Галина и Дубюк, покрай въздушния гроб на дръзновения рудокопач9.
Ето стигам мястото, гдето мътната Мисури яростно се нахвърля върху тебе, решила сякаш да те отбие от твоя път. Разлюлян в моето леко кану, наблюдавам борбата. Жестока, но кратка е тя, защото ти удържаш победа и покорената ти съперница е принудена да влее златния си данък10 в твоето течение, което величествено се понася напред!
Твоите победоносни вълни ме отнасят още по̀ на юг. Виждам огромни зелени могили — единствените паметници на древно племе, което някога е бродило по твоите брегове. Близо пред себе си сега виждам жилища на съвсем друг народ. Виждам островърхи покриви да се издигат в небето, сводове и кубета да блестят на слънцето, дворци да се редят по твоите брегове и дворци да плават по твоите вълни. Виждам огромен град-метрополис11!
Но не се бавя дълго тук. Жадувам за слънчевия Юг, отдавам се отново на твоето течение и се понасям напред.
Ето, отминавам широкото като море устие на Охайо, а после и устието на друг от най-могъщите ти притоци, прославената „Река на равнините12“. Колко различни са сега твоите брегове! Погледът ми не среща вече нито отвесни чукари, нито надвиснали скали. Ти си се отклонил от планините, които сковаваха твоя бяг; сега се лееш широко и свободно и си проправяш път през собствените си наноси. Самите ти брегове са дело на твоите лични прищевки — ти си ги изградил от тиня, изхвърлена в минути на волна игривост, и всеки миг, когато пожелаеш, можеш да разкъсаш тяхната преграда. По бреговете ти отново се нижат гори — гори от исполински дървета: клонести платани, високи божурови дървета и жълтозелени тополи, които се издигат на стъпала от самия ти бряг. Гори покриват твоите брегове и останки от гори носиш ти по своите широки гърди!
Отминавам твоя последен приток, чиито червени води обагрят леко вълните ти. Плъзгам се надолу по твоята делта, покрай места, прославени поради страданията на Де Сото13 и смелите приключения на Ибервил14 и Ла Сал15.
И тук душата ми достига върха на възторга. Слепи за красотата трябва да са очите и сърцето на онзи, който може да те съзерцава тук, в твоите южни предели, без да изпита тръпките на най-възвишено възхищение!
Любувам се на чудните гледки, които неспирно се сменят пред погледа като в някоя вълшебна приказка или като изгледите в някоя „панорама“. Няма по-хубави от тях на земята — няма гледки, които да могат да се сравнят с твоите околности! Нито край увенчаните със замъци рейнски скали, нито по бреговете на древното Средиземно море, нито из островите на Западна Индия. Не! Нийде по света няма такива гледки, никъде нежната хубост не се съчетава така хармонично с дивата прелест.
Взорът не среща тук никаква планина — не среща дори и могила, но тъмните кипарисови гори, потънали в сребрист испански мъх, служат за фон на тази картина и не отстъпват по своето величие на гранитните върхове.
Гората вече не слиза до твоите води. Отдавна е паднала тя под секирата на плантатора и на нейно място е избуяла златна захарна тръст, сребрист ориз и белоснежен памук. Но все още доста гори красят гледката тук. Аз виждам тропически дървета с широки лъскави листа — палмата сабал, анона, обичащото вода тупело, каталпа с големи фуниеобразни цветове, топящи се liquidambar и восъчнолистата магнолия. С тези гиздави туземки смесват листак стотина прекрасни пришълци — портокал, лимон и смокиня, индийски
