Синьото петно растеше, появиха се и други късчета небе, гората се разредяваше, аз се приближавах до нейния край.
Почвата ставаше по-твърда и по-суха с всяка крачка, а дърветата по-ниски. Безформените коренища на кипарисите вече не ми пречеха да напредвам. Сега минавах между божурови дървета, дрянове и магнолии. По-нарядко растяха те, по-лек и не толкова сенчест ставаше листакът отгоре, докато най-после си пробих път през последната преграда на шубраците и излязох на открито.
От гърдите ми се изтръгна болезнен вик, вик на отчаяние. Бях се върнал там, откъдето бях тръгнал — пак стоях на същата поляна!
Не се опитах повече да намеря пътя. Умората, разочарованието и огорчението сковаваха всичките ми сили. Залитнах към един повален дънер — същият, който подслоняваше змията, моя убиец! — и седнах сломен и объркан.
Тъй изглежда е било писано — да умра на тази прекрасна поляна, сред тези ярки цветя, сред гледката, на която тъй неотдавна се бях възхищавал, и на същото място, където бях ранен смъртоносно!
Глава XXXIII
Беглецът
Човек рядко се отказва от живота, докато не направи всичко, за да го запази. Отчаянието е силно чувство, но има хора чийто дух и то не може да сломи. По-късно в живота моят дух не би се огънал пред такива обстоятелства, каквито ме заобикаляха, но тогава бях млад и не бях преживявал изпитания.
Това сковано състояние на ума не продължи дълго. Разумът ми се възвърна и аз реших да направя още един опит да се спася.
Нямах никакъв друг план, освен да се помъча още веднъж да се измъкна от лабиринта на дърветата и тресавищата, в който бях попаднал, и да се опитам отново да стигна селото. Стори ми се, че се сетих за посоката му, след като видях откъде бях навлязъл в поляната първия път. Но в края на краищата и това не беше съвсем сигурно, а само предположение. Когато най-напред дойдох на поляната, не гледах много накъде вървя. Бях я пребродил, преди да легна да спя. Може би я бях обиколил и преди да изляза на нея, защото цялата сутрин бях скитал.
Докато тези размишления се нижеха бързо през ума ми и отчаянието отново завладяваше духа ми, изведнъж си спомних, че бях чувал да се употребява тютюнът като силна противоотрова при ухапване от змии. Странно, че не беше ми дошло на ума по-рано. Но всъщност нямаше нищо чудно, тъй като до този миг мислех само как да стигна Бренжиер. Понеже не се уповавах на собствените си знания, мислех само за лекаря. Едва когато се уверих, че не ще мога да стигна до него, започнах да мисля как да си помогна сам. Тогава си спомних за тютюна.
Както е бърза мисълта, тъй бързо и кутията с пури се озова в ръцете ми. За моя радост в нея имаше една пура, аз я извадих и започнах да наквасвам тютюна, като го дъвчех. Бях чувал, че той трябва да се налага именно така на мястото, ухапано от змия.
Отначало устата ми беше суха, но горчивите листа скоро я изпълниха със слюнки и след малко бях ги сдъвкал на каша, макар че ми се повдигаше и бях почти отровен от силния никотин.
Наложих тази каша на китката си и започнах силно да разтърквам раната си с нея. Сега забелязах, че ръката ми беше чувствително отекла чак до лакътя; започнах да усещам и една особена болка по цялата й дължина! О, боже! Отровата се разпространяваше, разпространяваше се бързо и сигурно! Струваше ми се, че я усещам как пълзи по жилите ми като течен огън!
При все че бях сложил никотин, имах много малко вяра в него. Бях чувал само между другото да го споменават като лечебно средство. Може би това е, мислех си аз, една от хилядите измислици, в които хората обичат да вярват. Бях го употребил само като „безнадежден опит“.
Вързах кашата на китката си — парче от ръкава ми послужи за бинт, — обърнах се към посоката, в която възнамерявах да вървя, и отново тръгнах напред.
Не бях направил и три стъпки, когато краката ми изведнъж се сковаха. Спрях, понеже накрая на поляната точно пред мене забелязах човек.
Тъкмо беше излязъл от шубраците, към които се бях запътил аз, и като ме зърна, изведнъж спря, може би изненадан, че вижда човек като него в такъв пущинак.
Посрещнах появяването му с радостен вик. „Водач!… Спасител!“ — мислех си аз.
Какво беше моето изумление, моето огорчение, моето възмущение, когато той внезапно ми обърна гръб, шмугна се в храстите и изчезна от погледа ми!
Бях поразен от това странно държане. Успях да хвърля само бегъл поглед към лицето на човека, преди да се обърне. Видях, че е негър и има уплашен вид. Но с какво можех да го уплаша аз?
Извиках му да спре, да се върне. Виках го с умоляваш тон, със заповеднически тон, заплашвах го. Напразно. Той нито забави своя бяг, нито спря. До мене долиташе пращенето на клоните, като си проправяше път през гъстака, и с всеки миг този звук ставаше все по-далечен.
Това беше единствената ми възможност да си намеря водач. Не биваше да я изгубя и аз се спуснах да го гоня.
Ако притежавам някакво физическо качество, в което съм сигурен, това е бързината на моите крака. По това време никой индиански бегач не можеше да ме надмине, а още по-малко един тромав негър с дълги ходила. Бях сигурен, че ако още веднъж зърнех този чернокож, щях скоро да го настигна; обаче тъкмо в това се заключаваше мъчнотията. Докато се колебаех, бях му дал голяма преднина и сега беше потънал в дебрите на гъсталака.
Но аз го чувах как си проправяше път през храстите като дива свиня и водейки се по звука, продължавах да го преследвам.
Бях вече доста изморен от предишните си усилия, но тъй като животът ми зависеше от това, дали ще настигна негъра, събрах сили и се понесох като хрътка. За щастие въпросът не се свеждаше само до бързо бягане, иначе гонитбата щеше да приключи много скоро. Мъчнотията се заключаваше в преминаването през храсти и заобикалянето на дънери; трябваше да си проправям с много усилия път между клоните и много пъти да извивам в зигзаг, за да успея да зърна този, когото гонех!
Обаче най-после успях. Шубраците се свършиха. Само разкривените стволове на кипарисите се издигаха от мочурливата черна почва и далече, в една от пътеките, образувани между дърветата, видях негъра, който все още тичаше с всички сили. За щастие дрехите му бяха светли, иначе нямаше да мога да го различавам от тъмните сенки. Дори и сега едва го зърнах, и то на доста далечно разстояние.
Но вече бях излязъл от гъсталаците и можех да тичам свободно. Сега всичко зависеше от това, колко бързо щях да го гоня, и след по-малко от пет минути аз тичах по петите на негъра и му виках да спре.
— Стой! — крещях аз. — Спри се, за бога!
Негърът не обърна никакво внимание на моите молби. Дори не извърна глава, а продължи да тича с усилия през калта.
— Стой! — задъхан повторих с последни сили. — Спри се, човече. Защо бягаш от мене? Аз няма да ти сторя никакво зло.
Ала и тези думи не му направиха впечатление. Аз не получих отговор. Напротив, струваше ми се, че той затича още по-бързо или може би просто беше излязъл от мочурището и бягаше по твърда земя, докато аз сега навлизах там.
Струваше ми се, че разстоянието между нас отново се увеличи и започнах да се боя, че въпреки всичко той може да ми избяга. Чувствах, че животът ми зависи от изхода на тази гонитба. Ако той не ме изведе от гората, ще загина по най-жалък начин. Той трябва да ме изведе. Дали иска, или не, трябва да го принудя да ми помогне.
— Стой! — извиках пак. — Спри или ще стрелям! Вдигнах пушката. Двете цеви бяха пълни. Думите ми прозвучаха съвсем сериозно. И наистина щях да гръмна — не да го убия, но да го спра. Изстрелът можеше да го рани, но нямаше какво да правя. Нямах друг начин да спася собствения си живот.
Повторих ужасното предупреждение.
— Стой… или ще стрелям!
Този път гласът ми прозвуча заканително. Намерението ми беше непоколебимо и изглежда, че негърът го схвана, защото изведнъж се закова на място, завъртя се и застана с лице към мене:
— Стреляй и бъди проклет! — извика той. — Но внимавай, бели човече, гледай да ме улучиш. Бога ми!
