— Разбира се, че беше тука! Да… тука… ето дръвчето, за което вързах юздите. Вижте! Ето следите от копитата им. Боже мой! Конете ги няма!
Изрекох тези думи с пълното убеждение, че казвам истината. Нямаше място за никакво съмнение. Пред нас беше утъпканото място, където бяха стояли, същото дърво, за което ги бяхме вързали. Веднага го познах — то беше най-голямото в гъстака.
„Кой ги е отвел?“ Това беше първият въпрос, който си зададохме. Някой да не ни е проследил? Или някой случайно е открил конете? Второто предположение беше по-малко вероятно. Кой ще скита в гората в такава нощ? Но даже и да имаше някой да скита, какво го е завело в гъстака от папайя? Чакай! Дойде ми на ума нова мисъл: може би конете са се отвързали сами?
Това беше напълно допустимо. В такъв случай сигурно щяхме да познаем, щом светне пак мълния, дали са се освободили сами, или някоя човешка ръка е отвързала поводите. Ние стояхме до дървото и чакахме светкавицата.
Тя не се забави много и когато блесна, ни помогна да разрешим съмненията си. Моята догадка беше вярна: конете се бяха освободили сами. За това свидетелстваха изпочупените клони. Нещо — може би светкавицата, а още по-вероятно някой дебнещ див звяр — ги беше подплашило и те бяха побягнали в гората.
Сега се укорявахме, че ги бяхме вързали толкова небрежно, и то за клона на asiminas, мекото сочно дърво, което не е по-жилаво от повечето тревисти растения. Аз бях доволен, когато открих, че конете са се отвързали сами. Имаше надежда да не са отишли много надалече. Все още можеше да ги намерим да пасат някъде наблизо, с влачещи се подире им поводи.
Без да губим време, тръгнахме да ги търсим — д’Отвил отиде в една посока, аз в друга, а Аврора остана в гъстака на папайята.
Обиколих цялата околност, върнах се при оградата, стигнах край нея чак до пътя и даже извървях известно разстояние по самия път. Претърсих всяко кътче между дърветата, провирах се през гъсталаци и камъши и всеки път, когато се святкаше, търсех следи по земята. От време на време се завръщах при изходната точка, за да узная дали д’Отвил не ги е намерил.
След като прекарах почти цял час в това безплодно търсене, реших да се откажа. Не вярвах вече, че ще намеря конете; отчаян, запътих се отново към гъстака. Д’Отвил беше дошъл преди мене.
Когато се приближих, трептящото сияние ми помогна да различа фигурата му. Той стоеше до Аврора. Двамата непринудено разговаряха. Стори ми се, че той любезничеше с нея и като че това й харесваше. В тази сцена, мярнала се за миг пред очите ми, имаше нещо, което болезнено ме засегна.
Д’Отвил също не беше намерил никакви следи от избягалите коне. Нямаше смисъл да ги търсим повече. Решихме да прекъснем търсенето и да прекараме нощта в гората.
Със свито сърце трябваше да се съглася, но за нас нямаше друг избор. Пеш не бихме могли да стигнем в Нови Орлеан, преди да се развидели, а да ни намерят на пътя след съмване значеше положително да ни заловят. Такива като нас не можеха да минат, без да ги забележат, а аз не се съмнявах, че още призори по пътя към града щеше да тръгне потеря.
Най-благоразумното беше да пренощуваме, където си бяхме, и да тръгнем отново да търсим конете, щом съмне. Ако сполучехме да ги намерим, можехме да ги скрием в блатото до следващата нощ и тогава да потеглим към града. Ако не ги намерехме, тогава като тръгнехме по-рано, можехме да изминем разстоянието пеш.
Загубването на конете беше ни изправило пред неочаквано затруднение. Това беше намалило сериозно вероятността да успеем да избягаме и бе увеличило опасността на положението, в което се намирахме.
Опасност, казах, а ние действително се намирахме пред опасност, и то не каква да е. За вас ще е трудно да разберете същината на нашето положение. Вие си представяте, че четете разказ за някакво обикновено бягство на влюбени — просто отвличане a la Гретна Грийн173.
Откажете се от тази представа. Разберете, че ние и тримата бяхме извършили постъпка, за която трябваше да отговаряме пред закона. Разберете, че за моето престъпление подлежах на строго наказание според законите на страната и че бях заплашен от още по-ужасна присъда извън законите на страната. Аз знаех всичко това — знаех, че извършеното от мен деяние застрашаваше даже живота ми!
Помислете за надвисналата над нас угроза и може би това ще ви помогне да си представите как се чувствахме ние, след като се върнахме от безуспешното търсене на конете.
За нас нямаше друг избор, освен да останем, където бяхме, до сутринта.
Половин час се занимавахме да късаме испански мъх от дърветата и да събираме меките листа на папайя. Всичко това аз постлах на земята, сложих на тях Аврора и я покрих с наметката си.
Самият аз нямах нужда от легло, а седнах до своята любима и облегнах гръб на едно дърво. С радост бих облегнал главата й на моите гърди, но присъствието на д’Отвил ме възпираше. Може би и това не би ме накарало да се въздържа, но когато направих лек намек, Аврора го отхвърли. Тя даже свенливо си дръпна ръката, която бях взел в моята.
Да си призная, тази свенливост ме изненада и докачи.
Глава LXVIII
Нощ в гората
Както бях облечен, студената нощна роса нямаше да ме остави да заспя, ала и без нея щях да остана буден. Не бих могъл да заспя и на пухен дюшек.
Д’Отвил великодушно ми предложи своята наметка, но аз не я приех. Той също беше облечен е памучни и ленени дрехи. Но не това обаче беше причината, която ме накара да отхвърля предложението му. Аз не бих могъл да го приема дори и да страдах от студа. Бях започнал да се страхувам от него!
Аврора бързо заспа. При светлината на светкавиците виждах, че очите й бяха затворени, а лекото й равномерно дишане показваше, че спи. Това също ме дразнеше.
Изчаквах всяко ново святкане, та да мога да я видя. Всеки път, когато трептящото сияние осветяваше прекрасните и черти, аз й се любувах със смесено чувство на обич и болка. Ах, нима това лице можеше да мами? Нима тази благородна душа можеше да таи грях? Нима в края на краищата тя не ме обича?
Даже и да беше така, сега вече нямаше връщане, никакво отклонение от предначертаната цел. Това, за което се бях заловил, трябваше да се довърши, дори и с цената на моето сърце и живот. Аз мислех само за целта, която ни беше довела тук.
Когато се поуспокоих, започнах отново да размишлявам какво би могло да се направи. Щом пукнеше зората, щях да тръгна да търся конете, да ги проследя и ако ми се удаде да намеря къде се бяха заблудили, да ги върна и след това всички да се спотаим в гората, докато отново се свечери.
Ами ако не намерим конете, тогава какво?
Дълго време не можех да реша как щеше да бъде най-добре да се постъпи в такъв случай.
Най-сетне ми хрумна нещо — един толкова осъществим план, че не можех да не го споделя е д’Отвил, който също беше буден. Тоя план беше тъй прост, че ми стана чудно как не бях се сетил за него по-рано. Състоеше се в това: той (д’Отвил) да отиде в Бренжиер, да намери там други коне или кола и рано привечер на следващия ден да ни пресрещне на пътя на Дигата.
Нима можеше да се измисли нещо по-добро от това? За д’Отвил нямаше да е никак трудно да наеме коне в Бренжиер, по-скоро кола. Никой не го познаваше, поне никой не би подозирал, че той има нещо общо с мене. Бях убеден, че изчезването на квартеронката щеше веднага да се припише на мен. Така щеше да помисли самият Гаяр и следователно щяха да заподозрат и да търсят само мене. Д’Отвил се съгласи с мен, че това е най-подходящият план, към който трябва да пристъпим в случай, че не намерим конете. След като уговорихме всички подробности, ние зачакахме настъпването на деня с по-малко опасение.
Най-после се зазори. Дрезгавата светлина бавно проникваше през сенчестите върхари и трябваше да стане достатъчно светло, та да можем да подновим търсенето.
Аврора остана да лежи, а д’Отвил и аз се разделихме и тръгнахме на различни страни да търсим конете.
Д’Отвил навлезе в гората, аз пък се запътих в противоположна посока.
Скоро стигнах до лъкатушещата ограда, която опасваше нивите на Гаяр — ние все още се намирахме на самата граница на неговата плантация. Когато стигнах там, продължих към мястото, където черният път
