люляк и тамаринд, маслини, мирти и бромелии, а увисналите вейки на вавилонската плачеща върба представляват рязка противоположност на изправените стъбла на исполинската тръстика и копиевидните листа на yucca gloriosa.
В сянката на тези прекрасни дървета пред погледа ми се редят вили и имения, великолепни и разнообразни, както и народностите на хората, които живеят под техните покриви. А те са различни, защото по твоите брегове живеят всички народности на земята и всяка от тях е дала своя принос, за да те накичи с даровете на славната всемирна цивилизация. Сбогом, Баща на водите!
Макар и да не съм се родил в тази чудна южна страна, дълго съм живял в нея и я обичам дори повече от собствената си родина. Там прекарах дните на светлата си младост, на зрялата възраст, диреща приключения, и когато си помисля за тези дни, пред мене изпъкват хиляди спомени, изпълнени с романтика, която никога не ще избледнее. Там моето младежко сърце изпита тръпките на любовта — на първата, чиста любов! Нищо чудно, че този кът остава за мене най-свят на земята!
Читателю, чуй историята на тази любов!
Глава II
Шест месеца в Града на завоя16
Както много други юноши, току-що отървали се от колежа, и аз не се чувствувах вече щастлив у дома. Бях обзет от желание да пътувам и бленувах да се запозная с онзи свят, който дотогава знаех само от книгите.
Мечтата ми скоро се сбъдна и ето че без болка наблюдавах как хълмовете на моята родина потъват отвъд черните вълни, без много да мисля дали ще ги видя някога пак.
При все че бях напуснал стените на класическия колеж, съвсем не бях проникнат от симпатии към класицизма. Десетте години, прекарани в размишления над необузданите хиперболи на Омир, механичното стихоплетство на Вергилий и скучните самохвалства на Хораций Флак17 не бяха успели да развият у мене усет за онази класическа красота, която очилатият savant18 долавя или се преструва, че долавя. Аз не съм създаден да живея в света на отвлечените идеи или да мечтая за миналото. Обичам повече истинския, сегашния, заобикалящия ме живот. Донкихотовците могат да играят ролята на трубадури всред порутени замъци, а превзетите госпожици да пропътуват всички земи, посочени в пътеводителите, но що се отнася до мене, аз не вярвам в романтиката на старите времена. В съвременния Тел19 аз виждам наемник, готов да продаде мишците си на първия срещнат тиранин; а живописният Лазарони20, щом го опознаеш по-отблизо, се снишава до равнището на обикновен крадец-кокошкар. Като гледам рушещите се стени на Атина и развалините на Рим, аз виждам само безприютност и глад. Не вярвам в живописността на нищетата. Не може да ме трогне романтиката на дрипите.
И въпреки това именно копнежът за романтика ме накара да напусна своя дом. Бленувах за поетичното и живописното, понеже бях тъкмо в онази възраст, когато човек дълбоко вярва, че те съществуват. Ех! Още не съм се отървал от тази вяра. Сега съм по-стар, ала още не е настъпил за мене часът, в който ще загубя своите илюзии, нито пък някога ще настъпи. Има романтика в живота, това не е лъжа. Тя не живее в изтърканите форми и детинските церемонии на светските салони, нито пък може да се види в блестящите парадни облекла и шумните детинщини на царския двор. Звездите, ордените и званията са смъртоносни за нея, червеното сукно и плюшът я убиват.
Другаде е нейното убежище — всред величествената и възвишена природа, макар и не само там. Тя се среща както в полето, в гората, по скалите, край реката и в планината, така и по многолюдните улици на търговския град. Нейното убежище са човешките сърца — сърца, които туптят от възвишени пориви, гърди, в които пламтят благородни стремежи към Свобода и Любов!
И тъй, аз се отправих не към бреговете на древността, а към пределите на страна с по-нов и по-буен живот. На запад потеглих да търся романтика. И я намерих в нейния най-привлекателен вид под жаркото небе на Луизиана.
През месец януари 18… година стъпих върху земята на Новия свят, на място, опръскано с английска кръв. Учтивият капитан, който ме беше докарал през Атлантика, ме свали на брега със своята собствена лодка. Бях любопитен да разгледам полето на това решително сражение, понеже в този период от моя живот имах склонност към военното дело. Обаче нещо повече от просто любопитство ме караше да посетя бойното поле край Нови Орлеан21. По онова време аз поддържах мнението, което се смяташе за еретично, а именно: че „неподготвеният“ войник при известни обстоятелства е почти равен на наемния професионалист и че дългото военно обучение не е залог за победа. Историята на войните, разглеждана повърхностно, като че ли противоречи на тази теория, която е в разрез и с твърденията на всички военни. Но само твърденията на военните по такъв въпрос нямат стойност. Чули ли сте някога за някой военен, който да не желае неговото изкуство да се смята за най-митично? Нещо повече, управниците на света не са жалили сили да втълпяват на народите си погрешни схващания по този въпрос. Необходимо е да се намери някакво оправдание за тоя ужасен товар на народите — действащата армия.
Желанието ми да видя полесражението на бреговете на Мисисипи бе свързано главно с този въпрос. Самата битка беше едно от силните доказателства в полза на моето убеждение, защото на това място около шест хиляди мъже, никога не чували безсмислената команда „Глави надясно!“, бяха разгромили, „помели“, всъщност почти унищожили една добре снабдена и обучена войска, почти два пъти превъзхождаща ги по брой!
След стъпването ми на това бойно поле неведнъж съм се сражавал със сабя в ръка. Онова, моето тогава поддържах само като теория, отпосле доказах с опит. „Обучението“ е заблуждение, редовната армия — измама22.
След един час вече бродех из улиците на Града на завоя, без да се занимавам повече с военни въпроси. Мислите ми бяха устремени в съвсем различна посока. Светският живот на Новия свят с цялата си свежест и трескавост се движеше пред очите ми като на панорама и въпреки моето предварително решение за nil admirari23 не можех да не се учудвам при всяка крачка.
Една от най-първите ми изненади — тази, с която се сблъсках още на самия праг на моя живот отвъд Атлантика, — беше откритието, че съвсем за нищо ме не бива. Можех да посоча писалищната си маса и да кажа: „Там лежат доказателствата за моята ученост, най-високите награди в моя випуск.“ Но каква полза от тях? Сухите теории, които ми бяха проповядвани, нямаха приложение в реалния живот. Моята логика беше дърдорене на папагал. Моите класически знания тежеха на ума като ненужни вехтории и аз бях, кажи-речи, толкова подготвен да се боря с живота — да бъда полезен на ближния или на самия себе си, — колкото ако бях завършил курс по китайска мнемоника24.
О, вие, бледи професори, които ме учехте на синтаксис и скандиране, вие бихте ме сметнали за истински неблагодарник, ако изкажех презрението и възмущението, които изпитвах тогава към вас… тогава, когато хвърлих поглед назад към десетте години пропилян живот, прекаран под вашето опекунство… тогава, когато си въобразявах, че съм образован човек, ала самоизмамата изчезна и разбрах, че не знаех нищо!
С някоя и друга пара в джоба и с много малко знания в главата аз бродех из улиците на Нови Орлеан и се чудех на всяка крачка.
След шест месеца кръстосвах същите улици с много малко пари в джоба, но с извънредно разширен запас от знания. През тези шест месеца бях придобил много по-обширен житейски опит, отколкото през които и да било шест години от предишния ми живот.
За този опит заплатих доста скъпо. Пътните ми пари се бяха стопили в кипежа на кафенета, театри, карнавали и квартеронски балове. Една част от тях бях оставил в онази банка, наречена фаро̀, която не връща нито главницата, нито лихвите!
Почти се страхувах да „направя равносметка“ на парите си. Най-после с усилие я направих и след като
