Доминик е ерген. Той има нужда от една добра домакиня — една femme de chambre166. Така, мили мои, аз подочух нещичко — une petite chose167. Готов съм да се обзаложа, че скъперникът ще даде повече, отколкото всеки от вас, дори от нашия богат и щедър Марини!
Марини хапеше устни. Ако той изпитваше само досада и раздразнение, то аз се гърчех от предсмъртна мъка. За мене нямаше вече никакво съмнение за кого се отнасяше целият разговор.
— Че нали несъстоятелността е била обявена поради иска на самия Гаяр? — попита някой.
— Така се говори.
— Ами нали всички го смятаха за голям приятел на семейството — съдружник на стария Безансон?
— Да, приятел и адвокат на семейството. Ха-ха! — многозначително подхвърли друг.
— Бедната Йожени! Тя няма да е вече такава непреклонна красавица. Сега няма да е толкова взискателна, като си избира съпруг.
— Това е много утешително за вас, Льо Бер! Ха-ха!
— О! — намеси се друг. — На Льо Бер много не му върви напоследък. Сегашният й избраник е един млад англичанин — същият, който преплувал с нея до брега след взрива на „Красавицата“. Поне така дочух. Тъй ли е, Льо Бер?
— Защо не попитате мадмоазел Безансон? — отвърна свадливо момъкът, с което разсмя другите.
— Бих я попитал — продължи първият, — само че не знам къде да я намеря. Къде е? На плантацията я няма. Отбих се там, но тя била заминала преди два дена. Не е и тука, при леля си. Къде е тя, мосю?
Зачаках отговора на този въпрос с известен интерес. Аз също не знаех къде е Йожени и бях я търсил същия ден, но без успех. Говореше се, че била дошла в града, но никой не можеше да ми каже нещо за нея. Едва сега си спомних това, което ми беше писала в писмото си за „Sacre coeur“. Може би, помислих си аз, наистина е отишла в манастира. Бедната Йожени!
— Вярно, къде е тя, мосю? — запита друг от групата.
— Много странно! — казаха в един глас няколко души. — Къде ли може да бъде? Льо Бер, вие трябва да знаете.
— Не зная нищо за мадмоазел Безансон — отвърна младият мъж с раздразнение и изненада, сякаш наистина не можеше да отговори на въпроса и беше ядосан от забележките, подхвърляни от неговите другари.
— Има нещо тайнствено в цялата тази работа — продължи един от тях. — Всичко това би ми се видяло много чудно, ако се отнасяше до някой друг, но не и до Йожени Безансон.
Трябва ли да казвам, че този разговор беше интересен за мене? Всяка изричана от тях думичка като огнена искра ме парваше право в сърцето и аз бих могъл да удуша тези младежи всички до един, както си стояха до мене. Те съвсем не подозираха, че „младият англичанин“ беше наблизо и ги слушаше, а още по- малко подозираха страшното въздействие, което думите им оказваха върху него.
Това, което ме засягаше, не бяха техните думи за Йожени, а разюзданите им приказки за Аврора. Не ви предавам непристойния им език по отношение на девойката — подигравателните им подмятания, срамните предположения и студената им гадна язвителност, когато ставаше дума за нравствената й чистота.
Особено един от тях, някой си г. Севинье, беше по-bizarre от всичките си другари и малко остана веднъж или дваж да се нахвърля отгоре му. Трябваше да употребя усилие, за да се въздържа, но все пак успях и не се помръднах от мястото си. Може би нямаше да издържа още дълго, ако не беше се случило нещо, което в миг прогони от ума ми и тези клюкари, и празните им брътвежи. Това нещо беше влизането на Аврора!
Отново бяха почнали да говорят за нея — за нейната чистота, за рядката й красота. Те спореха за това, кой ще стане неин собственик, но бяха сигурни, че който и да бъде той, тя ще стане негова любовница; започнаха още по-разгорещено да възхваляват нейната хубост и да се обзалагат за изхода на продажбата, когато изведнъж дърдоренето им секна и двама-трима се провикнаха:
— Voila! Voila! Elle vient!168
Тези думи ме накараха неволно да се обърна. На входа стоеше Аврора!
Глава LXI
Наддаването за моята годеница
Да, Аврора се появи на вратата на тази проклета зала и плахо спря на прага й.
Не беше сама. До нея имаше една мулатка — робиня като нея и като нея доведена тук, за да бъде продадена!
Имаше и трети човек с тях, или по-правилно до тях, понеже не вървеше наред с девойките, а пред тях и очевидно ги водеше към мястото на разпродажбата. Тази личност не беше никой друг освен Ларкин, жестокият надзирател.
— Хайде! — каза той грубо, като направи знак на Аврора и нейната другарка. — Насам, момичета, вървете подир мене!
Те се подчиниха на троснатото му подканване, влязоха и тръгнаха след него към подиума.
Аз стоях с нахлупена шапка и извърнато настрана лице. Аврора не ме видя.
Щом ме отминаха малко и останаха с гръб към мене, аз ги проследих с поглед. О, прекрасна Аврора! Прекрасна както винаги!
Не само аз се възхищавах от нея. Появяването на квартеронката предизвика сензация. Глъчката стихна като по даден знак; всеки сниши глас, всеки отправи поглед към нея, докато минаваше през помещението. Някои мъже забързаха от по-далечните ъгли на залата, за да я видят по-отблизо, други и отваряха път и учтиво отстъпваха назад, сякаш беше царица. Това правеха мъже, които не биха се унизили да се покажат вежливи пред друга жена от нейната раса — например пред „жълтото“ момиче, което вървеше редом с нея! О, ти, сила на красотата! Никога не си проличавала по-очебийно, отколкото при влизането на тази нещастна робиня.
Чувах шепот, виждах погледи, изпълнени с възхищение и страст. Забелязах жадните очи, които се впиваха в стройната й снага и ловяха всяко нейно движение, докато се движеше напред.
Всичко това ме измъчваше. Туй бе чувство, по-лошо от обикновената ревност, която вече бях изпитвал. Туй бе ревност, изострена от безсрамието на моите съперници.
Аврора беше простичко облечена. У нея не личеше желанието да подражава на изисканите дами — нямаше никакви панделки и волани, с каквито бе украсена роклята на по-тъмнокожата й другарка. Те биха подхождали зле на гордата скръб, която лъхаше от прекрасното й лице. У нея нямаше такова нещо, нямаше.
Беше облечена с рокля от светъл муселин, ушита с вкус, с дълга пола и тесни ръкави според модата по това време мода, която разкриваше приятната закръгленост на нейната снага. Носеше, както всички квартеронки, тюрбан от мадраска кърпа169, който стоеше на главата й като корона, а зелените, червени и жълти квадратчета на кърпата правеха още по-силно да изпъкват черните й като гарваново крило коси. Не носеше никакви скъпоценности освен големите златни обици, които с блясъка си подчертаваха топлата руменина на бузите и, а на ръката си имаше само един златен пръстен — годежната й халка, която ми беше много добре позната.
Потулих се в тълпата и нахлупих шапката си на онази страна, където беше подиумът. Искаше ми се Аврора да не ме вижда, а аз самият не можех да се въздържа да не я гледам. Бях застанал на такова място, че можех свободно да виждам и входа. Повече отпреди започвах да се тревожа за идването на д’Отвил.
Поставиха Аврора близо до подиума. Едва можех да видя само крайчеца на тюрбана й през раменете на хората. Като се повдигнех на пръсти, виждах и лицето, което случайно беше обърнато към мене. Ах, как биеше сърцето ми, докато се мъчех да разгадая изражението й, докато се стараех да проникна в нейните мисли!
Изглеждаше тъжна и разтревожена. Това беше напълно естествено. Но аз търсех да видя друго изражение — онова неспокойно напрежение, което се поражда от редуването на надеждата и страха.
Очите й блуждаеха из тълпата. Тя се вглеждаше в морето от лица, което я заобикаляше. Тя търсеше някого. Дали търсеше мене?
Когато погледът й мина край мене, наведох глава. Не смеех да я погледна в очите. Страхувах се, че не
