мъж — търговецът на роби — и се качи на капрата. Още един мъж прекоси тротоара, но толкова бързо, че не можах да го позная. Обаче аз се досетих кой беше той. Ето че от къщата излязоха още двама души — една мулатка и едно младо момиче. При все че тя беше загърната с наметка, познах Аврора. Мулатката заведе момичето до каляската и се качи след нея. В този миг на улицата се появи някакъв конник, който се приближи и спря до колата. След като размени няколко думи с някого в колата, той пак подкара коня си и се отдалечи. Този конник беше Ларкин, надзирателят.
Вратичката хлопна и незабавно след това изплющя камшикът на кочияша; катърите препуснаха по улицата, завиха надясно и поеха по Дигата.
Моят кочияш, на когото вече бях дал нареждания, шибна с камшик своя кон и подкара след тях, като гледаше да бъде малко по-назад.
Едва след като изминахме дългата улица Чупитулас през предградието Марини и бяхме изминали голяма част от пътя за близкото селце Лафайет, аз се сетих къде отивах. Единствената ми мисъл досега беше да не изгубя от погледа си колата на Гаяр.
Сега се запитах: с каква цел вървя след тях? Имах ли намерение да вървя подир Гаяр с каляска около тридесет мили до неговия дом.
Дори и да бях взел такова решение, съмнително беше дали кочияшът ми щеше да се съблазни и да угоди на моята прищявка и дали нещастната му кранта би могла да извърши подобен подвиг.
С каква цел тогава препусках подире му? Да нападна тези хора на пътя и да освободя Аврора от техните ръце? Не, те бяха трима и без съмнение добре въоръжени, а аз — сам.
Обаче чак след като изминах няколко мили, започнах да си давам сметка колко безсмислена беше моята постъпка. Тогава заповядах на кочияша да спре.
Останах в колата и загледах през прозорчето отдалечаващата се каляска, докато тя се скри зад един завой на пътя.
— В края на краищата — промърморих си аз — не сгреших, като тръгнах подире им. Сега съм сигурен къде отиват. Карай обратно в хотел „Сейнт Луис“.
Последното изречение беше заповед, отправена към моя кочияш, който обърна колата и тръгна назад.
Тъй като бях обещал да му платя повече, ако бърза, не се мина много време и колелата на каретата загърмяха по настилката на улица Сейнт Луис.
След като се разплатих, влязох в хотела. За моя голяма радост заварих д’Отвил да ме чака и след няколко минути вече му бях разказал за решението си да отвлека Аврора.
Рядко се намира приятел като него! Той одобри моето решение. Каква преданост! Предложи ми да дойде с мене и ми помогне.
Напразно го предупреждавах за всичките опасности. С въодушевление, което беше необяснимо за мен тогава и което много ме учуди, той настоя да сподели опасностите с мене.
Може би, ако бях по-настойчив, щях да го разубедя, обаче виждах колко необходим ми бе.
Не можех да си обясня странното чувство на самоувереност, с което ме изпълваше присъствието на този нежен, но смел момък. Нежеланието, с което приех предложението му, беше само привидно, не беше искрено. Сърцето ми не се съгласяваше с разума. Всъщност много се зарадвах, когато ми заяви, че е решил да ме придружи.
Тази вечер нямаше никакъв параход, който да отива нагоре по реката; но това не ни попречи да потеглим. Имахме два коня — най-добрите, каквито можеха да се намерят срещу пари — и още преди залез бяхме излезли от предградието на Нови Орлеан и препускахме по пътя към Бренжиер.
Глава LXIV
Двамата злодеи
Пътувахме бързо. Нямаше никакви стръмнини, които да ни забавят. Препускахме по пътя на Дигата, който започва от Нови Орлеан и върви все по речния бряг; на всеки няколкостотин метра пътят минава край разни плантации и селища. Пътеката беше равна като хиподрум, копитата на конете стъпваха леко по мекия прахоляк и правеха язденето леко. Конете ни бяха мустанги от тексаските прерии, приучени на този ход — раван, — присъщ на яздитните коне в югозападните щати. И двата бяха прекрасни „раванлии“ и преди да настъпи нощта, бяхме изминали повече от половината път.
През цялото време бяхме разменили само няколко думи. Аз бях зает с мислите си — зает с обсъждането на своя план. Младият ми другар изглеждаше не по-малко зает със своите размишления.
Падналият здрач ни накара да яздим по-близо един до друг и сега аз изложих на д’Отвил плана, който бях скроил.
Всъщност то не беше никакъв план. Намерението ми беше просто следното: да отида направо в плантацията на Гаяр, да се промъкна до къщата и да вляза във връзка с Аврора чрез някой от робите; ако не сполуча, тогава да се помъча да разбера в коя част на къщата тя ще прекара нощта, да се вмъкна в стаята й, след като всички заспят, да й предложа да избяга с мене и тогава да търсим най-добрия начин за бягство.
Почти не бях мислил какво ще правим, след като излезем от къщата. То изглеждаше много лесно. Нашите коне щяха да ни отнесат обратно в града. Там щяхме да се укрием, докато някой параход ни изведе от страната.
Това беше всичко, което бях скроил, и след като го споделих с д’Отвил, зачаках неговия отговор.
След няколко мига мълчание младият креол одобри намисленото от мене. Той също не виждаше никакъв друг изход от положението. Аврора трябваше да бъде отведена на всяка цена.
Сега заговорихме за подробностите. Разгледахме всички възможности за успех и неуспех.
Най-трудното, според двамата ни, щеше да бъде да влезем във връзка с Аврора. Дали щяхме да успеем? Тя сигурно нямаше да е затворена! Надали Гаяр щеше да е чак толкова подозрителен, че да я пази и наблюдава! Сега беше пълен собственик на жадуваното съкровище — никой не можеше да му отнеме робинята, без да наруши закона; никой не можеше да я отвлече, без да се изложи на опасност и страшно наказание. Без съмнение той подозираше, че между квартеронката и мене съществува някакво споразумение, но едва ли би могъл да си представи такава любов, каквато изпитвах аз — любов, която можеше да ме накара да рискувам живота си, както и възнамерявах да направя.
Не! Съдейки по собствената си срамна страст, Гаяр можеше да предположи, че и аз като него съм „поразен“ от красотата на девойката и че съм готов да платя известна сума — да кажем, три хиляди долара, — за да я притежавам. Но това, че не бях наддал повече, което без съмнение му е било подробно докладвано от неговия посредник, доказваше, че моята любов има граници и се простира само до тях. Той не ме смяташе вече за съперник. Не. Господин Доминик Гаяр никога не би могъл да си представи чувство като моето, никога не би и помислил за такава саможертва, към каквато ме водеше сега това чувство. Една толкова романтична постъпка бе извън границите на вероятното. Ето защо — тъй разсъждавахме двамата с д’Отвил — Аврора надали щеше да бъде пазена и наблюдавана.
Но даже и при това положение как щяхме да влезем във връзка с нея? Това щеше да бъде извънредно трудно.
Аз се надявах на малкото листче хартия с думите „Ce soir viendrai“. Положително тази нощ Аврора нямаше да заспи. Моето сърце ми подсказваше това и тази мисъл ме правеше горд и уверен в своя успех. Още тази нощ трябваше да се опитам да я отвлека. Не можех да допусна мисълта тя да прекара дори и една нощ под покрива на своя тиранин.
А нощта обещаваше да бъде благосклонна към нас. Едва залезе слънцето и небето се начумери и доби оловен оттенък. Щом изтече краткотрайният здрач, целият небесен свод стана толкова тъмен, че не можехме да отличим очертанията на гората от самото небе. Не се виждаше нито една звездичка. Дебела завеса от мрачни облаци ги скриваше от погледа ни. Дори и жълтата повърхност на реката едва можеше да се види от брега и ние се водехме само по белия прах на пътя.
Да намериш пътека в гората или всред по-тъмните ниви на плантациите беше невъзможно — тъй непрогледен бе обгърналият ни мрак.
Това можеше да ни попречи, да ни уплаши, че ще изгубим пътя, но аз не се боях от такива неща. Сигурен бях, че самата звезда на любовта ще ни води напред.
Тъмнината щеше да е благоприятна за нас. Под приятелското й було можехме да приближим към къщата
