Нямах сили да чакам повече; аз се прехвърлих през оградата на градината и запълзях напред, последван от д’Отвил.
След няколко секунди и двамата бяхме вече стигнали набелязаното място — точно пред прозореца, от който сега ни деляха само дървените перила на верандата. Като се поприведохме, очите ни дойдоха на едно равнище с пода на стаята. Пердето не беше спуснато както трябва. Едно от стъклата на прозореца беше останало незакрито и ние виждахме почти цялата дълбочина на стаята. Бяхме толкова наблизо, че можехме да доловим всеки звук и съвсем ясно чувахме хората, които говореха вътре.
Предположението ни е било право. Наистина бяхме видели Аврора. Другият човек в стаята беше Гаяр.
Няма да опиша тази сцена, нито да повторя думите, които чухме. Няма да разкажа подробно приказките на този подъл негодник — отначало угоднически и ласкателни, сетне груби, дръзки и гадни, докато най- после, като не успя да постигне целта си с молби, той прибягна до заплахи.
Д’Отвил ме задържаше и ми се молеше шепнешком да имам търпение. Един или два пъти бях почти съвсем готов да се хвърля напред, да счупя прозореца и да поваля този нехранимайко. Благодарение на благоразумната намеса на моя другар успях да се сдържа.
Сцената свърши с това, че Гаяр напусна стаята разгневен, но малко подтиснат. Смелото и прямо държане на квартеронката, която беше силна поне колкото дребния си противник, беше го явно поумирило за известно време, иначе щеше да прибегне до насилие.
Обаче заплахите, с които си отиде, не оставяха никакво съмнение, че възнамерява да поднови скоро грубото си настъпление. Беше сигурен в победата над жертвата си — тя беше негова робиня и трябваше да отстъпи. Той разполагаше с достатъчно време и възможности. Нямаше нужда да отива веднага до крайности. Можеше да почака, докато поукротената му храброст се възвърне и събуди у него нов подтик.
Излизането на Гаяр ни даваше възможност да съобщим на Аврора, че сме тук. Аз понечих да се кача на верандата и да почукам на прозореца, но моят другар ме възпря.
— Няма нужда — пошепна ми той, — тя положително знае, че ще бъдете тука. Оставете по-нататък на нея. Тя пак ще дойде на прозореца. Търпение, мосю. Една погрешна стъпка ще провали всичко. Не забравяйте кучетата!
Имаше много благоразумие в тези съвети и аз се вслушах в тях. Всичко щеше да се реши в следващите няколко минути и ние двамата се спотаихме, загледани в движенията на квартеронката.
Вниманието ни бе привлечено от помещението, в което се намираше. Не беше гостната стая, нито пък спалня. Беше нещо като библиотека или кабинет, за което свидетелстваха шкафовете, пълни с книги, и масата, отрупана с книжа и писмени принадлежности. Без съмнение това беше работната стая на адвоката, в която се занимаваше с делата си.
Защо бяха оставили Аврора в тази стая? Ние си зададохме този въпрос, обаче нямахме време да се занимаваме с него. Другарят ми предположи, че бяха току-що пристигнали и затова са я оставили тук, докато приготвят друга стая за нея. На тази мисъл го бяха навели гласовете на слугите, долитащи от горния етаж, и шумът от разместване на мебели; по всичко личеше, че нареждат някаква стая.
Това даде съвсем нова насока на мислите ми. Ами ако изведнъж я изведат от библиотеката и заведат горе. Тогава щеше да стане много по-трудно да влезем във връзка с нея. По-добре щеше да е да се опитаме веднага.
Въпреки желанието на д’Отвил аз се канех да отида до прозореца, когато движенията на самата Аврора ме накараха да се спра.
От мястото, където стояхме, добре се виждаше вратата, през която току-що беше излязъл Гаяр. Видях квартеронката да се приближава към нея с безшумни стъпки, сякаш стаила някакво определено намерение. Тя сложи ръка на ключа и го завъртя, тъй че сега вратата беше заключена отвътре. Каква цел преследваше с това?
Ние си помислихме, че се кани да избяга през прозореца и заключва вратата, за да забави преследването. Ако беше така, по-добре щеше да бъде да се спотайваме и да я изчакаме да изпълни намерението си. Щяхме да имаме достатъчно време да й се обадим, когато дойде до прозореца. Това бе съветът на д’Отвил.
В единия ъгъл на стаята имаше голяма махагонова писмена маса, а над нея висеше полица с много малки отделения. Те бяха пълни с книжа и пергаменти — без съмнение завещания, нотариални актове и други документи, свързани с адвокатския занаят.
За голямо мое изумление видях как квартеронката, веднага щом заключи вратата, се отправи бързо към тази маса и застана точно пред нея; очите й оглеждаха напрегнато полицата, сякаш търсеха някакви книжа.
Така излезе наистина, понеже тя протегна изведнъж ръка, издърпа от едно от отделенията връзка сгънати книжа и след като им хвърли бегъл поглед, веднага ги скри в пазвата си.
„Боже! — възкликнах наум. — Какво може да значи това?“
Не ми остана време да разсъждавам, защото в следващата секунда Аврора се плъзна беззвучно през стаята и застана на прозореца.
Когато повдигна пердето, светлината падна право върху мене и моя другар и младата жена от пръв поглед ни видя. От устните й се откъсна леко възклицание, но това беше израз на радост, а не на изненада и тя веднага се спря.
Възклицанието не беше толкова високо, че да се чуе през стаята. Прозорецът безшумно се отвори, тя мина верандата с тихи стъпки и в следващия миг моята годеница бе в обятията ми! Аз я дигнах през перилата и тримата бързо се запътихме по пътеките на градината.
Стигнахме нивата, преди да се вдигне тревога, и забързахме между редиците захарна тръстика към гората, която се издигаше като тъмна стена в далечината.
Глава LXVII
Избягалите мустанги
От време на време продължаваше да се святка и беше много лесно да намерим пътя. Излязохме от нивата близо до същото място, откъдето бяхме влезли, и водейки се по оградата, забързахме към горичката от папайя, където бяхме оставили конете.
Планът ми беше незабавно да потеглим и да се помъчим да стигнем в града преди изгрев. Стигнех ли веднъж там, надявах се да мога да се укрия — и аз, и моята годеница, — докато ни се представи удобен случай да заминем към морето или нагоре по реката в някой от свободните щати. И наум не ми беше дошло да се крием в гората. Случаят ми беше показал едно изключително убежище и без съмнение бихме могли за известно време да се приютим там. За миг помислих за предимствата на това скривалище, но веднага пропъдих всяка мисъл за него. Такова убежище можеше да бъде само временно. В края на краищата щеше да ни се наложи да бягаме и оттам, а да се измъкнем от тази местност, щеше да стане още по-трудно. За преследвания човек, както и за престъпника, няма по-безопасно място за укриване от шумния и многолюден град, а в Нови Орлеан, където половината от населението е „подвижно“, особено лесно е никой да не те забележи.
Ето защо моето намерение беше (а д’Отвил го одобри) да се качим на конете и да потеглим направо за града.
Тежка задача отредих на бедните ни животни, особено за онова, което трябваше да носи „двоен товар“. Издръжливи коне бяха те и добре бяха изминали разстоянието дотук, но трябваше да напрегнат и последното си мускулче, та да ни закарат обратно преди изгрев.
Подпомогнати от бляскането на мълниите, ние си проправяхме път между дърветата, докато най-после зърнахме папайята, която се познаваше лесно по големите си продълговати листа, придобиващи белезникав гланц от сиянието на мълнията. Спуснахме се напред с радостно очакване. Възседнехме ли конете, скоро щяхме да бъдем извън всяко преследване.
— Чудно, че конете не цвилят и въобще с нищо не издават присъствието си! Би трябвало да се уплашат от нашето приближаване, а ето че не се чува нито пръхтене, нито тупане с копита, сигурно сме вече близо до тях. Никога не ми се е случвало конете да стоят толкова мирно! Какво ли правят? Къде са?
— Да-да, къде са? — повтори д’Отвил. — Нали това е мястото, където ги оставихме?
