ще мога да се въздържа и ще й заговоря. Скъпа Аврора!
Повдигнах се пак. Погледът й още се луташе и търсеше безплодно… О, сигурно мене търсеше.
Отново се сниших зад тълпата и взорът й се плъзна по-нататък.
Още веднъж се вдигнах на пръсти. Видях сянка да помрачава лицето й. В очите й се появи по-дълбоко изражение — това бе отчаянието.
— Смелост! Смелост! — пошепнах си аз. — Погледни ме пак, прекрасна Аврора! Този път ще срещна погледа ти. Ще ти заговоря с моите очи… Ще отвърна на погледа с поглед…
„Тя ме вижда… тя ме разпознава! Това стресване, този проблясък на радост в очите, усмивката, която извива устните й! Взорът й не блуждае вече — погледът и е прикован… вярна моя любов! Наистина е търсила мене!“
Да, най-после очите ни се срещнаха — срещнаха се, разтапяха се и плуваха в любов. Бях загубил власт над себе си. Няколко мига не можех да извърна очи настрана, а се отдадох на подтика на пламенното си чувство. То беше взаимно. Не се съмнявах в това. Усещах как ни свързва сиянието на някакъв любовен лъч. Бях почти забравил къде се намирам!
Тихо промърморване и леко раздвижване в тълпата ме върнаха към действителността. Хората бяха забелязали втренчения и поглед, а мнозина, изкусни в тълкуването на такива погледи, бяха го разбрали. Те се обърнаха да видят към кого беше отправен той и от това се яви лекото раздвижване. Аз забелязах това навреме и обърнах лице в друга посока.
Пак загледах вратата, за да не пропусна д’Отвил. Защо го нямаше? Тревогата ми растеше от минута на минута.
Вярно, ще мине още час, а може би и два, преди да дойде нейният ред… Я!… Какво е това?
За миг настъпи тишина; ставаше нещо интересно. Обърнах се към подиума да видя какво се бе случило. Някакъв мургав мъж се беше качил на едно от стъпалата и шепнеше нещо на аукциониста.
Той се забави само един миг. Изглеждаше, че иска някаква услуга, която веднага му бе обещана, и той се върна на мястото си в тълпата.
Минаха една или две минути и тогава за мой ужас и изумление видях надзирателят да хваща Аврора за ръка и да я качва на каменния блок! Беше съвсем ясно какво значи това. Сега щяха да продават нея!
Не мога да си спомня точно какво съм правил през следващите няколко мига. Втурнах се безумно към входа. Надзърнах на улицата. Хвърлих тревожен поглед нагоре и надолу. Д’Отвил не се виждаше!
Спуснах се обратно в залата, минах отново през външните редици на тълпата и се запътих към подиума.
Наддаването беше започнало. Не бях чул първоначалните условия, но когато отново влязох, до ушите ми долетяха ужасните думи:
— Хиляда долара за квартеронката. Хиляда долара дадени!
„О, боже! Д’Отвил ме измами. Тя е загубена!… Загубена!“
В отчаянието си бях готов да прекъсна разпродажбата. Канех се да я провъзглася високо за неправилна поради това, че квартеронката се продаваше по-рано от определеното й в списъка място. Дори и на този слаб довод възлагах надежда.
Това беше като сламка за удавник, но аз реших да се хвана за нея.
Тъкмо бях отворил уста да се провикна, когато някой ме подръпна за ръкава и ме накара да се обърна. Беше д’Отвил! Слава богу, това беше д’Отвил!
Едва се въздържах да не се разкрещя от радост. Неговият вид ми подсказваше, че носи искрящо злато.
— Точно навреме, до минутка, — пошепна ми той и мушна в ръката ми портфейл. — Вътре има три хиляди долара — сигурно ще стигнат. Това е всичко, което можах да намеря. Не мога да остана… тук има хора, с които не бих искал да се срещам. Ще се видим след разпродажбата. Довиждане!
Аз дори не му поблагодарих както трябва. Не го видях да си тръгва. Очите ми бяха другаде.
— Хиляда и петстотин за квартеронката!… Добра домакиня… шивачка… дадени са хиляда и петстотин долара!
— Две хиляди! — извиках аз с прегракнал от вълнение глас.
Внезапният скок с такава голяма сума привлече вниманието на тълпата към мене. Присъстващите открито размениха погледи, усмивки и закачки по мой адрес.
Аз не ги виждах или по-скоро не исках да ги видя. Виждах Аврора, само Аврора, застанала на каменния блок като статуя на пиедестал — въплъщение на скръб и красота. Колкото по-скоро можех да я отведа оттук, толкова по-добре за мен и с тази единствена цел бях наддал толкова много.
— Дадени са две хиляди… две хиляди… две хиляди и сто долара… две хиляди и сто, и двеста… две хиляди и двеста долара… дадени са две хиляди и двеста…
— Две хиляди и петстотин! — извиках отново аз, с колкото можех по-твърд глас.
— Две хиляди и петстотин долара — повтаряше аукционистът с еднозвучния си напевен тон; — две и петстотин… и шестстотин… вие, господине? Благодаря ви! Две хиляди и шестстотин долара за квартеронката… две хиляди и шестстотин!
„О, боже! Дали ще отидат над три хиляди; ако отидат…“
— Две хиляди и седемстотин! — наддаде контето Марини.
— Две хиляди и осемстотин! — обади се старият маркиз.
— Две хиляди осемстотин и петдесет! — рече младият търговец Моро.
— И деветстотин! — кимна високият мургав мъж, който бе пошепнал нещо на аукциониста.
— Дадени са две хиляди и деветстотин долара, две хиляди и деветстотин…
— Три хиляди! — едва изрекох аз с отчаян глас.
Това беше последното ми наддаване. Не можех да продължа повече.
Зачаках края, както осъденият на смърт чака да му надянат примката на шията или да замахнат със секирата. Сърцето ми надали би могло да издържи много дълго тази ужасна неизвестност. Но не стана нужда да чакам дълго.
— Три хиляди и сто долара!… Дадени са три хиляди и… три хиляди и сто долара…
Отправих поглед към Аврора. Това беше поглед на безнадеждно отчаяние; след това се обърнах и залитайки, повлякох крака през залата.
Преди да стигна до вратата, чух гласа на аукциониста все тъй напевно да проточва:
— Дадени са три хиляди и петстотин за квартеронката!
Спрях и заслушах. Продажбата наближаваше към своя край.
— Три хиляди и петстотин… продава се за три хиляди и петстотин… продава се… продава се…
Резкият удар на чукчето ме оглуши. В него се загуби решаващата дума „продадена!“, но тази дума отекна в сърцето ми с непоносима болка.
Настъпи шумна бъркотия: всред разочарованите купувачи се разнесоха високи възбудени възклицания. Кой беше щастливецът?
Надигнах се да погледна. Високият мургав мъж разговаряше с аукциониста. Аврора стоеше до него. Сега си спомних, че бях забелязал този човек на парахода. Това беше посредникът, за когото ми беше споменал д’Отвил. Креолът беше отгатнал, отгатнал беше и Льо Бер.
Гаяр я бе отнел от всички!
Глава LXII
Каретата
Известно време се побавих в залата, без да мога да взема някакво решение. Тази, която обичах и която ме обичаше, ми беше отнета по силата на един позорен закон, откъсната от мен по най-безмилостен начин. Сега щяха да я отведат пред очите ми и не беше изключено никога вече да не я видя. Тя беше загубена за мене, по-безнадеждно загубена, отколкото ако беше станала годеница на някой друг. Тогава щеше поне да бъде свободна да мисли, да действува, да излиза, да… Тогава бих могъл да се надявам пак да я срещна, да я видя, да й се любувам, пък дори и само от разстояние, да я обожавам в потайните дълбини на сърцето си, да се утешавам с мисълта, че още ме обича. Да станеше невеста, съпруга на друг! Дори и това бих могъл да понеса със спокойствие. А сега не годеница или невеста, а робиня, по принуждение, против волята й наложница на друг и този друг… О, как се свиваше сърцето ми при тези ужасни мисли!
