— Да… и какво?
— Това е Бренжиер.
— О, нима?
— Да… и, разбира се, вие трябва да слезете тук.
— И за това ли ще загубите надбягването?
— Положително.
— Тогава, разбира се, няма да сляза тук. Какво значение има за мене един ден? Не съм чак толкова стара, та да не мога да пожертвам един ден. Ха-ха-ха! Вие не трябва да загубите надбягването и доброто име на чудесния си параход заради мене. Недейте и да помисляте за спиране, cher capitaine! Закарайте ме до Батон Руж. Аз мога да се върна сутринта!
Хората наоколо й се развикаха, одобрително, а капитанът се втурна обратно при кормчията и отмени последното си нареждане.
„Красавицата“ е пак по следите на „Магнолия“ и пак едва някакви си двеста ярда ги делят. Боботенето на техните машини, бумтежът на па̀рата, плясъкът на перките, скърцането на дъските, крясъците на хората се смесват в оглушителен концерт.
„Красавицата“ се носи напред… напред… напред… напредва въпреки усилията на противника. Напред, още по-близо… по-близо, докато носът й се изравнява с кърмата, сетне с кормчийската кабина, сетне с предната палуба на „Магнолия“! Сега светлините на двата кораба се пресичат едни други, огньовете им блестят заедно върху водата — те са нос до нос!
Още една педя е спечелена, капитанът размахва шапката си и победният вик еква!
Този вик остана недовършен. Първите му звуци едва бяха разцепили полунощния въздух, когато той бе прекъснат от взрив, подобен на избухването на огромен барутен погреб — взрив, който разтърси въздуха, земята и водата! Дъски изтрещяха и се разхвърчаха нагоре… хора изпищяха и полетяха към небесата, дим и па̀ра изпълниха въздуха… и едно ужасно предсмъртно стенание се надигна в нощта.
Глава XII
Спасителният пояс
Взривът, какъвто не бях чувал дотогава, ясно говореше за причината на катастрофата. Мигновено разбрах, че котлите се бяха пръснали, и действително беше така.
В това време случайно се намирах на балкона зад моята кабина. Бях се хванал за перилата — иначе от труса и неочакваното наклоняване на парахода положително щях да полетя презглава.
Без да си давам сметка за туй, което правех, влязох със залитане в кабината си, а оттам през другата врата в общия салон.
Тук спрях и се огледах. Цялата предна половина на парахода беше забулена от па̀ра и пушек и част от горещата па̀ра вече навлизаше в салона.
Уплашен да не бъда засегнат от нея, аз се спуснах към кърмата; по една щастлива случайност при наклоняването на кораба задната му част се беше обърнала тъй, че ветрецът отнасяше опасните па̀ри настрана.
Машината беше замлъкнала, колелата не се въртяха вече, не се чуваше бумтежът на изпускателната тръба, но вместо тези звуци до слуха ми долитаха други, по-ужасни. Крясъци на мъже, примесени с диви грозни ругатни, резки, пронизващи писъци на жени, стенания на ранените от долната палуба, предсмъртни вопли на тези, които са били хвърлени във водата и се давеха — всичко това ехтеше в ушите като общ страхотен вой!
Колко различен беше той от веселите викове, които само преди миг излизаха от устата на същите тия хора!
Па̀рата беше скоро отчасти отвяна и аз можах да зърна предната част на парахода. Пред очите ми се изправи невъобразим хаос. Пушалнята, барът заедно със съдържанието му, предният сенник и част от дясната кормчийска кабина бяха напълно отнесени — вдигнати във въздуха, сякаш под тях бе избухнала мина, а огромните комини от ламарина бяха паднали напред върху палубата! Още щом видях това, реших, че капитанът, кормчиите и всички, които са били в тази част на парахода, трябва да са загинали!
Разбира се, всичко това мина през ума ми с бързината на мисълта и не ми отне нито миг. Чувствах, че не съм още засегнат и, естествено, веднага се поддадох на инстинкта за самосъхранение. Достатъчно бях запазил присъствие на духа и виждах, че няма никаква опасност от втори взрив, но схванах, че корабът е много пострадал и вече се наклонява на една страна. Колко ли време щеше да се задържи на повърхността?
Едва си бях задал този въпрос, когато някой ми отговори, като изкрещя с глас, преизпълнен с ужас:
— Боже мой! Потъваме! Потъваме!
Почти едновременно с този крясък се разнесе друг вик: „Пожар!“ и в същия миг буйни пламъци избухнаха отдолу и се издигнаха чак до ураганната палуба! Явно беше, че не можеше дълго да останем на парахода, защото той скоро щеше или да изгори, или да потъне.
Мислите на спасилите се корабокрушенци бяха устремени сега към „Магнолия“. Погледнах нататък и ми стана ясно, че параходът полага крайни усилия да даде заден ход и да се обърне към нас, но беше все още далеч на няколкостотин ярда! Поради това, че „Красавицата“ беше малко извила към пристана на Бренжиер, те не се движеха вече един след друг и макар че, когато избухна взривът, бяха се изравнили, все още ги разделяше широкият простор на реката. „Магнолия“ се намираше на четвърт миля разстояние и явно трябваше доста време, докато се приближи до нас. Дали останките на „Красавицата“ ще се задържат дотогава на повърхността?
Един поглед само ме увери, че това нямаше да стане. Усещах как параходът потъва под краката ми инч64 по инч, а пламъците застрашаваха вече задната му половина и лижеха леката дървена украса на пищния салон, сякаш беше къделя! Не биваше да се губи нито миг; трябваше доброволно да наскачаме във водата, или да бъдем завлечени с потъващите останки, или да изгорим.
Друг изход нямаше!
Сигурно си представяте, че в този миг съм бил крайно ужасѐн. Обаче съвсем не беше така. Ни най-малко не се боях за собствения си живот; не че се отличавах от другите с някаква особена смелост, но просто можех да се уповавам на своите собствени сили. При все че съм доста безразсъден по природа, никога не съм бил фаталист. Неведнъж съм се спасявал от смърт чрез воля, присъствие на духа и находчивост. И понеже знаех всичко това, бях се освободил от суеверията за предопределението и фатализма и когато не ме домързяваше, вземах предпазни мерки срещу опасността.
Тъй постъпих и в случая, който описвам. В куфара си носех (по навик) един много прост уред — спасителен пояс. Винаги го нося на такова място, че да ми е подръка. Слагането му става за един миг, а когато е около тялото ми, не ме е страх да ме хвърлят и в най-широка река, дори и в открито море. Именно тази увереност, а не някаква особена смелост поддържаше духа ми.
Изтичах обратно в кабината, отворих куфара и след миг държах в ръцете си облечения с плат корк. За няколко секунди го навлякох презглава и здраво вързах връзките около кръста си.
Така приготвен, стоях в кабината си и възнамерявах да остана там, докато останките от кораба потънат още повече и се приближат до повърхността на водата. Тъй като те бързо слизаха надолу, бях убеден, че няма да чакам дълго.
Затворих вратата на кабината към салона и дръпнах резето. Вратата, която водеше навън, държах леко открехната и здраво стисках дръжката й.
Имах своите съображения да се затворя така. По този начин бях по-малко изложен на погледите на обезумелите от страх нещастници, които се мятаха насам-натам като призраци, сега се страхувах от тях, а не от водата. Знаех, че ако зърнат спасителния ми пояс, за миг наоколо ми ще се натрупа тълпа, така че всъщност ще бъде съвсем невъзможно да се спася с негова помощ. Десетки души ще се хвърлят във водата подир мене, ще се вкопчат в ръцете и краката ми и с отчаяно впитите си пръсти ще ме завлекат на дъното!
Знаех това и хванал по-здраво решетестата врата, се спотайвах и крадешком надзъртах през процепите.
