Онази част от Дигата, която беше пред погледа ми, се наричаше „Параходният пристан“. Двайсет или трийсет кораба стояха край редица дървени кейове, леко издадени навътре в реката. Някои бяха току-що пристигнали от градове нагоре по течението и разтоварваха своите стоки и пътници — незначителен брой по това време на годината. Други, заобиколени от суетяща се тълпа, вдигаха пара, трети лък изглеждаха напуснати от екипажа, който по това време несъмнено се веселеше в пищните кафенета и ресторанти. От време на време можеше да се види по някой изискано облечен чиновник със сини памучни панталони, бяла ленена дреха, скъпа панамена32 шапка, риза с батистено жабо̀ и брилянтени копчета. Този наконтен господин се появяваше за няколко минути край някой от изоставените кораби — може би за да сключи с някого малка сделка — и пак тръгваше бързо към по приятните за него кътчета в града.
Пред два големи парахода на Дигата кипежът на деловия живот можеше да се види най-добре. Единият беше този, на който се бях качил. Другият, както успях да прочета на кормчийската му кабина, беше „Магнолия“. Той също се готвеше да потегли, което личеше от движението ма хората, от червените огньове в пещите и от съскането на па̀рата, която току изсвистяваше рязко откъм котлите.
На Дигата, тъкмо пред парахода, талиги разтоварваха последния си товар, пътници с кутии за шапки в ръка бързаха да се качат от страх да не закъснеят; по сходнята търкаляха или грубо мъкнеха куфари, сандъци, торби и бурета; пъстро облеченият домакин, въоръжен е тефтер и молив, отмяташе натовареното. По всичко личеше, че параходът щеше да отплава скоро. Съвсем същата сцена се разиграваше и пред „Красавицата на Запада“.
След като понаблюдавах това суетене, долових, че имаше нещо необичайно „във въздуха“. Корабите стояха не много далече един от друг и екипажите им, ако малко повишеха глас, можеха да се разговарят, което впрочем те вършеха. От някои изрази, които долитаха до мене, както и от малко предизвикателния им тон, можах да схвана, че „Магнолия“ и „Красавицата на Запада“ са параходи съперници. Скоро можах да се осведомя и за това, че ще тръгнат почти едновременно и че се готвят за „надбягване“.
Знаех, че това не беше нещо необикновено за тъй наречените „първокласни“ параходи, а както „Красавицата“, тъй и нейният съперник спадаха към този разред. И двата бяха първокласни по големина и великолепие на обстановката; и двата правеха един и същи курс, от Нови Орлеан до Сейнт Луис; и двата бяха командвани от известни и популярни речни капитани. Те не можеха да не бъдат съперници, а чувството за съперничество беше завладяло екипажите и на двата, от капитана до последния прислужник-роб.
Що се отнася до собствениците и офицерите, то за тях в такива случаи в основата на съперничеството стоят важни парични съображения. Параходът, който „бие“ в някои от тези надбягвания, печели популярност всред пътниците. „Бързият кораб“ става на мода и след това винаги има много пасажери, готови да платят скъпо, защото американците притежават тази особеност: мнозина от тях са готови да похарчат и последния си долар, само за да могат да кажат, че са дошли с модерния параход, също както в Англия ще намерите много хора, на които доставя удоволствие да се похвалят, че са пътували „в първа класа“. Тщеславието не е присъщо само на някои страни — то като че ли е всеобщо.
В предстоящото надпреварване между „Красавицата на Запада“ и „Магнолия“ чувството на съперничество беше обхванало не само екипажите на двата парахода — аз скоро открих, че и пътниците бяха заразени от него. Повечето от тях изглежда очакваха надбягването тъй нетърпеливо, както английският мошеник очаква Дерби33. Някои от пасажерите без съмнение гледаха на това състезание като на вълнуващо забавление, но аз скоро схванах, че голям брой от тях се обзалагаха за изхода му!
— „Красавицата“ ще спечели като нищо! — провикна се до мене един простоват на вид пътник със златни копчета на ръкавелите. — Залагам двайсет долара за „Красавицата“! Ще заложите ли, чужденецо?
— Не — отвърнах малко ядосано, защото беше си позволил да сложи ръка на рамото ми.
— Добре де — отговори той, — както кажете! — И като се обърна към някой друг, продължи: — „Красавицата“ ще победи; двайсет долара! Двайсет долара за „Красавицата“!
Признавам, че мислите ми не бяха много приятни в този миг. Това беше първото ми пътуване с американски параход, а главата ми беше пълна с разни приказки за „пръсване на котли“, „натъкване на коренища“, „експлодирания“ и „пожари на параходи“. Бях чувал, че тези надбягвания нерядко завършвали с някое от гореизброените нещастия, а имах основания да смятам, че сведенията ми са верни.
Много от пътниците — по-трезвите и по-почтените — споделяха моите чувства, а някои говореха и за отправяне молба до капитана да не разрешава надбягването. Но те разбраха, че са малцинство, и си замълчаха. Бях решил поне да запитам капитана „за неговите намерения“. Към това ме подтикваше по-скоро любопитството, отколкото някаква друга подбуда. Затова напуснах мястото си, минах по сходнята и се запътих към края на кея, където стоеше този господин.
Глава V
Една желана спътничка
Преди да заговоря с капитана, забелязах, че от противоположна посока се задава каляска, която идеше очевидно от френския квартал на града. Беше хубава кола, карана от добре облечен и добре охранен негър; а когато се приближи, можах да видя, че в нея седеше млада, изящно облечена дама.
Не мога да кажа защо, но у мене се появи предчувствие — а може би и тайно пожелание — собственицата на каляската да бъде моя спътница. Не се мина дълго и узнах, че тя има тъкмо такива намерения.
Каляската спря горе на Дигата и аз видях дамата да отправя някакъв въпрос към един близкостоящ, който веднага посочи нашия капитан. Като долови, че въпросът се отнася до него, капитанът пристъпи към каляската и се поклони на дамата. Аз бях наблизо и можех да чуя всяка тяхна дума.
— Мюсю, вие ли сте капитанът на „Красавицата на Запада“?
— Да, мадам — отговори той.
— Бих искала да пътувам с вашия параход.
— Много ще се радвам да ви услужа. Нали има още една свободна кабина, мистър Шърли? — обърна се капитанът към домакина, за да се увери, че не греши.
— Няма значение! — прекъсна го дамата. — Не е толкова важно да имам кабина! Вие ще стигнете до моята плантация преди полунощ, тъй че не ще стане нужда да преспя на кораба.
Изразът „моята плантация“ явно оказа въздействие на капитана. Той не беше по природа груб човек, но тези думи като че ли го направиха още по-внимателен и вежлив. Собственик на плантация в Луизиана не е личност, към която да се отнасяш с безразличие; но когато се случи този собственик да бъде млада и очарователна дама, кой би могъл да не бъде любезен? Във всеки случай не капитан Б., командир на „Красавицата на Запада“! Самото име на неговия параход отхвърляше подобно предположение!
Той се усмихна учтиво и запита къде трябва да слезе хубавата пътничка.
— В Бренжиер — отвърна дамата. — Имението ми е малко по-надолу, но нашият пристан не е добър, а освен това има и стоки, които би било по-добре да стоварим в Бренжиер. — При тези думи собственицата на колата посочи към току-що пристигнали и спрели зад каляската върволица каруци, целите натоварени с бурета и сандъци.
Видът на този товар направи още по-приятно впечатление на капитана, който беше и съсобственик на парахода. Той се постави напълно на нейните услуги и изрази готовност да създаде на новата си пътничка удобства, каквито тя би пожелала.
— Monsieur capitaine34 — продължи хубавата дама, която все още седеше в каляската и говореше с добродушна сериозност, — трябва да ви поставя едно условие.
— Моля, кажете го, мадам.
— Ето какво! Говори се, че може би вашият параход ще се надбягва с някой друг. Ако това е вярно, аз не мога да стана ваша пътничка.
Капитанът се посмути.
— Работата е там — продължи дамата, — че веднъж едва се спасих и сега съм решила твърдо да не се излагам повече на такава опасност.
— Мадам… — заекна капитанът и не се доизказа.
— О, щом е тъй! — прекъсна го дамата. — Щом не можете да ми обещаете, че няма да се надбягвате,
