срещна отново с Йожени? Не, не сега. Липсваше ми смелост. Щеше да е по-добре, размислих аз, да мине известно време — ден-два — преди да отида пак. Може би мадмоазел ще изпрати човек да ме повика? Може би… Във всеки случай по-добре е, ако оставя да минат няколко дена. Колко дълги щяха да бъдат тези дни за мене.
Не можех да търпя никого край себе си. Отбягвах разговори; въпреки това забелязах, както и предишния ден, че към мен се отправяха изпитателни погледи, че с мене се занимаваха безделниците от бара и моите познати от билярдната зала. За да ги избягна, останах в стаята си и се помъчих да убия времето с четене.
Затвореният живот скоро ми омръзна и на третото утро грабнах пушката си и потънах в дебрите на гората.
Вървях всред огромните пирамидообразни кипариси, чиито корони, подобни на шатри, се сплитаха над главата ми и закриваха и слънцето, и небето. Мракът, образуван от тях, подхождаше на мислите ми и аз отивах все напред, воден по-скоро от случайността, отколкото от някакво желание.
Не търсех дивеч. Не мислех за лов. Пушката почиваше забравена на прегънатата ми ръка. Миещата мечка, която в по-открити гори скита нощем, тук се разхожда през деня. Видях това животно да мие храната си във водите на речния залив и да се крие зад стволовете на кипарисите. Видях опосума да изтичва по паднал дънер и червена катеричка като огнен език да се плъзва по кората на високо божурово дърво. Видях голям „блатен заек“ да изскача от скривалището си в камъшите и видях още по-съблазнителен дивеч — елен-лопатар, който на два пъти се впуска в бяг пред мен, изскочил от закритието си в сенчестия гъстак на дърветата папайя. И дивата пуйка прекоси моя път с целия металически блясък на своите пера; а край речния залив, по брега на който вървях известно време, имах прекрасна възможност да изпразня пушката си по сивата или бяла чапла, по лятната патица, по орела-змияр и по стройния ибис и величествения жерав. Дори и царят на пернатите същества, белоглавият орел, се мярна в обсега на пушката ми, надавайки еднообразния си вик между върховете на високите таксодиуми.
И въпреки това кафявите цеви бездейно почиваха на ръката ми и нито веднъж не ми дойде наум да се прицеля. Никакъв дивеч не можеше да ме съблазни да прекъсна хода на мислите си, които се занимаваха с най-интересната за мене тема в света — Аврора квартеронката!
Глава XXXI
Сънища
Унесен в сладкия си любовен блян, продължих да блуждая — къде и колко време, не мога да кажа, понеже не обръщах внимание нито на разстоянието, нито на посоката.
Стреснах се от този унес, когато забелязах пред мене да блести по-ярка светлина; скоро след това излязох от тъмната сянка на гората. Стъпките ми, направлявани от случайността, бяха ме извели на хубава поляна, където грееше топло слънце, а земята бе изпъстрена с цветя. Това бе малка дива градинка, осеяна с цветчета в много багри, между които биеха на очи бигнониите и яркоцветните венчета на червения памук. Дори и гората, която заграждаше от всички страни този малък цветарник, беше гора от цъфтящи дървета. Имаше няколко вида магнолии: големите лилиевидни цветове на някои от тях бяха вече отстъпили място на огненочервените шишарки, които не по-малко се хвърляха в очи и изпълваха въздуха със силния си, но приятен дъх. Наред с тях растяха други красиви дървета и смесваха уханието си с дъха на магнолиите. Не по-малко интересни бяха рожковите дървета (gleditschia) с хубавите си перести листа и дълги моравокафяви шушулки; вирджинският лотос с кехлибарени плодове и единствената по рода си маклура с големи околоплодници, подобни на портокали, която напомня за флората на тропиците.
Есента едва започваше да багри гората и няколко следи от блестящата й палитра вече личеха между листата на лавровото дърво, смрадликата (rhus), персимона (diospyros), тупелото с име на нимфа и всички други разновидности на американската sylva, които обичат да се пременят пищно, преди да се разделят с капещите си листа. Жълто, оранжево, алено, червено с много междинни оттенъци се набиваха в очи, бляскаха в ослепителните лъчи на пладнешкото слънце и произвеждаха неописуем coup d’oeuil102. Гледката напомняше повече крещящ театрален декор, отколкото истинска природна картина.
Няколко минути стоях обзет от възхищение. Любовният блян, в който се бях унесъл, се засили под въздействието на тази красота; не можех да не се сетя за Аврора; ако беше тука да се наслаждава на прекрасния изглед, да върви с мен по тази цветна поляна, да седне до мен в сянката на магнолиите, тогава щастието ми щеше да е наистина пълно. Никъде по земята нямаше гледка, по-хубава от тази. Това беше истинско убежище на любовта!
Не липсваха и влюбени: две хубави гълъбчета, птици, олицетворяващи нежните чувства, бяха кацнали едно до друго на една вейка на божуровото дърво, а бронзовите им гушки се издуваха от време на време от тихи любовни звуци.
Ах, колко завиждах на тези малки създания! Колко много бих се радвал на съдба като тяхната! Заедно, щастливи, всред ярките цветя и сладките ухания да се любят по цял ден… да се любят цял живот!
Те ме сметнаха за неканен гост и щом видяха, че се приближавам, трепнаха с крила и се издигнаха във въздуха. Може би ги беше страх от лъскавата ми пушка. Напразно. Нямах намерение да им сторя зло. Сърцето ми не би дало да наруша съвършеното им блаженство.
Но не, те не се страхуваха от мене, защото иначе щяха да отлетят по-нататък. Те само се преместиха на съседното дърво и там, кацнали едно до друго, пак подхванаха любовния си разговор. Погълнати във взаимни ласки, те вече бяха забравили за моето присъствие.
Продължих да наблюдавам тези хубави същества — олицетворение на нежност и любов. Хвърлих се на тревата и загледах как нежно се целуваха и гукаха те. Завидях на щастието им.
За нервите ми, които дни наред бяха опънати от необикновено напрежение, настъпи сега естествена реакция и аз се почувствувах уморен. Във въздуха витаеше някаква сънливост — нещо упояващо, нещо, което произтичаше от действието на слънчевите лъчи и дъха на цветята. То подейства на духа ми и аз заспах.
Спал съм само около един час, но сънят ми беше изпълнен със сънища и за кратко време пред мене се изредиха много видения. Много картини се явяваха пред дремещата ми душа и след това се стопяваха. В тях, къде повече, къде по-малко, имаше действащи лица, но две от тях винаги вземаха участие, и двете с ясно очертана фигура и лице. Те бяха Йожени и Аврора.
В сънищата ми се появяваше и Гаяр, и негодникът-надзирател, и Сципион, и благото лице на Райгарт, и добрият Антоан, доколкото си го спомнях. Дори злощастният капитан на парахода „Магнолия“ и мястото на крушението — всичко бе възпроизведено с мъчителна яснота.
Но не всичките ми видения бяха мъчителни. Някои, точно обратно, бяха мигове на блаженство. Придружен от Аврора, аз блуждаех през цъфнали поляни и разменях с нея сладки признания за взаимна любов. В съня ми се представи и мястото, където лежах, и гледката, която ме заобикаляше.
Най-странното беше това, че сякаш и Йожени беше с нас, и тя също беше щастлива; беше се съгласила да се оженя за Аврора и дори ми помагаше да стигнем до този щастлив край!
В това видение Гаяр се явяваше като злодей и ми се стори, че след известно време той се помъчи да откъсне Аврора от мене. Последва борба, а след това сънят бързо се прекъсна.
Пред мене се изпречи нова картина — ново видение. В нея Йожени играеше ролята на зъл дух. Сънувах, че е отхвърлила молбата ми и отказала да продаде Аврора. Представях си я ревнива, враждебна, отмъстителна. Присъни ми се, че отправя към мене клетви, към годеницата ми — заплахи. Аврора плачеше. Това бе мъчително видение.
Картината се промени отново. Аврора и аз бяхме щастливи… Тя беше свободна… беше вече моя и ние бяхме оженени. Но тежък облак помрачаваше нашето щастие. Йожени беше умряла!
Да, умряла. Струваше ми се, че се навеждам над нея и вземам ръката й. Изведнъж пръстите й обхванаха моите и здраво ги стиснаха. Този допир ми се стори неприятен и се помъчих да си дръпна ръката, но не успях. Студената лепкава ръка стискаше пръстите ми и въпреки всичките си усилия не можех да се освободя! И изведнъж нещо ме жилна и в същия миг студената ръка се отпусна и ме освободи.
Ужилването обаче ме събуди и очите ми неволно се обърнаха към ръката, която още ме болеше.
Наистина ръката ми беше ухапана и оттам течеше кръв!
