и да действаме с по-голяма сигурност, а ако нощта беше лунна, щеше да бъде опасно да не ни забележат.
Във внезапната промяна на небето виждах не лошо предсказание, а предзнаменование за успех.
Имаше признаци на приближаваща се буря. Защо ли пък ми беше хубаво време? Бих се радвал на всичко — на пороен дъжд, буря, ураган, — на всичко освен на ясна нощ.
Беше доста рано, когато стигнахме до плантацията Безансон — нямаше още и полунощ. Не губихме време по пътя. Бързахме, за да стигнем навреме, преди хората на Гаяр да си легнат. Надявахме се да намерим някакъв начин да влезем във връзка с Аврора чрез робите.
Аз познавах едного от тях. Бях му направил незначителна услуга през време на престоя си в Бренжиер. Бях спечелил неговото доверие — достатъчно, за да мога да го подкупя. Можеше да го намерим и той да ни окаже желаната помощ.
Тишина цареше в плантация Безансон. Господарската къща изглеждаше безлюдна. Не се виждаше никаква светлинка. Едно пламъче мъждукаше отзад, в къщата на надзирателя. Негърското селце бе тъмно и смълчано. Не се чуваше обичайното за този час бръмчене. Тези, чиито гласове обикновено ехтяха в малката уличка, бяха сега далече от него. Колибите бяха празни. Заглъхнали бяха песните, закачките и безгрижният смях; единственият звук, който нарушаваше безмълвието, беше воят на ловджийското куче, затъжило се за изчезналия си господар.
Като яздехме мълчаливо, загледани в пътя пред нас, ние отминахме портата. Придвижихме се напред с най-голяма предпазливост. Можеше да срещнем онези, с които най-малко искахме да се сблъскаме — надзирателя, посредника, самия Гаяр. Дори ако ни видеше някой от негрите на Гаяр, пак можеше да се провалят всичките ни кроежи. Аз тъй се боях от това, че ако нощта не беше толкова непрогледна, отдавна щях да изоставя пътя и да тръгна по една позната пътечка през гората. Но беше твърде тъмно, за да можем да минем по тази пътечка без затруднение и без да губим време. Поради това ние продължавахме по пътя с намерение да го оставим, когато стигнем срещу плантацията на Гаяр.
Между двете плантации минаваше коларски път за превозване на дърва от гората. Аз възнамерявах да свия именно по него. Надали щяхме да срещнем някого там и бяхме намислили да скрием конете между дърветата зад нивите със захарна тръстика. В такава нощ дори и негър — ловец на миещи мечки — не би влязъл в гората.
Бавно и предпазливо стигнахме до мястото, където се отклонява този път, когато до слуха ни долетяха гласове. По пътя идваха някакви хора.
Ние спряхме конете и се ослушахме. Разговаряха мъже, а по това, че гласовете им ставаха все по-ясни, можехме да заключим, че се приближаваха към нас.
Идваха по главния път откъм селището. Тропотът на копитата ни подсказа, че бяха на коне и следователно — бяха бели хора. Голяма топола се издигаше на празното място от едната страна на пътя. Дълги кичури испански мъх, увиснали от нейните клони, почти допираха земята. Тополата предлагаше прекрасно прикритие и ние тъкмо бяхме успели да пришпорим конете и да застанем зад исполинския и ствол, когато конниците се изравниха с дървото.
Колкото и да беше тъмно, можахме да ги видим, когато минаха край нас. Сенките им (те бяха двама) леко се откроиха върху жълтата повърхност на водата. Ако бяха мълчали, можеше да не узнаем кои са, обаче гласовете им ги издадоха. Бяха Ларкин и търговецът на роби.
— Чудесно! — пошепна д’Отвил, когато ги познахме. Били са при Гаяр, а сега си отиват у дома, в плантацията Безансон.
Съвсем същата мисъл мина и на мен през ума. Нямаше съмнение, че се връщаха по домовете си — надзирателят — в плантация Безансон, а търговецът — в своята къща, за която знаех, че била по-навътре от брега. Сега си спомних, че често бях виждал този човек в обществото на Гаяр.
Тази мисъл ми дойде наум, когато д’Отвил ми заговори; но откъде знаеше той това? „Трябва да е добре запознат с тези околности“ — помислих си аз.
Нямах време да размишлявам или да му задавам каквито и да било въпроси. Разговорът на двамата нехранимайковци — защото наистина бяха нехранимайковци — привлече цялото ми внимание. Те бяха явно в много весело настроение, непрекъснато се смееха и си подхвърляха шеги. Изглеждаше, че подлите им услуги са били добре платени.
— Е, Бил — рече търговецът на роби, — тая беше най-голямата пара̀, дето съм дал за някой чернокож.
— Да му се не види тоя стар френски глупак! Скъпо му излезе тая прищявка; той не е дип от разпуснатите. Стиснат дъртак!
— Ами… тя си струва парите; па и не е скъпа, ако човек има излишни доларчета. Май че по-хубаво парче от нея не мож намери в цяла Луизиана. То и аз не бих се отказал…
— Ха-ха-ха! — гръмогласно се закикоти надзирателят. — Че що се не опиташ, като ти е мерак — многозначително додаде той.
— Слушай, Бил!… Кажи ми… кажи си правичката, стари приятелю… не си ли се опитвал някой път…
— Хм, да ти кажа истината, не съм, ама сигурно щях да успея, ако бях се опитал. Нали съм отскоро в плантацията. Па освен това тя си е вирнала носа от гордост и от туй, дето е учила много, та се мисли за не по-лоша от бяла. Аз смятам, че старата лисица ще й посмачка фасона. Като поживее малко с него, май след туй няма да откаже на никой, който я покани, да се поразходят из гората. Все ще има време и за нас, като нищо.
Търговецът промърмори нещо в отговор на тези пророчески думи, но двамата бяха толкова далече, че разговорът им не се чуваше повече. Туй, което чух, колкото и безсмислено да беше, ми причини болка и още повече разпали желанието да спася Аврора от ужасната съдба, която я очакваше.
Дадох знак на моя другар и ние излязохме иззад дървото, а подир няколко минути завихме в страничната пътека, която водеше към гората.
Глава LXV
В горския гъстак
По този страничен път напредвахме много бавно. Нямаше бял прах, от който да се водим. Трябваше да вървим слепешком между криволичещите огради. Конете току се спъваха в дълбоките коловози, оставени от колите с дървен материал, и беше много трудно да ги накараме да вървят напред.
Моят другар изглеждаше да се справя с положението по-добре от мене, шибаше коня с камшика и напредваше, сякаш добре познаваше пътеката или пък беше по-безразсъден. Учудвах се на това, но не казах нищо.
След мъчителен половин час стигнахме до ъгъла на оградата, където свършваше заграденото място и започваше гората. След още сто ярда се намерихме в сянката на високи дървета, където спряхме да си поемем дъх и да се посъветваме какво да правим по-нататък.
Аз си спомних, че наблизо имаше гъстак от папайя.
— Да можехме да го намерим — казах на другаря си, — че да си оставим там конете!
— Няма да е много трудно — отвърна той, — макар че надали си струва труда да търсим този гъстак; тъмнината е достатъчно прикритие… А, май че не е!… Voila l’eclair.171
Докато д’Отвил изрече тези думи, син блясък освети целия небесен свод. Дори и мрачните пътеки на гората станаха толкова светли, че можехме да видим дънерите и клоните на дърветата на доста голямо разстояние. Светлината затрептя за няколко секунди като лампа, преди да угасне, а след това изчезна внезапно и мракът стана по-непрогледен от преди.
Никакъв звук не придружаваше това явление, обаче то предизвика взрив от звуци между дивите обитатели на гората. То събуди белоглавия Haliaetus172, кацнал на върха на високия таксодиум, и дивият му смях прозвуча дрезгаво и рязко. Събуди блатните птици — патиците, дъждосвирците, сивите чапли — които закряскаха в хор. Бухалът, буден вече, забуха по-силно мрачното си „бу-ху“, а от потайните дебри на гората долетя вълчи вой и по-пронизителният вик на кугуара.
Цялата природа сякаш се стресна от тоя неочакван блясък, който заля небето. Но в следващия миг всичко потъна в тъмнина и безмълвие, както и преди.
