Мъчно можех да се помиря с мисълта да я видя изложена на грубите и оскърбителни погледи, а може би и на оскърбителните забележки по неин адрес. Но въпреки всичко предстоеше ми и това изпитание.
Аз не се обадих на робите. Познавах невъздържаната им природа и знаех каква сцена щеше да произлезе. Те щяха да отправят към мене поздрави и молби, изречени достатъчно високо, за да привлекат върху ми всеобщото внимание.
За да избягна такова нещо, застанах зад една купчинка бели мъже, която ме закриваше от техния поглед, заковах очи на входа и зачаках д’Отвил. На него възлагах последната си и единствена надежда.
Не можех да не забележа лицата, които влизаха и излизаха от залата. Разбира се, те всички бяха мъже, но какви ли нямаше между тях! Там беше неизбежният търговец на роби, висок като върлина, с груби черти на джамбазин, небрежно облечен, с увиснало сако, нахлупена шапка, грозни ботуши и плетен бич от разноцветна сурова кожа — подходящ белег на неговото призвание.
Неговата рязка противоположност беше изискано облеченият креол с виненочервена или синя официална дреха със златни копчета, плисирани панталони, високи зашнуровани платнени обувки, дантелено жабо̀ и брилянтни копчета на ръкавелите.
Можеше да се види и някой по-възрастен креол с кафеникави панталони, дочено сако от същия цвят и сламена шапка „манила“ или „панама“160 върху ниско подстриганите снежнобели коси.
Имаше и американски търговец от улица Поидрас или Чупитулас, от Лагера, Новата дига или Сейнт Чарлз с фрак от черно сукно, жилетка от черен сатен, блестящ като глазура, панталони от същия плат като фрака, обувки от бокс, без ръкавици на ръцете.
Можеше да се види и наконтен домакин на някой параход, както и някой търговски служещ с бял фрак, белоснежни панталони и мъхната касторена шапка, възкафява на цвят. Мяркаше се и самодоволен загладен банкер, и важен адвокат, издокаран с пъстри дрехи, изоставил мрачния си професионален вид, и капитан на речен параход, загубил приликата си с морски вълк, и богат плантатор от крайбрежието, и собственик на маган за памук; сбирщина от хора с неопределено занятие допълваше насъбралата се в Ротондата тълпа.
Докато стоях и разглеждах тези различни фигури и облекла, през вратата влезе едър набит мъж с червендалесто лице, облечен със зелено сако. В едната си ръка носеше сноп книжа, а в другата малко чукче с глава от слонова кост, което издаваше веднага занятието на този човек.
Влизането му предизвика бръмчене и раздвижи разните купчини хора. До мен долетяха възклицанията: „Идва, идва!“ „Ей го!“ „Ето го майора!“
Съвсем излишно беше да се съобщава ма присъстващите кой бе човекът със зеленото сако. Дори прекрасното кубе на „Сейнт Чарлз“ не беше по-добре познато на гражданите на Нови Орлеан, отколкото майор Б., прочутият аукционист.
След една минута веселото благо лице на майора се появи зад катедрата. Няколко резки удара на чукчето му въдвориха тишина и разпродажбата започна.
Сципион бе изправен на камъка пръв. Тълпата от бъдещи купувачи се струпа наоколо му; те започнаха да го мушкат с пръсти в ребрата, да му опипват мускулите, сякаш беше тлъст вол, отваряха му устата и разглеждаха зъбите, като да беше кон, а след това захванаха да наддават за него, като че ли наистина беше вол или кон.
При други обстоятелства може би щях да съчувствам на нещастника, обаче сърцето ми беше препълнено — в него нямаше място за Сципион, и аз обърнах гръб на отвратителната гледка.
Глава LX
Пазарът за роби
Отново обърнах очи към входа и заглеждах всеки, който влизаше. Д’Отвил все не се появяваше! Сигурно скоро щеше да дойде. Беше казал в дванадесет часа. Часът беше вече един, а него все още го нямаше.
Без съмнение той ще дойде, и то навреме. В края на краищата нямаше защо да се тревожа за времето. Нейното име беше последно в списъка. Имаше още много време.
Имах пълна вяра в новия си приятел, почти непознат, но не и неизпитан. Поведението му предишната вечер ми беше вдъхнало пълно доверие. Той няма да ме разочарова. Голямото му закъснение не можеше да разколебае вярата ми в него. Сигурно е срещнал някакво затруднение при търсенето на пари, защото аз чаках да ми донесе пари. Той сам беше загатнал за това. Без съмнение на туй се дължеше закъснението му, но бях сигурен, че ще дойде навреме. Той знаеше, че името й е на края на списъка, последният номер — номер 65!
Въпреки вярата ми в д’Отвил не бях спокоен. Много естествено беше да се чувствам така и това няма нужда от обяснение. Очите ми бяха приковани във вратата; надявах се да го видя всеки миг.
Зад гърба си чувах гласа на аукциониста непрестанно и еднообразно да повтаря едни и същи неща, прекъсван от време на време от резките удари на чукчето от слонова кост. Знаех, че разпродажбата върви по реда си, а по честите удари на чукчето можех да разбера, че тя напредва доста бързо. При все че досега бяха свършили само с пет-шест души роби, аз непрестанно си въобразявах, че те препускат по списъка и че скоро — твърде скоро — ще дойде нейният ред. Това караше сърцето ми да бие по-бързо и по-необуздано. Положително д’Отвил нямаше да ме разочарова!
Близо до мене стояха няколко души и весело разговаряха. Те бяха млади и облечени по последна мода — не беше трудно да разбера, че бяха потомци на креолските благородници. Те приказваха достатъчно високо и аз можех да ги чувам. Може би нямаше да се вслушам в приказките им, ако един от тях не беше споменал име, което грубо рязна слуха ми. Името беше Марини. Това беше Марини, за когото ми беше говорил Сципион — Марини, който се опитвал да купи Аврора. Разбира се, бях запомнил името.
„Марини!“ — аз се заслушах.
— И тъй, Марини, вие наистина ли имате намерение да наддавате за нея? — попита го някой.
— Oui161, — отговори един млад момък, облечен модерно, но малко контешки. — Oui, oui, oui — вяло проточи той, опъна бледолилавите си ръкавици и завъртя тънкото си бастунче — Имам това намерение… ma foi162… Да.
— Доколко смятате да дадете?
— Ами че une petite somme, mon cher ami163.
— С малка сума нищо няма да направите, Марини — възрази първият младеж. — Само аз зная пет-шест души които възнамеряват да наддават за нея, и все богаташи до един.
— Кои са те? — попита Марини и изведнъж безразличието му го напусна. — Кои са, ако смея да попитам?
— Кои ли? Е, добре, единият е Гардет, зъболекарят, който е съвсем полудял по нея; след това старият маркиз; после плантаторът Виларо и Лебон от Лафурш, и младият Моро, търговецът на вино от rue Дофин; а кой знае, може да има и още пет-шест от тези богати янки, плантатори на памук, които да я искат за домакиня! Ха-ха-ха!
— Аз мога да ви кажа още един — подхвърли трети.
— Кажете! — възкликнаха неколцина. — Може би сам вие, Льо Бер; трябва ви шивачка, да ви шие копчетата на ризите.
— Не, не аз — отговори Льо Бер. — Аз не купувам coturiers164 на такава цена — най-малко две хиляди долара, скъпи приятели. Par Dieu! Не. Аз си намирам и по-евтини шивачки в предградието Треме.
— Кой тогава? Кажете му името!
— Ще ви го кажа без всяко колебание — дъртакът Гаяр.
— Гаяр адвокатът?
— Господин Доминик Гаяр!
— Изключено — възрази някой. — Господин Гаяр е улегнал човек, високо нравствен… скъперник!
— Ха-ха — изсмя се Льо Бер. — Ясно е, господа, че вие не знаете какво представлява г. Гаяр. Може би аз го познавам по-добре. Макар изобщо да е скъперник, но има един вид хора, спрямо които е доста щедър. Il a une douzaine de maitresses!165 Освен това не забравяйте, че г.
