— О, много по-малко — отговори капитанът.
— Хей! Антоан! Антоан! — продължи креолката, като викаше стария управител. — Колко бѐла сланина имате на борда?
— Десет бъчви, мадмоазел — отвърна управителят и почтително се поклони.
— Десет бъчви! Смятам, че това ще стигне? Cher capitaine, те са на ваше разположение!
— Аз ще ви ги платя, мадмоазел — зарадва се капитанът, обхванат от общото въодушевление.
— Не, не, не! Нека останат за моя сметка. Аз ви възпрепятствувах. Те бяха за моите хора от плантацията, обаче не са чак толкова необходими. Ще изпратим да докарат други. Хайде, Антоан! Идете при огнярите! Отворете бъчвите! Използвайте ги, както намерите за добре, само не оставяйте да бъдем бити от тази омразна „Магнолия“! Чувате ли как се радват! Ах! Ние все пак ще ги надминем!
С тези думи пламенната креолка се втурна пак към перилата, последвана от куп възхитени пътници.
Капитанът се беше доста разпалил, а историята със сланината скоро се разчу по целия параход и още повече повиши въодушевлението и на пътниците, и на екипажа. В чест на младата дама гръмна трикратно „ура“, което сякаш поозадачи хората от „Магнолия“; те доста време се бяха радвали на победата си и бяха излезли на значително разстояние пред нас.
Целият екипаж задружно се залови за работа; търколиха бъчвите при пещите, издъниха ги и нахвърлиха част от съдържанието им в пламтящите пещи. Железните стени скоро се зачервиха, па̀рата се вдигна, параходът затрепери от усилената работа на мотора, звънците на машинистите зазвънтяха сигналите си, колелата се завъртяха по-бързо и вече можеше да се долови, че бързината се увеличава.
Надеждата потуши негодуванието — възстанови се сравнителна тишина. Чуваше се само по някое случайно възклицание, изказване на мнение за скоростта на параходите съперници, определяне условията на някой облог, а от време на време и по някой намек за историята със сланината.
Очите на всички се устремиха към водата и напрегнато следяха разстоянието, което делеше състезаващите се параходи.
Глава XI
Надбягване на параходи по Мисисипи
Беше вече почти съвсем тъмно. На небето нямаше ни месец, ни следа от звезди. Ясно небе нощем по долното течение на Мисисипи е доста рядко явление. Много често небето е забулено от тънка блатна мъгла.
Беше достатъчно светло за състезанието. Жълтата вода блестеше и лесно се различаваше от сушата. Пътят беше широк, а кормчиите на двата парахода — опитни хора — знаеха всяка подводна яма и пясъчен нанос по реката.
Параходите съперници много добре се виждаха един друг. Нямаше нужда да се закачват никакви фенери, макар че на рейките на носа на двата кораба имаше цветни сигнали. Прозорците на кабините и на двата парахода светеха ярко, а пламъците от горящата сланина хвърляха яркочервен отблясък далече по водната повърхност.
От единия параход можеше да се види как пътниците на другия наблюдават през прозорците на кабините си или пък облегнати на перилата в пози, които показваха колко са заинтересовани.
Докато „Красавицата“ успее да вдигне достатъчно пара. „Магнолия“ я беше изпреварила с цяла миля. Това разстояние, при все че не представлява нищо, когато има голяма разлика в скоростта на параходите, не се изминава лесно, когато бързината им е, кажи-речи, еднаква. И затова дълго време трябваше да мине, докато хората от „Красавицата“ се уверят, че настигат съперницата си; доста е трудно да се съди за това, когато единият параход върви по следите на другия. Пътниците отправяха въпроси ту към различните служещи, ту един към друг и непрекъснато правеха предположения по този интересен въпрос.
Най-после капитанът ги увери, че вече са настигнали „Магнолия“ с няколкостотин ярда. Това предизвика обща радост, макар и не всеобща, защото имаше няколко вероломни личности на борда на „Красавицата“, които бяха заложили доларите си за „Магнолия“.
След още един час обаче на всички стана ясно, че нашият параход бързо настига „Магнолия“, тъй като вече беше на по-малко от половин миля от нея. Половин миля по спокойни води е късо разстояние и хората от двата кораба, ако желаят, могат да разговарят помежду си. Матросите и пътниците на „Красавицата“ не пропускаха този случай да платят на самохвалковците от „Магнолия“. Подхвърляните закачки стигаха до ушите им и предишните подигравки им се връщаха сега с лихвите.
— Има ли нещо да поръчате за Сейнт Луис? Там отиваме и с удоволствие ще ви услужим — провикна се някой от „Красавицата“.
— Ура за храбрата „Красавица на Запада“! — закрещя друг.
— Как сте със сланината? — запита трети. — Ако не ви достига, можем да ви дадем малко назаем.
— Къде да кажем, че сме ви оставили? — подхвърли четвърти. — На завоя „Шърт-тейл“ ли? — Всички избухнаха в смях при споменаване на това място по реката, добре познато на матросите.
Наближаваше вече полунощ, а никой на двата парахода не помисляше да се оттегля на почивка. Интересът към надбягването пропъди всяка мисъл за сън и както мъжете, така и жените стояха пред кабините или набързо влизаха и пак излизаха, за да видят как напредват параходите. Възбудата подтикваше пътниците към пиене и аз забелязах, че неколцина бяха вече полупияни. Заразени от тях, офицерите също здравата попийваха, а дори и капитанът проявяваше признаци на същото състояние. Никой и не помисляше за въздържание — благоразумието беше напуснало парахода.
Вече е почти полунощ; машините ръмжат и скърцат, а параходите се носят напред! Дълбок мрак е паднал над водата, но това не е пречка. Червените огньове светят, пламъците се издигат над високите комини, па̀рата бумти в железните тръби, огромните перки разбиват на пяна водата, дъските скърцат и се тресат от грамадното налягане, а параходите вървят напред!
Вече е почти полунощ. Само някакви си двеста ярда делят параходите; „Красавицата“ се люшка по вълните, вдигнати от „Магнолия“. След по-малко от десет минути носът й ще застигне кърмата на съперницата. Още двадесетина минути и победният вик ще гръмне на нейната палуба и ще екне от бряг до бряг.
Бях застанал до капитана и го поглеждах с известна тревога. Изпитвах съжаление, че толкова често го виждах да се отправя към бара. Той пиеше прекалено много.
Беше се завърнал на мястото си до кормчийската кабина и гледаше напред. Някакви разпръснати светлинки блещукаха по десния бряг на реката на около една миля пред нас. Когато ги зърна, той се сепна и силно извика:
— Боже мой! Това е Бренжиер!
— Да-а-а — проточи стоящият до него кормчия. — Май че бързичко го стигнахме.
— Господи боже! Трябва да загубим състезанието!
— Защо? — запита кормчията, тъй като не можа да го разбере. — Какво общо има туй със състезанието?
— Тук трябва да спрем. Трябва… трябва… дамата, която ни даде сланината… трябва да я сваля тук!
— А! Така ли… — отвърна флегматичният кормчия. — Жалко, дявол да го вземе — добави той, — но щом трябва, трябва. Проклет късмет! Още четвърт час и щяхме да ги бием като нищо. Проклет късмет!
— Трябва да се откажем — рече капитанът. — Обръщай към брега!
С тези думи той побърза да слезе долу. Като забелязах възбудения му вид, аз го последвах.
Няколко дами стояха до перилата, където капитанът слезе от кормчийската кабина. Креолката бе между тях.
— Мадмоазел — обърна се към нея капитанът, — въпреки всичко ще трябва да загубим състезанието.
— Защо? — запита тя с изненада. — Няма ли достатъчно сланина? Антоан! Дадохте ли всичката сланина?
— Не, мадмоазел — отговори капитанът, — не е там работата. Благодарение на вашата щедрост имаме достатъчно сланина. Виждате ли тези светлини?
